НЕОТДАВНАШНОТО обвинение към Владимир Путин, че бил дестабилизирал американската демокрация, като се намесил в изборния й процес, се вписва в линията на „червения страх“, един от стълбовете на Студената война през 50-те години на XX век. Този страх почиваше върху предположението, че Съветският съюз е бил способен да съперничи във военно отношение на американците.

Това е една абсурдна идея – СССР излезе обезкръвен от Втората световна война (двадесет милиона загинали, опустошена страна), докато американците разполагаха със силна сухопътна армия от един милион души, петнадесет хиляди самолета, деветстотин военни кораба и военен арсенал, способен да сведе Русия до състояние на „пушещи радиоактивни останки за по-малко от два часа“ – по думите на генерал Къртис Лемей през 1954 г.

Темата за американското „балистично забавяне“, измислена от Военновъздушните сили на САЩ и широко изтъквана от Джон Ф. Кенеди по време на предизборната кампания през 1960 г., илюстрира тази тактика на изкуствено уголемяване на заплахата. Кенеди е бил напълно наясно, че такова „забавяне“ няма, освен в полза на САЩ. Бил е директно информиран от тайните служби по заповед на президента Дуайт Айзенхауер. Въпреки това той изгражда кампанията си на основата на тази лъжа, след което, когато става президент, запълва въображаемата дупка, като закупува междуконтинентални ракети.

Къде са дивидентите от мира?

ПО време на Студената война страхът от СССР служеше, за да се оправдае вливането на колосални средства в американската отбранителна система за голямо задоволство на висшите служители на Пентагона и на редица депутати и сенатори, които се ползваха от облагите на индустриалците в областта на въоръжаването. Съветските военни използваха също темата за „американската заплаха“, за да увеличат властта си от другата страна на Желязната завеса.

Краят на Студената война и рухването на Съветския съюз би трябвало да хвърлят тази стратегия в кошчето на историята. През 1991 г. Русия наследи съветския арсенал, но нямаше възможност да поддържа тази вече разпаднала се отбранителна система. В САЩ оптимистичните изказвания процъфтяха. Президентът Джордж Х. У. Буш изтъкна „дивидентите от мира“, които щели да се върнат към американските данъкоплатци, освободени от товара на Студената война. И наистина, военните сили на страната се топяха като сняг на слънце – след 1997 г. половината тактически бойни самолети бяха бракувани, сухопътната армия загуби половината от бойните си единици, а флотът – над една трета от корабите си.

Въпреки това военните разходи продължаваха да бъдат изключително високи.

„Значително съкратените след Студената война въоръжени сили ще изискват бюджет, достоен за Студената война, за да бъдат в състояние на функционират“, предсказа през 1990 г. Франклин С. Спини, аналитик в Пентагона.

Всъщност, ако се приспадне инфлацията, американските военни разходи никога не са падали под средното си ниво по време на Студената война.

Този парадокс може да породи учудване. Той илюстрира една отдавнашна практика на Пентагона, позната под наименованието bow wave(буквално „вълна, образувана от носа на кораб“) – когато различните родове войски са засегнати от бюджетни ограничения, те подемат проекти, свързани с изследователска и развойна дейност, които първоначално изискват скромни разходи, но налагат значителни дългосрочни инвестиции.

Например, както ограниченията, последвали Виетнамската война, доведоха до създаването на бомбардировача B2 и на междуконтиненталната ракета MX, така и трудният период в началото на 90-те години на XX век беше увенчан с програмите на изтребителите F-22 и F-35 и с проекта за сухопътна армия „Бойни системи на бъдещето“. Тези програми бяха подети с малко разходи, но цената им бързо скочи драстично, без да доведе до осезаеми резултати. Изтребителят F-22 беше изоставен още преди да бъде произведен, а проектът „на бъдещето“ така и не излезе от лабораториите. Единствено програмата за F-35 беше продължена с променлив успех на обща стойност от около 1500 милиарда долара…

В началото на управлението си администрацията на Барак Обама изглеждаше благоразположена към затопляне на отношенията с Москва след грузинската криза от лятото на 2008 г. Държавният секретар Хилари Клинтън предложи на руския си колега да натисне копчето за „ново начало“. Това сближаване, мотивирано от желанието да се получи подкрепа от страна на Русия за затягане на санкциите срещу Иран, доведе до споразумението от 2010 г. за ограничаване на ядреното въоръжение. Обаче нищо кой знае колко драстично не се случи – по силата на този договор САЩ запазват осем хиляди пъти по-голяма разрушителна сила от експлозията в Хирошима.

Това скромно ограничаване на разходите се оказа доста скъпоструващо, защото, докато Обама полагаше усилия да ратифицира текста, редица влиятелни народни избраници републиканци изискваха в замяна „модернизация“ на ядрената сила на страната. Президентът прие сделката, която на практика се състоеше в това да се заменят старите оръжия с нови. Така на военноморския флот бяха обещани дванадесет ядрени подводници с балистични ракети на стойност от 100 милиарда долара. Военновъздушните сили би трябвало да получат 642 нови междуконтинентални ракети (85 милиарда долара), както и нов ядрен бомбардировач с далечен обхват. По различни оценки този план би трябвало да бъде на обща стойност от 1000 милиарда долара от държавния бюджет.

„Инвестираме в най-подходящите технологии, за да отвърнем на руските провокации“, заяви заместник държавният секретар по отбраната Браян Маккиън, за да оправдае главоломните разходи.

