Твърде убедително доказателство за съществуването на „актовете на канцлера” е интервюто на Егон Бар (Egon Bahr), влиятелен съветник на Вили Бранд и много авторитетен политик в Германия. Ето какво съобщи той в статия, публикувана в седмичника „Die Zeit”: ”Това се случи през една от първите вечери в двореца „Шаумбург”, след като там се пресели Бранд… Донесох на Бранд проект за писмо, което предстоеше да бъде изпратено до неговия съветски колега Алексей Косигин, на когото той искаше да предложи неформален обмен на мнения.

Но за Бранд много по-важно бе да разкаже това, което му се бе случило през този ден. Един от високопоставените чиновници му предоставил за подписване три писма. Те били адресирани до посланиците на три държави – САЩ, Франция и Великобритания, като върховни комисари. Подписвайки тези писма, той бил длъжен да потвърди тези задължителни условия, които военните губернатори направили в свое тайно писмо, относно Основния закон от 12 май 1949 г.

Като притежатели на неотменимото право на победители, разпростряно върху цяла Германия, а също така върху Берлин, по този начин те преустановявали, т. е. правили недействителни тези членове от Основния закон, които те разглеждали като ограничение на своите пълномощия. Това се разпростирало и върху член 116, който предвиждал след обединението на Германия приемането на Конституция вместо на Основен закон”.

Егон Бар съобщава също, че немските федерални канцлери, естествено, се опитвали да скрият подобен род договорености със съюзниците и на първо място със Съединените щати.

Бранд бил възмутен, че от него се изисква да подпише такова „унизително писмо”. Та нали в крайна сметка той е бил избран за федерален канцлер и е имал, както смятал, определени задължения, свързани с положената от него служебна клетва. Той се съмнявал, че посланиците могат да го изместят от този пост. След това му съобщили, че Конрад Аденауер е подписал тези писма, а след това същото направил Лудвиг Ерхард, а след него и Курт Георг Кизингер… След известно време той казал: „Аз също ги подписах” и повече към тази тема той не се връщал”.
Германия, по мнението на Бар, получила суверенитет едва след подписването на 15 март 1991 г. на договора „две плюс четири”.

Някои експерти, оспорващи съществуването на „актовете на канцлера”, смятат, че никакви права относно контрола върху средствата за масова информация у западните съюзници не е имало и няма. Въпреки това не подлежи на съмнение, че подобни права в определен период несъмнено са съществували, особено когато ФРГ като държава въобще не е съществувала, и затова и дума не може да става за какъвто и да е суверенитет на западните окупационни зони в Германия.
Западните съюзници настоявали за съхраняването на съществуващите им права, ограничаващи суверенитета на ФРГ, която след 1955 г. стана вече техен съюзник.

Бранд, между другото, признавал факта, че Основният закон на ФРГ не бил приет самостоятелно. „На нас този Основен закон американците, ако внимателно го формулираме, ни препоръчваха настоятелно. И може да се каже, че ни го натрапиха”.

Следва също да се отбележи, че през октомври 2011 г., в интервю за вестник „Junge Freiheit”, Егон Бар още веднъж потвърди всичко, което е говорил за „актовете на канцлера” в статията, публикувана в седмичника „Die Zeit”.

Някои аналитици обръщат внимание върху това, че американците, според условията на подписания „мирен договор”, си запазват правото във всеки момент да въведат свои войски на територията на Германия. Между другото, съвсем не е задължително избраните немски канцлери преди полагането на клетва да извършват частни визити във Вашингтон, за да подписват нещо си.

Възможно е на тях просто да им показват действащите съглашения, или да им напомнят за тях в устна форма.
Във всеки случай военните бази, разположеното на територията на Германия атомно оръжие и златният резерв са сериозни аргументи в ръцете на американците.

Много експерти смятат, че някои ограничения в суверенитета на Германия продължават да съществуват, доколкото от Устава на ООН още не са отменени членове 23 и 107, в които се говори за враждебни държави.

Можем да се съгласим с това, че т. нар. договор „две плюс четири” формално лиши съюзните държави от правата на военна интервенция.

Но въпреки това Германия бе принудена да се откаже от притежаването на ядрено оръжие, а също така бе лишена от финансов суверенитет.

Сергей Дорожин

Превод: Атанас Иванов

Тагове: ; ; ; ;