Православната религия е една от мното исторически връзки, които подчертават поразителната близост между народите на България и Русия. Русия получава своята православна менталност именно от България и с помощта на България. Главното геополитическо послание на Русия – „Москва е третия Рим”, е последният цивилизационнен завет предаден от България на Русия в момента на загиването на Втората българска държава.

След разделянето на Римската империя на Западна и Източна, между тях започва ожесточена интелектуална и научна борба за присвояване на целокупното римско наследство – оформя се Вторият Рим– Константинопол. С напредване на времето православните религиозни мислители осъзнават невралгичните геополитически и геостратегически основания, а с това и преходността на Византия, опасностите от гибелта на автентичното християнство и насочват всичките си усилия към дирене на място и общност, която да съхрани надежно духовните начала и символите на християанската вяра. Възниква идеята за Третия Рим. Знае се, че главните претенденти са Солун, Търново и Москва, а сигурната и надеждна общност, която ще го съхрани е славянобългарския етнос.

По време на Второто българско царство в Търново се концентрират мощите на множество светии и градът придобива сакралната функция на нов Йерусалим. С особена почит се ползват съхраняваните мощи на Йоан Рилски, Параскева Епиватска, Иларион Мъгленски, Михаил Воин, Теофан, Гаврил Лесновски, св. Димитър Солунски.

Метей Перображенски-Миткалото

Обща за трите претендента за Новия Рим е доктрината произлязла от исихазма – в Солун доминира исихазмът на Григорий Палма, в Търново – на Григорий Синат, който е и учител на Теодосий Търновски, предал от своя страна познанието на Евтимий. Исихастките традиции в Москва се утвърждават от българите Киприян и  Григорий Цамблак.

Заради това Арнолд Джозеф Тойнби заключава, че българските монаси са преносителите на идеята за Третия Рим в Москва. Тойнби пише :

„България не е „пасивен реципиент” на византийското културно „облъчване”, а „съперник на Византия” в политическо и културно отношение. Усвояването на византийските образци не е механичен процес, а творчески. Като втори център на православната цивилизация, България посредством християнизаяцията и религията на българската църква  и литературната и преводаческа дейност, активно разпръсква просветата и културата сред славянските и други народи на Балканите и Източна Европа”.

Левски и Матей Преображенски

И днес потомците на Палеолозите в Европа признават България като пазител на византийските ценности на тяхните праотци.

По своята същност българската национална идея предшества тази на Русия, а предаването на идеята за Третия Рим на Московската държава е само въпрос на временно решение и запазващ цивилизационната значимост избор.

          Руската империя и Съветският съюз направиха достатъчно, за да върнат своя исторически дълг и е дошло време да определят заедно с България  ще правят ли нещо заедно в бъдеще.

Пренасянето на Православиета от България в Русия по историческа и геополитическа необходимост претърпява неизбежни промени, които, ако не по същество, то по форма, придават на руското Православие редица частни особености, които, най-малко трябва добре да се познават и да се отчитат в българо-руските отношения. За някои от очевидните, ще стане дума по-долу.

(1).Малкото историческо време прекарано от славянобългарския народ в лоното на Православието (около 5 века : 864 – 1396 г.) не го прави достатъчно християнски и достатъчно православен. Той запазва много от езическото си наследство и остава не толкова религиозен, колкото суеверен. И до ден днешен българинът  разглежда религията не като инструмент на Бога, а като инструмент на Историята.

(2).Характерна особеност на българската църква е, че през цялото съществуване на българската държава , още преди приемане на християнството през 864 г., религиозният въпрос е бил политически въпрос, превърнал се в цивилизационен въпрос и във въпрос за оцеляване на българо-славянския етнос. Такъв той си остава до ден днешен.

          По време на Първата българска държава църковният въпрос решава типични геополитически проблеми. Известно е истинското или мнимо колебание на княз Борис І откъде да приеме християнството — от папата (католичество) или от цариградския патриарх (православие). И до днес се смята, че решението на Борис е било погрешно, най-малкото, защото нямало да попаднем под турско робство. Това са глупости, това не е вярно дори фактологически. Хърватия, Словения, Унгария, Австрия, Полша също бяха католически страни, но някои от тях напълно, а други – отчасти бяха десетки и стотици години под турско владичество.

Изборът на Борис е чиста проба геополитически и е бил насочен към една единствена цел — затвърдяване на духовната и  политическата независимост на България и превръщането й в значим геополитически фактор на базата на славянобългарската менталност и източноправославната религия.

