Въпреки способността си да бъде едновременно хладен и безстрастен, както и жесток и брутален, Менгеле също демонстрирал една своя безгрижна, очарователна страна, която използвал, за да обезоръжи колегите и жертвите си. Когато на рампата се сблъсквал с изтощените жени и деца, той се държал с тях загрижено и мило, само за да ги изпрати минути след това в газовата камера. Привлекателната му външност и неговото самоуверено и властно държание карали всяка жена, която той унижавал, измъчвал и убивал, да го желае. Абсолютно непредсказуемият характер на Менгеле се превръща в най-мощното му оръдие за упражняване на контрол, както върху затворниците, така и върху служителите в лагера, защото той извиквал в тях някакъв дълбоко стаен първичен страх.

В допълнение към селекциите и побоите, Менгеле запълвал времето си с други най-разнородни жестокости, сред които дисекция на живи бебета; кастрация на момчета и мъже без упойка; както и подлагането на жени на високоволтов ток, за да се провери тяхната издръжливост. Веднъж Менгеле стерилизирал група полски монахини с рентгенов апарат, причинявайки на светите жени ужасни изгаряния. През 1981 г. прокуратурата на Западна Германия излиза с 78 различни обвинения срещу Менгеле, обявявайки го за отговорен в едни от най-ужасните и чудовищни престъпления срещу човечеството, сред които:

„Съзнателно и преднамерено участие в селекциите на затворници от болничния сектор, такива, които поради гладуване, лишения, изтощение, болест, малтретиране или по друга причина са били негодни за работа, или, за които се е смятало, че няма да се възстановят достатъчно бързо… Избраните били убивани чрез инжекция, разстрел или болезнено задушаване до смърт със синилна киселина в газовите камери, за да се освоби място за `по-годни` затворници, избрани от него или другите доктори от СС… Смъртоносните инжекции съдържали фенол, петрол, евипал, хлороформ или просто въздух, който се вкарвал в сърдечната камера. Менгеле извършвал екзекуциите или със собствените си ръце или заповядвал на някои от есесовките санитари да го направи, докато той наблюдавал отстрани.“

Менгеле добавя и сексуалното унижение към и без това достатъчно унизителния процес на селекция. Затворничките от различни бараки марширували пред него съблечени чисто голи. Той често карал някоя от тях да спре и да му отговоря на въпроси, засягащи интимни подробности от личния й сексуален живот.

Менгеле показвал по безброй начини отдадеността си на нацисткия ред и границите, които бил готов да премине, за да го запази. Веднъж един капо (еврейски затворници, изпълняващи функцията на надзиратели) се опитал да спаси няколко затворници от газовата камера, като ги вмъкнал сред работниците. Менгеле толкова се вбесил, че убил капото със собствения си пистолет. Друг път, когато крематориумът бил толкова пълен, че нямало място за хилядите нови попълнения в лагера, той наредил да се изкопаят ями, които били напълнени с бензин и подпалени. Под негово наблюдение в ямите били хвърлени без остатък и живи и мъртви, възрастни и деца.

Трудно е да се каже кое от престъпленията на Менгеле е най-чудовищното, но един инцидент изпъква най-много. Руският затворник Анани Силович Петько станал свидетел на сцена, която трудно се поддава на описание:

„След малко пристигна голяма група офицери от СС на мотоциклети, сред които и Менгеле. Те влязоха в двора и слязоха от мотоциклетите. Те заобиколиха кладите и ние зачакахме да видим какво ще последва. Тогава пристигнаха камиони за боклук, натоварени с деца. Дойдоха около десетина камиона. Те влязоха в двора и един от офицерите им нареди да се придвижат на заден ход към огньовете, при което те започнаха да хвърлят децата в пламъците, направо в ямите. Децата пищяха; някои от тях успяха да изпълзят от горящата яма. Един офицер се приближаваше към тях с пръчка и ги избутваше обратно. Хьос (комендант на Аушвиц) и Менгеле бяха тези, които даваха заповедите.“

Размерът на доказателствата срещу Менгеле не се вписва в никакви представи за физическа и емоционална жестокост. Неговото поведение не се поддава на описание, а мотивите му на анализиране.

Изследванията на Менгеле

Още преди запознанството си с Менгеле, професор фон Вершуер вече се бил концентрирал върху изследванията на близнаци; неговите проучвания, обаче били възпрепятствани от моралните норми на периода преди ерата на нацистите. Нацизмът помита тези норми и фон Вершуер съзира в Аушвиц неограничени възможности за своето протеже Йозеф Менгеле да проведе в естествени условия експериментите, за които той самият бил жадувал толкова дълго. Менгеле, който нямал търпение да угоди на ментора си, пристига в Аушвиц с мисията да запълни празнините на мистерията човек и да извлече тайните на човешката генетика от живите близнаци в лагера.

Менгеле нарежда на есесовците, които му асистирали, да преглеждат редиците от затворници за близнаци. „Zwillinge, zwillinge“ – „Близнаци, близнаци“ ревяли дрезгаво пазачите, марширувайки нагоре-надолу по рампата с новопристигналите затворници. Оцелелите близнаци, като Ева Моузес от Унгария, си спомнят момента, когато били отделени от строя на обречените и доставени на д-р Менгеле:

Ева и Мириам Моузес

Ева и Мириам Моузес

„Щом вратите на нашия вагон се отвориха, аз чух виковете на есесовските войници `Schnell! Schnell!` (`По-бързо! По-бързо!`), заповядвайки ни да излезем навън. Майка ми грабна за ръцете мен и Мириам. Тя винаги се опитваше да ни защити, защото бяхме най-малките. Всичко се случваше много бързо и докато се огледах, баща ми и двете ми по-големи сестри вече ги нямаше. Бях се вкопчила в ръката на майка ми, когато един есесовец забърза към нас с викове `Близнаци! Близнаци!`. Той спря и се загледа в нас. Мириам и аз много си приличахме. `Близначки ли са?`, попита той майка ни. `Това хубаво ли е?`, отговори тя. Той кимна положително. `Близначки са`, каза тя“.

Близнаците бивали пощадени от незабавна екзекуция, но ги очаквала доста по-жестока съдба. Менгеле разполагал със специални бараки за своите близнаци, а също и за джуджетата, сакатите и други „екзотични екземпляри“. Тези бараки били наричани Зоологическата градина на Менгеле. Близнаците били любимите му обекти и се ползвали със специалната привилегия да запазят собствената си коса и дрехи, а освен това получавали и допълнителни дажби храна. На пазачите било строго забранено да упражняват насилие върху децата и били длъжни да пазят доброто им здраве, за да не загине един от близнаците. Ако подобно нещо се случело Менгеле ставал особено раздразнителен. Тези близнаци били наричани „Децата на Менгеле“. Когато попаднели в Зоологическата градина, децата разбирали каква е била истинската съдба на родителите им в газовите камери и Менгеле се превръщал за тях във фигурата на смъртта и живота. Той обричал техните родители на смърт, а в същото време пощадявал живота им.

Руините на амбулаторията

Руините на амбулаторията

Децата на Менгеле били защитени от побоите и принудителния труд, за да бъдат винаги в добро здраве. Причините за това далеч не били хуманитарни, а Менгеле просто искал неговите опитни зайчета да са достатъчно здрави за експериментите му. За ирония, точно тези експерименти отнемали живота на стотици деца. Предварителните прегледи на близнаците представлявали чисто рутинен процес. Децата попълвали въпросник, били претегляни и измервани. Но в ръцете на Менгеле ги очаквала доста по-страшна участ. Той ежедневно взимал от своите любимци кръвни проби, които изпращал на професор фон Вершуер в Берлин. Той инжектирал кръвни проби от един близнак на друг с различна кръвна група и си водел записки за реакциите му, които обикновено протичали със свирепо главоболие и висока температура продължаващи няколко дни. За да определи дали е възможно цветът на очите да се променя по генетичен път, Менгеле инжектирал боя в зрителните органи на няколко двойки близнаци. Като резултат от това се получавали болезнени инфекции и понякога дори слепота. В случай, че някой от тези близнаци починел, Менгеле изваждал очите му и ги забождал на стената в кабинета си, точно както един биолог забожда насекоми за колекцията си. Малките деца били държани в изолирани клетки и били подлагани на различни дразнители, за да се проследяват реакциите им. Някои от близнаците били стерилизирани или кастрирани. Много от тях се разделяли с органите и крайниците си по време на страховитите операции на Менгеле, които той изпълнявал без упойка. Други близнаци били инжектирани със заразни агенти, за да се види за колко време болестта ще ги надвие.

Пределно ясно е, че експериментите на Менгеле нямат нищо общо с едно истинско научно изследване, а са резултат от неговите болни амбиции и ревностна привързаност към нацисткото учение за арийско превъзходство. Един от оцелелите опитни обекти на Менгеле, Алекс Декер, казва:

„Никога не съм вярвал, че самият Менгеле е възприемал работата си на сериозно – не и по небрежния начин, по който я вършеше. Той просто упражняваше властта си. Менгеле ръководеше една касапница – повечето сериозни операции се извършваха без упойка. Един път бях свидетел на коремна операция – Менгеле премахваше част от стомаха без анестезия. Друг път изваждаше сърце, отново без упойка. Беше ужасяващо. Менгеле беше доктор, полудял от дадената му власт. Никой не му държеше сметка – защо този или онзи е умрял? Пациентите не се брояха. Той твърдеше, че прави всичко това в името на науката, но беше напълно луд.“

В хармония със злото

Според думите на мнозина очевидци и оцелели от концлагера, както и според някои историци и психолози, д-р Менгеле не просто е бил в Аушвиц. Той бил Аушвиц.

Бараките в Аушвиц

Бараките в Аушвиц

Новопристигналите затворници в лагера на смъртта били посрещани с валсова музика, изпълнявана от лагерния оркестър, докато на няколко метра разстояние стотици хора бивали превръщани на прах в крематориумите; лагер, в който за децата в Зоологическата градина били полагани грижи и осигуряван комфорт, само за да бъдат достатъчно здрави за извратените и безмислени експерименти на доктора; лагер, в който Менгеле сам придружавал любимите си „деца“ към газовите камери, обяснявайки разходката като игра наречена „на път към комина“.

Трудно е да си представим що за човешко същество би било способно да извърши подобни безсмислено брутални и недостойно жестоки деяния, които говорят не само за липсата на уважение към човешкия живот, но и за безкрайно желание той да бъде унижаван и унищожаван.

Йозеф Менгеле притежавал дълбоко вкоренена амбиция за издигане и проявено още в ранна детска възраст желание да се отличава от останалите. Това е очевидно от изборите, направени от него по време на кариерата му като нацист. Той не се присъединява незабавно към армията, а към СС; и не се присъединява незабавно към СС, а първо към Вафен СС; когато е изпратен в Аушвиц, той не просто участва в някои селекции – той участва във всички селекции. По всякакъв възможен начин Менгеле се опитвал да убеди околните, че той е най-добрият в своята област и няма друг с неговата отдаденост и преданост.

Дали това е достатъчно, за да обясни прехода от амбициозен учен към варварин убиец? Обяснява ли това трансформацията от милото дете наречено Бепо към хладнокръвния, жесток демон? Авторът и професор Робърт Джей Лифтън е на мнението, че при човек като Менгеле подобна двойнственост е възможна, поради феномена, който той нарича „дублиране“:

„Ключът към разбирането на това, как докторите в Аушвиц са вършели работата си, е психологически принцип, който аз наричам „дублиране“: раздвоение на личността в две функциониращи цялости, като всяка една от тях действа като самостоятелно цяло. Един доктор от Аушвиц би могъл чрез дублирането не само да убива и да допринася за убийствата, но и да ги организира тихомълком от името на този зъл обект, който представлява цялостна самостоятелна личност, притежаваща всички аспекти на неговото собствено поведение. Всеки един от нацистките доктори е имал нужда от своето Аушвиц-аз, за да може да функционира психологически в среда, напълно чужда на предишните му морални стандарти. В същото време, той се нуждае и от предишното си аз, за да може да продължи да се възприема като хуманен лекар, съпруг и баща. Аушвиц-азът трябвало да бъде както автономен, така и свързан с предишното аз, което го създава.“

Менгеле през 1956г.

Менгеле през 1956г.

Докато има известна логика в аргументите на Лифтън, че докторите положили Хипократовата клетва са имали нужда от „Аушвиц-аз“, за да функционират в лагера на смъртта, той самият посочва и специалния афинитет на Менгеле към това поприще. С други думи, от него не се е изисквало голямо усилие, за да създаде своя Аушвиц-аз:

„Начинът, по който Менгеле приема своя Аушвиц-аз създава впечатление за бързо и адаптивно влечение… Дублирането е необходим момент за един човек, който първо се е сприятелява с децата и след това сам ги води към газовите камери. Каквото и да е било влечението му към Аушвиц, този човек, който при нормални обстоятелства би могъл да бъде описан като `леко садистичен германски професор`, създава второ свое аз, за да се превърне в енергичен убиец.  При Менгеле предишното аз лесно се е претопява в Аушвиц-аз.“

Може би най-голямата загадка е, че дублирането се е случва с Менгеле без съзнателни усилия от негова страна. Неговият Аушвиц-аз сякаш излиза отвътре, вместо да се отдели от предишното му аз. Защо Менгеле така лесно влиза в ролята на своята тъмна половина? Тъй като той умира преди да бъде заловен и разпитан, остава обяснението, че той просто е бил въплъщение на злото и не съществува психологически метод, по който да се обясни превръщението му.