Вярно е, че Русия наскоро обзаведе на юг от Москва подземни бункери за подслоняване на гражданските и военните си ръководители. Тя подготвя също така свръхмощна междуконтинентална балистична ракета (РС-28 „Сармат“) и още един вид ракета за ново поколение подводници. Русия работела освен това за създаването на подводен дрон с ядрено оръжие, който да е в състояние да прекоси океана и да се взриви на американско пристанище.

„Операционната готовност“ на руските сили беше „като цяло възстановена“ след краха в края на Студената война, посочва Брус Блеър, изследовател в Принстънския университет, специалист по Русия и ядрената сигурност.

Една руска армия, която „като цяло“ е отново в изправност, не представлява „екзистенциална заплаха“ за САЩ, нито пък сила, която би могла да „наруши принципите, върху които почива международният ред“ – смята бившият министър на отбраната Аштън Картър.

Независимо от това Филип Брийдлав (начело на командването на НАТО от 2013 до 2016 г.) така и не се отказа от тревожната си реторика. По време на конфликта в Украйна той заяви, че четиридесет хиляди руски войници са на границата, готови да нахлуят в страната. Това твърдение беше подето на Стария континент от генерал Бен Ходжис, командващ американските сухопътни сили в Европа. То породи сериозна тревога в Берлин, където германски дипломати разкритикуваха тази „опасна пропаганда“.

Цитирайки източници във Вашингтон, седмичникът Шпигел показа, че в думите на Брийдлав няма нищо случайно – те са били одобрени от Пентагона и Белия дом, които са искали по този начин да „подтикнат европейците да увеличат бюджета си за отбрана“, както обяснява Уилям Дроздяк, изследовател в „Брукингс инститюшън“.

Тази кампания се оказа на пръв поглед успешна, тъй като редица страни членки на НАТО, сред които Германия, решиха да увеличат разходите си. Колкото до американския военен бюджет, след като беше орязан след намаляването на наличния състав в Ирак и Афганистан, сега отново се увеличава. През 2016 г. разходите за отбрана възлизаха на 583 милиарда долара. За да оправдае тази сума, Пентагонът изтъкна нуждата да се отвърне на „руската агресия“.

Скъпата „война срещу терора“

На практика отговорът на тази привидна „екзистенциална заплаха“ беше учудващо скромен. Въпреки своите 480 000 войници, американската сухопътна армия, известна с удивителното си прахосничество (клозетни чинии за 640 долара, кафемашини за 7622 долара), разполага с ограничен боен потенциал.

Реймънд Одиерно, началник-щаб на сухопътните войски в периода 2011-2015 г., заяви, че тя би изпитала затруднения, ако трябва да разположи и да води битка за по-малко от месец с повече от една трета от хората си, макар да се предполага, че трябва да е готова за това. Разтръбеният план за укрепване на източните отбранителни сили на НАТО се изрази в изпращането на батальон от 700 души в Полша и в Прибалтийските републики, уж заплашени от Москва. Военновъздушните подкрепления в Балтийско море също не бяха особено впечатляващи – малки контингенти от изтребители за ограничени периоди. Какво ли би станало, ако армията нямаше достатъчно пари…

Бюджетът само на сухопътната американска армия, около 150 милиарда долара, е над два пъти повече от това, което Русия посвещава на целите си въоръжени сили. Слабостите във военното планиране се обясняват преди всичко с приоритетите на Пентагона, който се занимава не толкова с истинските нужди на отбраната, колкото с вътрешни дърляния за поделяне на бюджета и с натиска на оръжейната промишленост, която си е поставила за цел да назначава пенсионирани генерали с четири звезди.

Изкуството да се разпалва страхът се е променило от Студената война насам. Навремето данъкоплатците чувстваха, че получават нещо срещу парите си – деветстотин кораба, петнадесет хиляди самолета и всичко останало. „Войната срещу терора“ обаче струва на САЩ по-скъпо от всеки друг конфликт, в който са участвали (с изключение на Втората световна война), но никога не са имали толкова разходи, въпреки че в разгара на войната в Ирак мобилизираха едва една пета от изпратените във Виетнам войски, а военновъздушните операции бяха осем пъти по-малобройни. Оръжията струват все по-скъпо, а се произвеждат във все по-ограничено количество.

Тази промяна може да изглежда успокоителна, но изкуствената инфлация на заплахата продължава да захранва машината и катастрофата винаги е възможна. Сред корабите, изпратени от НАТО в Балтийско или Черно море по време на украинския конфликт, е например един крайцер от типа „Aegis“. Ракетите, които той транспортира, са предназначени за противовъздушна отбрана, но ракетните установки биха могли да послужат и за конвенционални или крилати ядрени ракети и наблюдателите не са в състояние да видят разликата.

„Тези крайцери биха могли да изстрелят ракети „Томахоук“, способни да достигнат Москва, обяснява Брус Блеър. Само с няколко от тях може да се осъществи тежка атака над руската система за командване и контрол.“

Това обяснява защо руски самолети прелетяха над американския боен кораб „Доналд Кук“ на височина от около тридесет метра през април 2016 г. и създадоха напрежение между Вашингтон и Москва.

„В момента,продължава Блеър, руснаците подготвят подводници, които могат да неутрализират тези кораби. А пък американците мобилизират ескадрон от самолети P-8, за да неутрализират тези подводници…“.

Един безкраен цикъл.

Автор: Андрю Кокбърн

Превод: Павлина Колева

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;