Тази своя цел Борис достигнал по блестящ и неповторим начин. Оттогава и Българската православна църква стои на стража над българската духовност, и се стреми да умножава българската слава със слово и меч.

В драматичните, трагични и жестоки дни на турското нашествие, Българската православна църква, за разлика от светската власт разпокъсала и разединила страната (последният български цар Иван Шишман е евреин по майчина линия), до последно ще брани България, а  патриарх Евтимий ще поеме защитата на Търново.

Начало на българското Възраждане ще постави незабравимия духовник отец Паисий и Библията с пищова отгоре ще стане емблема на новата национална борба. Това Възраждане започна с борбите за църковна независимост, с Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, екзарх Антим І и Софроний Врачански и завършва с високопатриотичната дейност на екзарх Йосиф по защитата на “духовната Сан-Стефанска България”.

          “Мною – пише Неофит Бозвели през декември 1844 г. – яко нест ничего тако сладчайшего, как любви к отечеству, ни тако желателнейшаго, якоже жития в отечестве, ни тако честнеейшее, как положения живота за отечество”.

Независимо от всички възражения на българските революционери срещу българското духовенство (това е факт), духовниците бяха в първите редици на борбата. Освен Васил Левски – Дякона, блестят имената на Матей Преображенски – Миткалото, поп Харитон, поп Минчо Кънчев, поп Желязко Колев — Сарафа и много други.

Условията, при които протича българското Възраждане, формират особено отношение към Църквата, което силно се различава от класическите примери на европейските граждански революционни движения. Липсата на българска държава налага Църквата да бъде използвана за чисто политически цели, изпълва я с ново съдържание, включва я  в реализирането на националните задачи, стоящи пред народа ни. Православието започва да се възприема като спасително цивилизационно средство.

Поп Харитон

След Освобождението ролята на българската църква  в политическите борби не намалява. Тя остава не само до социалните тежнения на народа, но и храбро защищава дружбата и близките отношения между България и Русия. Климент Търновски (Васил Друмев) е два пъти министър-председател на България (1879-1891 г. и 1886 г.), храбро се бори срещу антируската и антиправославна политика на Стамболов (Стамболов лишава духовенството от избирателни права и разпуска Св. Синод) и е личен враг на Фердинанд (царят настоява в православните храмове да се честват и католически светии), заради което е репресиран и заточен в Гложенския манастир.

По време на Септемврийското въстание широка известност придобива легендарният поп Андрей, по-късно – Червеният поп (Константин Русинов). При партизанското движение, 6 свещенослужители участват активно и по-късно са признати за “Активни борци срещу капитализма и фашизма”. (?!)

Още от първите дни на Народната власт, църквата взе активно участие в народния порив за изграждане на социализма. В младежките бригади по построяването на линията Перник – Волуек, първо място по преизпълнение на плана и непрекъснат носител на преходното Червено знаме, беше бригадата на младите семинаристи.(!!)

Руското православие още от началото си е имперска религия. Много трудно ще намерите руски свещенници начело на народни въстания, да не говорим начело на комунистически въстания. Отношението на руската православна църква към социализма е добре известно, докато прословутото участие на руски свещенници в Отечествената война (1941 – 1945 г.) е помрачено с  масовата подръжка на нацистката армия от Православната църква в окупираните територии(„Православие и гитлеровский фашизм” – Михаил Денисов –„cont.ws”-19.02.2017 г.).

Руската Православна църква никога не е излъчвала държавни ръководители и не е участвала открито в политически борби. Тя винаги е оставала ярък противник на атеизма, на юдаизма и на социализма.

(3).   България се оказва и първата славянска държава, приела християнството. Това прави и днес Българската православна църква уникална в Източна Европа. Може би не е прищявка на историята, че най-стария християнски манастир в Европа е на територията на България, на десния бряг на Стара река, непосредствено преди вливането й в Марица, близо да село Златна ливада, Чирпанско. Това е манастирът „Свети Атанасий”, основан от самия светия Атанасий през 344 г.

След него е основан манастира „Кандида каса” в Шотландия (360 г.). Чак през 373-375 г. свети Мартин основава два манастира в днешна Франция. По онези времена Атанасий е Александрийски архиепископ и посещава днешните български земи на път към Сердика, където се провежда Вселенския събор на християнските епископи (343-344 г.). По пътя си той отсяда в Берое и основава манастира близо до  римската крайпътна станция Пизос (Димитър Димитров – Античният Пизос, свети Атанасий и богоизбраните българи. „Литера принт”. Ст.Загора, 2010. Стр.3-7).

Проф. Евгений Гиндев

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;