Събитията около Катар имат други корени, а не това, което е на повърхността.

Острото съперничество между Иран и Саудитска Арабия /шиити срещу сунити/ за хегемония в Близкия изток е единия фактор, който има роля за случващото се в Залива.

Другият фактор е стратегия на Вашингтон за изолация т.е. обсада на Иран, което прави Техеран истинския център на новопоявилата се криза.

Именно затова и Иран бе обявен за враг № 1 на срещата на Тръмп със страните от залива при визитата му в Риад.

По този начин се цели намаляване на влиянието на Иран в Ирак и Сирия, усложняване на отношенията сред преговарящите в Астана Москва, Анкара и Техеран, както и прехвърляне на вината за подкрепа на терористични организации само върху Иран и Катар.

Отделно е разбъркване на картите с цел преграда за „един пояс-един път“, който предвижда разклонения и към арабски страни. Изолацията на Катар от Саудитска Арабия и сателити, както и търсенето на удобен момент за свалянето на амбициозния и реформаторски настроен емир Тамим Ал-Тани / стремящ се към по-балансирана и независима външна политика /с неафиширани връзки с Иран, Израел и Русия/ принуди Анкара да вземе решение за изпращане на войски в Катар като е поета и охраната на емира.

По този начин Турция е определена като защитник №1 на Доха и всъщност по този начин Анкара изпадна в противоречие с водената политика от страна на Саудитска Арабия и съюзници, подкрепяни от САЩ. Меджлисът прие решение за изпращане на 3 хил бойци в собствена военна база близо до Доха /където до момента е имало само 98 военни/ заедно с военни кораби и самолети, както и да се обучава катарската жандармерия. Очевидно окуражен от такава подкрепа, външният министър на Катар побърза да заяви, че „ние никога няма да се предадем и никой няма право да се меси в нашата външна политика“.

В такава ситуация сигурно е едно— през Катар кризата ще се пренесе на полето на разплащане на сметките между Иран и Саудитска Арабия. Което не изключва Риад с подкрепата на Вашингтон да премине към силови действия по отношение на Техеран и Доха.

В Турция повечето анализатори са категорични, че това има потенциал да породи значителни загуби за Анкара.

Има твърдения, че решението на президента Ердоган да одобри решението на Меджлиса е емоционално и прибързано. Независимо от факта, че Катар е голям инвеститор в Турция и двете страни до този момент не променят вижданията си за подкрепа на мюсюлманските братя, които казват, че са пряко свързани с палестинската Хамас, имаща офис и в Доха.

Изводите, които прави опозицията и някои от сериозните турски коментатори са в посока, че Анкара няма нужда да взима страна в споровете и битките в Близки изток. Предпочитат да говорят за роля на актьор, който предлага решения, но не участва. С телефонните разговори с всички участници в този конфликт, Ердоган някак следва и такава линия.

Настоява за диалог и дипломатически начин за изход от ситуацията, но остава верен и на политиката на „тояга или морков“.

Защото няма как да не се съгласи, че в Близкия изток Турция има нова голяма за нея опасност, която е пряко свързано със създаване на Кюрдистан.

Такива са тезите, които се анализират не само зад кулисите в Анкара. Свързани са с вариантите за преглед на договорките „Сайкс – Пико«, които допускат създаване в рамките на региона на голяма кюрдска държава. Затова са и призивите Турция да остане единна при такава опасност и да запази сили за отстояване на позиции при такива действия, е а не да е „на всяка манджа мерудия“.

Но се оказва, че Анкара с приоритет обсъжда и събития, които идват от Астана, Казахстан, защото счита, че на 8 юни оттам е дошъл отговор от световно значение.

За редица турски наблюдатели приемането на Пакистан и Индия като пълноправни членове на ШОС /Шанхайската организация за сътрудничество т.е. икономическа организация/ е събитие, което има изключително значение за осигуряване на така търсения от народите мир и спокойствие в геополитиката.

Пакистан и Индия са наблюдатели в тази организация от 2005г, но не бива да се забравя, че ШОС вече обединява 40% от населението по света и е в състояние да контролира голяма част от азиатските граници. Казват, че 55 хил км брегова ивица или 6 млн квадратни мили са под контрол на членките на ШОС. Разширяването на това обединение става само седмици след организираната от Пекин на 15/16 май среща „Един пояс-един път“, на която Си Дзинпин изгря като водещ световен лидер с визия за нов световен икономически ред.

Пакистан и Индия едновременно влизат в Шанхайската организация, а за последните 60 години 3 пъти са воювали помежду се и дори днес в Кашмир войната де факто продължава. Определено това членство на двете страни е заслуга и на Китай, и на Русия.

Надеждите са, че с членството си в ШОС и присъединяването към проекта „Един пояс-един път“ не само ще ускорят своето развитие, но и ще са в състояние да решат или поне замразят тлеещия конфликт в Кашмир и границите си. Анкара, която заедно с Иран и Афганистан изявява желание също да влезе в ШОС, счита, че „Духът на ШОС ще намали напрежението“. Защото напрежение има и между Индия и Китай заради Южен Тибет, но това не пречи двете страни да имат търговски оборот от 7 млн на час. Русия, Индия и Китай са и членове на БРИКС, а Москва се стреми нейната Евразийска организация да е в унисон с китайският проект „един пояс-един път“, което навежда на мисълта, че има идеи за изграждане на такова многоцелево и разнопосочно сътрудничество, което може да промени съдбата на света. Поне така твърдят някои от популярните медии в Турция.

В реда на познатата практика е Вашингтон да полага усилия, без риск от военен сблъсък, да поставя пречки на такива проекти, да изолира ту Китай, ту Русия, напоследък Иран или да привличат на своя страна някоя страна като Индия като я изкушава с договори за сътрудничество за, например, ядрени технологии. Именно затова САЩ признаха на Индия статут на ядрена държава.

На практика тези обединения през нашия 21 век няма как да не превръщат Изтока в търговски център на света, ще контролират морските пространства на Евразия, ще се конкурират и противопоставят на евроатлантическите структури и няма как да не дават основание да се появят мнения, че по този начин Япония може да се окаже в ситуацията на Куба в Атлантика. Това, разбира се, са предизвикателства и става все по-ясно, че има противоборство за хегемония и може да се очакват всякакви реакции.

Например като нови терористичн акции между Пакистан и Индия, подстрекателски действия в Южно китайско море, протести в Русия или акции на „Ислямска държава“ в Кавказ и на руска територия, за което Путин вече предупреди точно в Астана.

Какво да се прави -такъв е светът днес. Въпросът е, ние подготвени ли сме за него? Отчели ли сме кое ни засяга като национален интерес и изисква задължително наша позиция и съответно мерки, кое можем само да наблюдаваме, защото не е „лъжица за нашата уста“ и по кое можем да играем ролята на предлагаши решения, но без конкретни ангажименти поради факта, че сме малки и с незадоволителен стандарт на населението. ЕС е онази опора, която при всички случаи ще ни е необходима, но дано оста Берлин / Париж се справи своевременно с геополитическите предизвикателства и устои на натиск, терор и заплахи.

Дори Путин казва в едно от последните си интервюта „Надеждата умира последна“. А ако и премиерът Борисов наистина успее в амбициите си да води ползотворни и на равнопоставени позиции /все пак България ще е председателстваща членка на ЕС от 1 януари/ разговори с Ердоган и Йълдърам, премиер на Турция, тогава и нашата надежда за светлина в тунела ще укрепне.

Защото Балканите не са далече от Близкия изток, а Анкара няма да ги изпусне от поглед, дори и загледана към Залива.

Зорница Илиева

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ;