13834616263006Ад зад оградата

Австрия. На 20 километра от град Линц, известен и с това, че Хитлер мечтаел там да пренесе столицата от Виена, която ненавиждал.

От 1938 до 1945 година тук, в концлагера Маутхаузен, само по официални данни са унищожени 122 766 човека, от тях 32 180 съветски граждани.

Барака Номер 20. Блокът на смъртта.

Тук вкарвали съветските пленници, главно офицери, политически ръководители, които били квалифицирани като непоправими. Всеки от тях имал по няколко бягства, саботажи, диверсии. Есесовците дори не ги регистрирали по дата на постъпването им. Защо? Защото за тях това било излишно. Те били в графата ходещи мъртъвци. В Барака Номер 20 хората оставали живи не повече от 1-2 седмици.

2_e582cf2eРайхът ги смятал за особено опасни.

Барака Номер 20

Испанският фотограф Франсоа Буа, затворик, помагащ в лагера при проявяването на фото-лентите, разказва по време на Нюрнбергскияпроцес следното:

”В бараката имаше 1800 човека, които получаваха по-малко от една четвърт от порциона храна, която даваха на останалите. Те нямаха нито лъжици, нито чинии. Хвърляхме негодната храна от другите бараки направо върху снега и чакахме тя да се вледени. Тогава заповядваха храната да се хвърли на руснаците…”

Барака Номер 20 била дълга 50 метра и широка 7. В центъра й имало нещо 7_d462043aкато два фонтана, за измиване. Затворниците трябвало да прибягат до тях и да плиснат лицето си с вода. Който не успявал – можело да бъде убит.

Концлагеристите били провесвани на панти, забити на стените, за да се види колко ще издържат без въздух. После оставяли ремъците за свободно ползване: своеобразен призив „ако искате – обесете се сами“. Някои не издържали.

Помещението било пригодно за живот на едно средно семейство, а в него били натъпкани 1800 човека.

Нямало нарове, хората спели на пода един до друг в 3-4 редици. През лятото затворниците умирали от задушаване. През зимата изкарвали пленниците на студа навън, заставяли ги да пълзят на колене в снега, а вечерта поливали пода, върху който лягали затворниците, с вода. В бараката нямало отопление.

От студ умирали по-бързо, отколкото от издевателствата…

Този есесовски “проект” бил създаден през 1944 година точно с цел издевателства. Особените пленници изпълнявали ролята на живи манекени в училището по зверства Барака Номер 20. Тук се отработвали всички видове насилия и убийства с голи ръце. Есесовци от други лагери пристигали тук, за да повишат квалификацията си. Гледали как умело се справят с пленниците местните майстори. След това отработвали ударите под зоркото им ръководство.

Обитателите на съседните бараки чували сърцераздирателните викове на пленените антифашисти от Барака Номер 20.

1385136743-bild-192-051_1На сутринта извозвали умрелите към крематориума. Умрелите имали такъв вид, че дори другите концлагеристи се страхували да полеждат към разфасованите тела…

Всички садисти-есесовци, които работели в Барака Номер 20, не съжалявали за стореното. Видно е от фотографиите им от онова време.

В Барака Номер 20 са зверски убити около 6000 съветски офицери. Според законите в концлагера, който останел жив, трябвало да остане без разум, без капка воля.

Но именно тези “живи мъртъвци” извършили това, което не успял да направи никой друг от кървавия Маутхаузен.

Подготовката за бягство

 

KONICA MINOLTA DIGITAL CAMERA

През януари 1945 година в лагера докарали нови военнопленници – главно летци. Летците в Барака Номер 20 били много.

Един от тези летци бил Николай Власов. През 1942 година, през нощта, под зловещия огън в тила на врага, той спасил ранен другар-летец. Власов имал 220 бойни полета, награден бил със званието Герой на Съветския Съюз. Бил ценен дори от немците. Когато през 1943 година самият той бил свален, го взели в плен. Бил ранен. Разрешили му да носи Звездата Герой на СССР. Надявали се да склонят аса да премине към ордата на предателя – генерал Власов. Когато се убедили, че това няма да се случи никога, започнали да го изпращат от един лагер в друг. Във всеки един от концлагерите Власов започвал да подготвя бягство.

Най-накрая, като непоправим, попаднал в Маутхаузен. И започнал да организира съпротива.

Помагали му знаменитият командир на 306-та Червеноармейска щурмова авиационна дивизия Александър Исупов, за чиято глава тогава била дадена

Николай Власов, летец

Николай Власов, летец

награда, полковник Кирил Чубченков, за чиито летателни подвизи се носели легенди…

Нямало какво да се чака – това го разбирали всички. Червената Армия вече била в Полша и Унгария, американците скоро можели да стъпят в Линц. Есесовците решили първи да бъдат ликвидирани обитателите от Блока на смъртта.

Подготовката за бягството била извършвана след издевателствата върху снега, когато охранителите позволявали на затворниците да се сгреят чрез една игра. Един от концлагеристите викал: “При мен!” и всички се скупчвали около него, за да се сгреят. След няколко минути друг викал “При мен!”. И печката се събирала отново.

Как са успели Власов, Исупов и другарите им да останат незабелязани при организирането на бягството, не е ясно и до днес. Охранителите виждали

Пещите в концлагера днес

Пещите в концлагера днес

всичко в бараката като на длан. Пленените червеноармейци били без оръжие, изнемощели от глад и студ…

На какво се надявали в схватката си с елитната есесовска охрана?

Няма друг отговор, освен този: на смелостта си.

Щабът поделил бараката на шест групи. Всяка група имала ръководител.

Всичко било договорено. Всички знаели, че когато някой затворник избяга, останалите бивали разстрелвани. Веднага. Няколко югославяни и поляци, попаднали в “руската” барака, се съгласили с плана за бягство веднага. 70 човека, които вече не можели да ходят, със сълзи на очи подкрепили другарите си. В деня на бягството те трябвало да дадат дрехите си, да останат голи. “Само избягайте от тук! И разкажете за нас!”, – поръчвали те.

Всичко било готово. Датата на бягството била определена – 29 януари. И изведнъж…

558742b408f82Няколко дена преди датата един от затворниците, когато есесовците внасяли храната, се хвърлил навън с вик:
– Искам да живея! Знам нещо!

През нощта на 26 януари есесовците извели от бараката 25 човека. Власов, Исупов, Чубченков и всички други ръководители на въстанието. Не е известно дали са ги подложили на зверства. Никой друг от бараката не бил изкаран. Всички тези 25 човека били изгорени в крематориума. Изгорили ги живи.

Но въстанието не било отменено. Преместили датата. През нощта на 2-ри срещу 3 февруари затворниците се прегърнали на прощаване. Заклели се, че ще разкажат за тези, които никога няма да се върнат у дома, разменили и адреси. И тръгнали в атака.

Били 419 човека.

iБягството

Щурмовите бригади на военнопленниците изскочили от прозорците с вик “УРА” и се хвърлили към кулите. Носели в ръцете си части от разбити умивалници и други подобни подръчни средства…Всичко се случвало така, както било предвидено. Разбили прожектора, завзели една картечница, тя ударила по две други картечници. Затворниците направили около стените жива стълба, по която другите им се изкачвали нагоре, прехвърляли завързани едно за друго одеяла и скачали извън лагера. Виели сирените, пазачите нахлули в Блок Номер 20 и разстреляли всички, които били там.

57Тези, които успели да скочат извън лагера, се насочили към гората. Тя била съвсем близо. Есесовците стреляли в гърбовете им. Преследвали ги с кучета. Тогава от другарите се отделил неголям отряд и всички от него с цяло гърло запели “Интернационала”. Пеещите тръгнали към фашистите, за да гарантират така бягството на останалите.

Групата на полковник Григорий Заболотняк се натъкнала на зенитна батарея, но с голи ръце успели да се разправят с хитлеристите – взели оръжието им, оръдията, качили на камион всички ранени. А когато били обкръжени, групата дала последния си яростен бой. От цялата група като по чудо оживяло само едно младо момче – наричали го Лисичка.

В деня на въстанието загинали 20 есесовци…

По вида саможертва и проявеното лично безстрашие този бой е напълно 1385137743-bild-192-049_1безпрецедентен в цялата световна история.

Фашистите наистина били събрали в Блок 20 най-добите, цветът на съветското офицерство в плен. Те доказали, че фашистките зверства нямат дъно. Но същото доказали и за мъжеството на комунистите…

В този ден 100 човека загинали моментално. 75 болни, които били останали в бараката, били разстреляни на секундата. Повече от 300 избягали от концлагера. Много от тях тръгнали към хората, към домовете им наоколо…Мислели, че там е тяхното спасение.

Грешката им била голяма.

Ловът

Веднага след бягството полуделият от ярост комендант на Маутхаузен s5sgiZCщандартенфюрерът от СС Цирайс изпратил бригада есесовци да прочистят гората, а на местните жандарми заповядал да се хвърли в лова на бегълци местното опълчение, хитлерюгенд, както и цялото местно население.

