На 17 юли 1945 г., два месеца след като маршал Г. Жуков приема сред димящия Берлин военната капитулация на Германия, в същия този Берлин, зашеметен и потънал в собствените си развалини, започва конференция на победителите за следвоенно устройство на Европа. Конференцията на “Тримата големи” се организира в незасегнатото от бомбардировки берлинско предградие Потсдам. Заседанията се провеждат в Цецилиенхоф, дворец, построен от кайзера през Първата световна война за престолонаследника му. Наблизо, в Бабелсберг, са оцелели и много от вилите на бившия германски елит, предоставени на ръководителите на делегациите и персонала на всяка от страните — победителки.


Към Берлин са се втурнали през глава, ако не половин дивизия, то със сигурност цял полк кореспонденти, дописници, репортери и фотографи. Предварително се знае, че около конференцията в Потсдам е създаден санитарен кордон срещу външни лица. Понятието „външни лица” в случая цели естествено най-вече журналистите и е само от съображение за сигурност за живота на височайшата тройка. Потсдамската конференция трябвашда работи необезпокоявано, за да се справи с колосалния дневен ред. На представителите на пресата всяка вечер се предоставят материали за свършената или несвършената през деня работа. Кой ли би могъл да устои на пробивните като противотанкови снаряди журналисти?


Американски репортер получи реванш и за събратята си заради дискриминацията. Няколко дни след завършване на конференцията, от администрацията на Цецилиенхоф, излиза тревожна вест: облегалката на стола на Й.В. Сталин (столовете на Тримата големи са с високи облегалки) е отрязана с трион и изчезнала безследно. Новината обикаля мълниеносно света, а в САЩ един фоторепортер организира триумфална пресконференция, на която показва отрязаната облегалка: искал трофей — част от стола на най-великия от Тримата големи – това, първо. Второ, да отмъсти на чиновниците — организатори на Потсдамската конференция заради наложените ограничения върху свободата на словото.

Нещата стават още по-забавни, когато след десетина дни от различни краища на САЩ се обаждат и други журналисти. На аукциони всеки показва облегалка от стола на Й.В. Сталин и настоява, че притежава оригинала… Милионите долари от продажбите надминават разходите на самата Потсдамска конференция. Както се вижда, практичните американци не се помайват, а бързат да приберат полагащите им се дивиденти заради усилията във Втората световна война…


На 17 юли 1945 г., малко преди 5 часа след обяд, сенчестият и притихнал парк на двореца Цецилиенхоф се оглася от рев на мотори и скърцане на спирачки: участниците в Потсдамската конференция се събират на първо пленарно заседание. Англичаните са първи, Чърчил очевидно е най-нетърпелив (ще видим защо). Слиза от автомобила и тръгва към апартаментите, предназначени за работни помещения. След няколко минути сред вой на сирени пристига групата на Труман.

По алеята, посипана с речен чакъл, първо се задава ескорт от мотоциклетисти, след това брониран джип, и накрая колата на президента, на стъпенките са агентите от охраната, като вцепенени. В края на процесията се движи бронетранспортьор с въоръжени и облечени като войници лица. На площадката пред двореца, с насочени пистолети и автомати, образуват жив кордон, през който президентът Труман и държавният секретар Дж. Бърнс, широко усмихнати, влизат в двореца. След тях идват  автомобилите на съветската делегация. Сталин, в бял кител и панталон, леко усмихнат, вдига ръка и поздравява посрещачите. Всички се събират около голямата кръгла маса, застлана с кремава покривка, украсена по средата със знаменцата на трите държави.


Около масата, в споменатите удобни столове с високи облегалки, се разполагат ръководителите на делегациите, а зад тях, на обикновени столове, най-близките им съветници. До Сталин са седнали В.М. Молотов, А.Я. Вишински, А.А. Громико и преводачът В.Н. Павлов; до Труман – държавният секретар Дж. Бърнс, адмирал Лий, Дж. Дейвис и преводачът Боулън; до Чърчил – външният министър А. Идън, сър Ал. Кадоган, постоянен подсекретар на Министерството на външните работи, Клемент Атли, шеф на Лейбъристката партия и подпредседател на британския коалиционен военен кабинет. Чърчил поканил Атли като наблюдател за всеки случай, ако на предстоящите след две седмици парламентарни избори в Англия консерваторите претърпят поражение. Което и става. На 25 юли Чърчил напуска Потсдам, а мястото му в Голямата тройка заема Кл. Атли.


Старият лъв и непомерен честолюбец Чърчил разсъждавал върху този вариант, но не го допускал. Зер, той е спасител на Великобритания в тази тъй страшна война. И с основание чака звездния миг на своята половинвековна дейност в служба на британската корона и на империята: да бъде и главен архитект на следвоенния мир в Европа и — без съмнение! — в целия свят. Не би!
При откриване на Потсдамската конференция Чърчил понечва да вземе инициативата и да грабне и първата роля сред останалите. При това е и най-възрастен, роден през 1874 г. Й.В. Сталин за него е младок – роден през 1879 г., да не говорим за Хари Труман, когото сър Уинстън смята за новобранец: не само десет години по-млад, но и нещо къде-къде по-важно: Труман е обитател на Белия дом едва от три месеца – след смъртта на 12 април 1945 г. на истински големия Франклин Делано Рузвелт. Привидно незаинтересуван, Чърчил се обръща към колегите си: „Кой ще председателства нашата конференция?” Очакването е Труман да предложи именно него. Следва пауза и Сталин попарва надеждите на инициатора: “Предлагам президента Труман…”

Чърчил няма полезен ход. В следващата минута се разбира, че и съветниците на новопокръстения американски президент са го очаквали, защото Труман декламира твърде добре отрепетирано изказване:

“Тъй като неочаквано ме избрахте за председател на тази конференция, аз съм неподготвен да изразя своите чувства. Много се радвам, че ще се запозная с Вас, генералисимус, и с Вас, г-н министър-председател. Отлично зная, че съм тук на мястото на бившия президент Рузвелт. Искам да укрепя дружбата, която съществуваше между него и вас…”
Труман предлага конференцията да учреди съвет на министрите на външните работи, който да работи за подробно уреждане на мирните преговори; смята, че е необходимо да се обсъдят принципите, по които ще се ръководи Контролният съвет за Германия; че е нужна декларация за освободена Европа; че Италия трябва да бъде приета в ООН…
Чърчил заявява, че конференцията не може да реши много въпроси и че не следва да бъдат поставяни сега, нито решавани. Съветът на министрите на външните работи ще се занимае с тях.

„Не можем обаче да отминем полския въпрос…”
„Полският въпрос” всъщност се превръща в карта за игра от Великобритания в хода на Втората световна война. В Лондон съществува така нареченото емигрантско правителство, което оспорва борбата за освобождение на Полша, водена от Комунистическата партия. „Полският въпрос” включва и определяне на новите граници на страната.
Сталин не възразява на колегите си, но добавя, че тъй като цялата европейска част на Русия е силно разрушена от германците, справедливо е да се разгледа и въпросът за репарациите. „Освен това трябва да видим какво ще е бъдещето на подопечните територии…”
Чърчил настръхва:

“Териториите в Европа или в целия свят имате предвид?”

Сталин: “От печата е известно, че г. Идън, говорейки в английския парламент, е заявил, че Италия завинаги е загубила своите колонии. Кой е решил това? Ако Италия ги е загубила, кой ги е намерил? (смях сред присъстващите).

Чърчил: “Аз мога да отговоря на това. С постоянните усилия, с големите загуби и с изключителните си победи британската армия сама завоюва тези колонии.”

Сталин (прекъсвайки го): “А Червената армия пък превзе Берлин. “ (Гръмък смях).


Потсдамската конференция работи от 17 юли до 2 август. Някои от поставените въпроси са решени, други разработени, трети само набелязани. Всички те получават в някаква степен реализация през следващите години.
Един уж страничен факт, за който се споменава мимоходом, определя цялата дипломатическа, военна и политическата история на света през следващите 50 години, до ден-днешен, със сигурност и през текущото столетие.
През 1940 г. Айнщайн, съвременният Нютон, написва писмо до Рузвелт, в което го уведомява, че учените по света са пред прага да „разцепят” атомното ядро.

За да схване Рузвелт за какво става дума, Айнщайн му обяснява, че „разцепването” на атомното ядро ще освободи гигантската енергия, заключена в материята. И добавя вече на ниско, политическо, разбираемо за президента ниво:

„Германските учени ще дадат много скоро може би в ръцете на Хитлер най-страшното съществувало досега разрушително оръжие…”. Авторитетът на Айнщайн, избягал през 1933 г. от Хитлерова Германия, е толкова голям, че Рузвелт веднага дава разпореждания.

Задейства се проектът „Манхатън”.
При пълна секретност в щата Невада се изгражда небивал по мащабите си научен и експериментален комплекс Лос Аламос… Пет години по-късно,  рез юли 1945 г., в пустинята Ню Мексико, е извършена първата атомна верижна реакция, т.е. първият атомен взрив.
Когато в началото на юли 1945 г. новият американски президент по наследство Хари Труман (Рузвелт скоропостижно е починал три месеца преди това), тръгва с крайцера „Аугуста”, за да се срещне със Сталин и Чърчил, той знае, че часове го делят от заключителните опити в Невада.
На 18 юли, втория ден на конференцията, в Потсдам пристига с най-бързия самолет на военновъздушните сили военният министър Стимсън. Долага на Труман резултатите. Те са несравними с нищо от познатото досега: една от новите бомби е равна на 20 000 от старите си тротилни посестрими. Труман се просълзява: вижда се като най-могъщия владетел на земята. Обхванат от нетърпение, час по-късно Труман се втурва при Чърчил и му съобщава звездната новина… Двамата посвещават следващите часове да решат как да съобщят новината на Сталин, така че ефектът да е парализиращ…
Сталин не получава сърдечен удар, когато на 24 юли Труман реализира мизансцена.

Чърчил и държавният секретар Бърнс остават с впечатление, че съветският ръководител не е разбрал за какво става дума. Още същата вечер Сталин и Молотов изпращат известие за чутото на академик Игор Корчатов, ръководител на Института за атомна енергия на СССР и създател — през 1939 г. — на първия съветски циклотрон.
Световната общественост узнава, че американският президент е най-големият владетел, а Америка — първа морална сила на света три седмици по-късно, когато бяха изпепелени японските градове Хирошима и Нагазаки и в атомния апокалипсис изгоряха 200 000 мирни граждани.
Над Европа изгряваше мирът, а над света се надвеси силуетът на атомната бомба.

Методи Георгиев

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;