Епилог

Доктор Йозеф Менгеле избягва от Аушвиц на 17 януари 1945 г., докато Съветската армия помитала Германския райх по пътя си към Берлин. Първите няколко години от следвоенния период Менгеле прекарва, криейки се в една ферма близо до родния си град Гюнцбург.

Парагвай, 1960г.

Парагвай, 1960г.

Той се сдобива с фалшива самоличност и става работник във фермата, като се информирал за събитията чрез тайни контакти със свои стари приятели от Гюнцбург. Първоначално той възнамерявал да продължи кариерата си на учен, но скоро му станало ясно, че Съюзниците нямат намерение да позволят на един прочут военнопрестъпник като него просто да продължи живота си, без да заплати за престъпленията си. Менгеле разбира, че в Европа не е безопасно за него и се качва на презокеански кораб за Аржентина.

Той пристига в Аржентина, страна управлявана от известния диктатор Хуан Перон, през 1949 г. Владетелят вече бил завързал приятелски отношения с нацистите в Европа, както и с онези германци живеещи в Аржентина. Менгеле с лекота се приобщава към това общество и скоро бил заобиколен от предани нацисти, които се опитвали да му помогнат да се сдобие с нова самоличност в Южна Америка.

Снимка от фалшив паспорт

Снимка от фалшив паспорт

Менгеле прекарва следващите 30 години от живота си, бягайки от международните власти. Той получавал помощ и подслон от неонацистката мрежа в Аржентина, Парагвай и Бразилия. Помагала му и липсата на ентусиазъм на западногерманското правителство, както и на Съединените Щати, да изправят Ангела на смъртта пред правосъдието. Израелското правителство, обаче не страдало от липса на ентусиазъм. Агентите на Израел многократно били на косъм от залавянето му в началото и средата на 60-те. Но международното недоволство от отвличането на нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман от Аржентина през 1960 г., както и належащите проблеми със сигурността на Израел, създавани от съседните арабски държави, попречват на усилията им да преследват Менгеле.

Ловците на нацисти, като Саймън Уайзентал, продължават да работят по залавянето и екзекуцията на Менгеле, но прочутият нацистки доктор сякаш изчезва от радарите на повечето международни агенции. Интересът към него внезапно се подновява, когато на 17 януари 1985 г. група оцелели от Аушвиц евреи се връщат в лагера на смъртта, за да почетат приятелите и семействата си, които били загинали там. Седмица по-късно, доста от същите оцелели се събират в Йерусалим, за да съдят Менгеле без неговото присъствие. Събитието е излъчено от телевизиите по целия свят и четири нощи подред ефирът предавал образите на спасилите се, които разказвали какво са преживели в жестоките и варварски ръце на Йозеф Менгеле. За по-малко от месец Съединените Щати и Израел обявяват официално, че случаят на Менгеле е отворен наново и се изготвят стратегии за неговото залавяне.

Менгеле, по-стар

Менгеле, по-стар

Тези храбри напъни са осуетени, когато на 31 май 1985 г. западногерманската полиция нахлува в дома на Ханс Седълмайер, дългогодишен приятел на Менгеле и негов контакт за Европа. Полицията конфискува няколко писма от Менгеле и други немски граждани, живеещи с него в Бразилия, за което бразилските власти били незабавно уведомени.  Само за седмица бразилската полиция установява кои семейства са приютявали Менгеле и чрез тях стига до гроба, където е погребано тялото му, след като той бил загинал от удавяне през 1979 г. Лабораторните проучвания на скелетните останки потвърждават, че тялото наистина е на Йозеф Менгеле. Оцелелите му жертви, които години наред били чакали да видят как той си получава заслуженото, не искали да повярват, че той е мъртъв. Много от тях все още живеят с надеждата, че един ден ще могат да получат правосъдие за човека, причинил им толкова страдания. Уви, Менгеле се измъква от земния съд чрез онова, което се стремял да контролира на много – самата смърт.

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;