Като световна сила, е логично САЩ да имат интереси почти във всяко кътче на планетата. Тези интереси се концентрират в географски пространства, които имат специална геостратегическа и геоикономическа тежест. Такова пространство е районът на Южна и Централна Евразия, едно междинно пространство на планетата, включващо Югоизточна Европа, Близкия изток, Централна Азия, територии от руската държава и Северна Африка.

От геополитическа гледна точка, разбира се, става въпрос за регион, който може да окачествим като възлов в географски и в исторически план. Това е центърът на човешката цивилизация от началото на човечеството, и както отбелязва геополитическият анализатор на ЦРУ и Пентагона Збигнев Бжежински — „който контролира Евразия, контролира света”.

Компетентните служби за сигурност и информация на САЩ разглеждат това пространство като клин между Запада и Изтока, което не принадлежи изцяло нито към единия, нито към другия свят.

Този клин представлява един напълно отделен геополитически и културен потенциал и това става ясно в примера с Гърция, чието развитие възприема елементи и от Запада, и от Изтока още от дълбока древност.

Това в действителност представлява божията благословия, доколкото сила, която контролира тази територия, би могла буквално да произвежда история, да играе също и роля на историческа закономерност! С две думи, би могла според волята си да оказва влияние върху хода на историческите събития, да създава бъдещето, оплождайки със Словото си днешния ден.

Това е и дълбоката причина за американските стремежи за господство в конкретния район на планетата, в географските дължини и ширини между Адриатическо море и Китайската стена.

Разбира се, епицентърът на този район от географска гледна точка е Егейско море и бреговете му от двете страни, т.е., мястото, което хората от тайните служби сполучливо наричат „врящ казан”.

С тази фраза се има предвид, от една страна, географската действителност на това пространство (която не е друго освен компактната подводна вулканична маса на Егейско море) с непрекъснатите земни трусове и катастрофи, и от друга, символичното му политическо значение като родител на важни космо-исторически събития. Последното може да бъде видяно от самата история, започвайки още от Троянската война през персийското нахлуване и варварските нашествия на монголи и турци…

Следвайки горната логика, по-лесно може да бъде разбрано американското желание да „затегнат в тесен обръч” това пространство и от запад, и от изток, черз създаването на подходящи (т.е. проамерикански) държавни или конфедеративни структури. Става дума, разбира се, за

Програмата „Източен фар”

отнасяща се до създаването на удобна проамериканска конфигурация чрез множество разцепени държавни сили – и след това – обединяването им в по-големи конфедеративни форми.

Основателно тази роля би могла да изиграе една Егейска конфедерация (с основни компоненти Гърция и Турция). В другия край може да бъде създадена друга конфедерация, структурирана около Иран и Афганистан, която би могла да има ролята на източния притискащ фактор.

На запад това разцепване вече е видно…

Що се отнася до изток – нахлуването на САЩ в Ирак и след практическото му окупиране създаде и там необходимите условия за подобно развитие. Остава въпросът кои точно ще бъдат новите държави и от кои съществуващи държави ще произлязат елементите на източния и западния фактор?

В този смисъл централно място в изследването ни трябва да заеме редът на верижните реакции: как, откъде и накъде ще се развиват новите световни събития?

Нахлуването в Ирак и последвалата окупация по същество са първопричина за създаването на нови държави в региона на Централна Азия. В рамките на Ирак, и по-конкретно в западните му провинции, намиращи се в съседство с Турция, живее едно значително по численост кюрдско малцинство.

Иракските кюрди, преживели редица трудности по времето на режима на Саддам Хюсейн, бе логично да се стремят към някакъв вид автономност или дори към амбициозната цел да създадат независима държава на територията на дезинтегрирания Ирак. Това държавничество би било равносилно на истински взрив от верижни събития в региона, тъй като кюрдско население живее и в съседни на Ирак страни, а с най-голямо числено присъствие — в източните територии на Турция.

Вярно е, разбира се, че подновяването на кюрдския въпрос в Турция с военни средства през 1984 г. от ПКК на Абдулах Йоджелан (Апо), превърна въпроса в международен, въпреки острите обвинения на Турция за терористична и отцепническа дейност. Кюрдският въпрос продължи да се развива по този начин цели 15 години, пречейки на нормалното развитие на Турция през този период, заради огромните разходи във връзка със ситуацията в източната част на страната.

Факт е, че кюрдските въстаници поддържаха през 80-те и 90-те години положение, явяващо се като най-големия „главобол” за властта в Анкара. Кюрдският проблем бе толкова значим за развитието на събитията в региона, че Гърция (през онзи период противник на Турция по този пункт) не се поколеба да подкрепи официално борбата на Кюрдската работническа партия. Но залавянето на Йоджалан през февруари 1999 г. „разби” в полза на Анкара както гръцко-кюрдския съюз, така и постоянния ход на кюрдското въстание в планините на Анадола.

Без естествения си лидер, ПКК на практика загуби сила и бързо бе заменена от нови структури, без старото свързващо звено на единното ръководство обаче. Поведението на самия Апо по време на процеса с предложенията му към турските власти за сътрудничество и лоялност (с паралелни обвинения към Гърция!) буквално вцепени борците на кюрдското въстание, чиято дейност веднага загуби сила и трябваше да минат години, за да я подновят отново по динамичен и убедителен начин, за да си осигурят позитивна перспектива.

За късмет на кюрдите обаче, лансирането на кюрдските национални позиции през този период обслужваше във висша степен американската външна политика. И това се случи точно по време на залеза на кюрдската борба, някъде в началото на 2000 г., когато Вашингтон побърза да се възползва от новите току-що възникнали условия…

Възможността наистина бе уникална за САЩ: подкрепа за кюрдите в трудни за тях години (следователно и привличане на доверието им) и паралелно с това откъсване на кюрдския въпрос от марксистката основа на тяхната борба.

По всичко личи, че тази двойна цел бе постигната, тъй като съвсем скоро някога антиамерикански настроените кюрди започнаха да бъдат подкрепяни политически от САЩ и от компетентните им институции, а идеологическите основи на ПКК се трансформираха от крайно леви в „по-гъвкави” позиции.

Така, създавайки една независима проамериканска държава Кюрдистан в региона, с територии от Ирак и от Турция, САЩ могат да пристъпят към постепенно създаване на един „втори Израел” в същото географско пространство. И тази държава да представлява огромна американска база в границите на Централна Азия и Близкия изток.

Държавните структури на новата държава, както и цялата организация на социалните и икономическите й компоненти, ще носят ясно изразен американски „печат”, за да бъде сигурно установяването й като най-важна съюзническа сила на Вашингтон в този толкова невралгичен район на планетата.

Остава да видим какви ще са последствията от създаването на нов независим Кюрдистан.

По-конкретно: как и защо създаването на кюрдската държава ще задвижи невидимите скорости на промяната на границите на Балканите.

Исая Константинидис

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ;