Властта не обича поетите. Особено не обича талантливите поети.  Властта се стреми на всяка цена да спре гласа им. Понякога прави това тайно, измивайки си ръцете с т.нар. «неотговорни фактори», както в случая с Гео Милев. Друг път действа явно, прикривайки се зад фалшивата обективност на правните процедури, както при Никола Вапцаров. Колкото по-мракобесна е властта, толкова повече не е в състояние да търпи истината. И най-печалното е, че тази власт има своите съюзници. Както тогава, когато е съществувала, така и много години след изчезването си.

Властта, която съвсем логично беше свалена през 1944 г., намери своето своебразно възкресение след 1989 г. Днешните фашизоидни тенденции са видими навсякъде.

Те личат особено силно в опитите за възвеличаване на някогашните палачи и в ново обругаване на техните жертви. Обясняват ни какви велики държавници били Александър Цанков и Богдан Филов. Успоредно с това тече оплюването на всички онези, които тогава са се противопоставяли на терора. Ако вярваме на днешните фашизоиди, ще трябва да приемем, че Александър Стамболийски е бил ужасен човек, много по-ужасен от онези, които са го убили, че всеки един разстрелян или обесен комунист е бил убит съвсем правилно и че ако има нещо неправило в тази история е, че избитите комунисти е трябвало да бъдат много повече.

И  Вапцаров е атакуван от тази пропаганда. При това по няколко линии го нападат. Определят като «бездарен» един от най-талантливите поети на 20-ти век. Наричат го «съветски шпионин», наричат го «терорист».

От цялата тази словесна кал трябва да останем с впечатлението, че убийството му е напълно оправдано. Потриса ме това идиотско говорене. Но още повече ме потрисат онези, които говорят такива идиотщини. И това съвсем не са случайни хора. Те претендират да са творци и интелектуалци, да бъдат либералните разум и съвест на днешна България. Те са изчели всичко, те знаят всичко. Те са последната инстанция по всяка тема. И заради огромното си самочувствие не изпитват никакъв свян да наричат Вапцаров «бездарник» или «терорист». Сигурен съм, че самият Вапцаров е срещал подобни хора. Тях винаги ги има. И те са всичко онова, което Никола Вапцаров не е.

Той е пределно искрен — с близките си, с приятелите си, с читателите си. При него няма поза, няма и най-малък опит да се направи на нещо, което не е. Той просто пише. Тъй, както умее. А го умее гениално. Всъщност именно в това се състои гениалността — да не се преструваш, да не парадираш с неща, които не притежаваш, пък и няма смисъл да притежаваш. Да бъдеш себе си. Звучи толкова обикновено, нали? А го могат толкова малко хора. И Вапцаров е един от тях.

Той е от малцината, които не се свенят, че обитават делника. Които от това обитаване извличат не песимизъм, а създават поезия. Да, тя е груба и ръбата. В нея го няма размазаният Джон, целуващ сластно Грета, няма кули от слонова кост и трансцедентални прозрения. Но пък има всичко онова, което ни заобикаля. Всичко, в което ежедневно се спъваме и което ругаем, Вапцаров успява да превърне в поезия. Ето това не могат да му простят онези «префинени естети».

Те никога няма  да разберат, че гениалността не е в префърцуненото фразьорство и в изпразнената от истинско съдържание усложненост. Гениалността е способността да създаваш изкуство от най-незначителни, на пръв поглед, събития.

И още нещо никога няма да прости на Никола Вапцаров либералстващата публика. Неговата смелост. Много малко са онези, които имат куража да се противопоставят на нацистката военна машина. Вапцаров го прави. И заплаща с живота си.

Наричат го «терорист» и «съветски шпионин» именно онези, които цял живот са страхуват, които никога нямат смелост за нищо. Ругаейки гения, оправдават своята нищожност. Само дето всички те, колкото и да са модерни в момента, неминуемо ще потънат в нищото.

А Никола Вапцаров, неговите песни, неговият живот, ще останат. Завинаги.

Петър Волгин

a-specto.bg

 

Тагове: ; ; ; ; ;