На жителите на града казали следното: избягали са опасни престъпници, те трябва да се унищожават на място. За всеки убит, ще получите парична награда.

И населението с ентусиазъм излязло на лов.

“Всички бяха в тази хазартна игра, – ще напише по-късно майор от жандармерията. – Навсякъде, където откриваха беглец: в домове, в талиги, в стопански дворове, в сенници и зимници…, ги убиваха…”

През 1994 година режисьорът Андреас Грубер снима по тези събития филма “Лов за зайци”. Филмът бие всички рекорди по брой гледания. Тогава милата добра Австрия замряла от потрес. Тя не очаквала да види себе си такава. Макар Андреас Грубер да пощадил съотечествениците си – не показал kapoti_v_auschwitzuи малка част от сътворените тогава зверства.

Във филма се вижда как дебеличък магазинер почти сладострастно убива с пистолет няколко концлагеристи. За прототип послужил собственикът на хранителен магазин Леополд Бербергер, който застрелял 7 пленници в двора си. В действителност убийството на съветските офицери по време на този лов рядко се извършвало с пистолет. Някои хора нямали оръжие, а другине искал и да хабят патроните си. Когато откривали в двора си, в избата, в сеното или на прочие места умиращите от студ, глад и от раните си военнопленници, стопаните австрийци ги убивали с вили, с чукове, със сърпове… – с подръчни средства. И извлачвали телата навън. Или ги завързвали зад колите си и ги довлачвали до училището в селцето Рид ин дер идмаркт на 4 километра от концлагера.

Там, върху черната дъска, есесовците отбелязвали с чертички убитите – за да направят накрая общата сметка.

И все пак, както пее Височки, “имало един, който не стрелял“.

1385152518-bundesarchiv_bild_183-45534-0005_kz_mauthausen_besuch_heinrich_himmler_franz_ziereis_1Репутацията на австрийския град и селцата наоколо била спасена от една жена с библейското име Мария. Тя е и главната героиня на филма на Грубер. Двамата й синове воювала на страната на вермахта. Тя се молела те да се върнат. И когато двама изнемощели умиращи младежи попаднали в двора й, тя решила, че на Бог ще му е по-лесно да изпълни молбата й, ако тя спаси живота на тези две млади момчета…

Тя и семейството й крили Михаил Рибчинский и Николай Цамкало цели 92 дена. Мария и семейството й рискували живота си. Домът на Мария бил обискиран два пъти. Но тя не издала военнопленниците. Наложило се Рибчинский да бъде спасяван още веднъж по-късно: този път при подозренията, когато той вече бил в съветския филтрационен лагер. Рибчинский разказал историята с концлагера и спасяването му от Мария и семейството й, но не му вярвали. Първоначално. След войната Мария се срещала много пъти с Михаил и Николай, ходели си на гости. За всичките тези години Михаил и Николай продължавали да наричат Мария „Мамо“. В

Jeune dйtenu libйrй de Mauthausen, mai 1945 coll. Amicale de Muthausen

Jeune dйtenu libйrй de Mauthausen, mai 1945
coll. Amicale de Muthausen

Австрия по тази история написали веднага след войната книга, както и множество статии. Президентът на Австрия връчил на Мария висока награда…

Три седмици след кървавия лов есесовците обявили, че бройката излиза.

Излъгали.

Някои твърдят, че от кървавото бягство са оживели 20 човека. Според други са оживели 11. До днес са открити само 9.

Нито един от героите от Барака 20 не станал Герой на своята страна. Никой от това въстание не бил удостоен с медал и орден. За тях не са снимани филми, не са написали книги. Защо? Защото попадането във фашистки плен по онова време се смятало за позор.

Затова хората замълчали.

За да запазят достойнството на концлагеристите.

Концлагеристите от Барака 20 не се страхували от смъртта. Страшна за тях била забравата. Те дали дрехите си на тези, които все още можели да ходят, простили се с тях преди атаката, прикрили другарите си, но ги помолили да разкажат за тях. Умирайки, шепнели своите фамилии и протягали по-рано подготвените листчета с имената и адресите си.

Не искали да бъдат чертички от черната дъска.

Вечна памет на героите!

Слава на Червената Армия!

Слава на антифашистите!

Петя Паликрушева за News Front

Бесят друг бивш надзирател в концлагера

Бесят друг бивш надзирател в концлагера

Оцелелият от Барака 20 с прозвището "Лисичка"

Оцелелият от Барака 20 с прозвището „Лисичка“

 

Бесят бившия надзирател в концлагера Антон Клейн

Бесят бившия надзирател в концлагера Антон Клейн

Тагове: ; ; ; ; ; ;