Турция е членка на НАТО, съюзник на Саудитска Арабия, покровителка на международния джихадизъм след хоспитализацията на принц Бандар бен Султан през 2012 г., а също и основен спонсор на “Мюсюлмански братя” след свалянето на Мохамед Морси и кавгата между Доха и Рияд през 2013-2014 г.

Освен това през ноември 2015 г. Турция свали руския самолет “Су-24”, провокирайки криза в дипломатическите отношения с Москва.

И същата тази Турция помогна за сключването на примирието в Сирия, предложено от Русия.

Защо?

Вашингтон престана да гледа на Реджеп Ердоган като на сигурен партньор още от 2013 г. Затова ЦРУ проведе серия операции, насочени не срещу Турция, а лично срещу Ердоган. През май-юни (2013 г. — бел. ред.) бяха създадени и подкрепени демонстрациите в истанбулския парк “Таксим”. По време на парламентарните избори през юни 2015 г. ЦРУ финансира Демократичната партия на народите (HDP) — партия на националните малцинства, и внедри в нея свои агенти, за да отслаби властта на действащия президент. По време на изборите от ноември 2015 г. ЦРУ приложи същата тактика, каквато и турската власт.

От политически натиск ЦРУ премина към абсолютно секретни операции. Организира четири опита за физическо отстраняване на турския президент, при което последният атентат, от юли 2016 г., подтикна кемалистите от армията да се опитат да направят държавен преврат. Той бе неуспешен, защото не бе подготвен предварително.

Днес Реджеп Тайип Ердоган е в положението на италианския премиер Алдо Моро през 70-те години на 20 в. И двамата са начело на страни, членки на НАТО, и в същото време и двамата са противници на САЩ. Италианецът бе отстранен с ръцете на група леви радикали, но с турчина не им се получи.

В името на изборната победа през ноември 2015 г. Ердоган „вдигна топката” на турско-монголските националисти, като изкуствено възроди конфликта с кюрдското малцинство. Така сполучи да привлече на своя страна не само ислямистите от ПСР (Партията на справедливостта и развитието), и т. нар. националисти от ПНД (Партия на националистическото действие). За няколко месеца бяха унищожени 3000 кюрди, турски граждани, а няколко села и дори цели квартали в големите градове бяха буквално изтрити от лицето на Земята.

Ердоган установи тесни връзки с джихадистките организации, като предаде на “Ал Каида” и ИДИЛ оръжието, доставено му от Саудитска Арабия, Катар и НАТО. Без никакво колебание той използва войната в Сирия за лично обогатяване.

Първоначално демонтира и пренесе в Турция оборудването на заводите в Алепо, а после се включи в търговията с нефт и антики, заграбени от джихадистите. С времето целият клан се обвърза с джихадистите. Например мафиозът премиер Бинали Йълдъръм организира на териториите под контрола на ИДИЛ цех за производство на контрабандни стоки.

Но през юли 2012 г. в сирийския конфликт се намеси “Хизбула”, а после, през септември 2015 г. — и Руската федерация, което промени съотношението на силите. Днес гигантската международна коалиция “Приятели на Сирия” загуби повечето от завоюваните територии и среща все по-големи трудности в набирането на нови джихадисти.

Хиляди джихадисти дезертираха

и сега се крият в Турция. Но повечето не възнамеряват да останат да живеят според турските закони.

Джихадистите бяха набирани не заради сформирането на пълноценна армия, а само заради бройката. Като минимум те бяха 250 000 души, а може би и много повече.

Първоначално това бяха араби вън от закона, които “Мюсюлмански братя” наемаха в редиците си. Постепенно към тях се прибавиха и суфити от накшбандия * в Кавказ и Ирак, и дори младежи от западните страни, които пожелаха да участват в “Революцията”. Ако тази взривоопасна смесица се дислоцира в Турция, няма как да мине без гръм — най-напред, защото джихадистите ще поискат собствена държава, а пък Турция едва ли ще се съгласи с един нов Халифат на своя територия, а също и поради редица цивилизационни съображения. Например арабските джихадисти възприеха уахабизма, наложен им от саудитските покровители. Това е идеология, която изповядват жителите на пустините и тя не признава каквото и да било културно наследство. Те разрушават античните паметници понеже Коранът забранява идолите. Въпреки че Анкара още не е вкусила от този проблем, несъмнено такива групи ще се доберат и до турско-монголското наследство.

Днес Реджеп Тайип Ердоган има

трима основни врагове

освен Сирия:

• САЩ и проамериканското ФЕТО — движение, оглавявано от буржоазния ислямист Фетхуллах Гюлен

• Кюрдите, които се стремят към създаване на независима държава, и в частност Работническата партия на Кюрдистан

• Сунитските джихадисти, които искат собствена държава, и в частност ИДИЛ.

Така Турция има интерес най-вече да уталожи вътрешното напрежение между ПСР и ФЕТО, а за Ердоган най-важното е да намери нов съюзник. Когато САЩ бяха на върха, той беше техен съюзник, сега иска да бъде съюзник на Русия, държавата, която е на първо място в света по конвенционални оръжия.

Такъв обрат е трудно да се осъществи,  защото Турция е член на Атлантическия алианс — организацията, от която никой досега не успя да се откачи.

Възможно е все пак първоначално да излезе от Обединеното командване, така както навремето направи Франция. Но след това на президента Шарл де Гол му се наложи да предотврати един опит за държавен преврат и няколко опита да бъде убит от страна на членове на ОАС **, финансирани от ЦРУ.

Ако Турция съумее да се справи със ситуацията, тя ще бъде принудена да се сблъска със следните два проблема.

В Сирия и в Ирак воюват между 50 000 и 200 000 джихадисти, точният им брой е неизвестен. Те всички са наемници и никой не би могъл да ги избави от тази болест. А какво да се прави с тях в такъв случай?

Споразумението за спиране на огъня, постигнато незнайно как, не дава отговор на въпроса за атаката срещу тях в Идлиб. Тази провинция е окупирана от множество въоръжени групи, без връзка помежду си, но координирани от военната база на НАТО в Измир чрез т. нар. хуманитарни нетърговски организации. За разлика от ИДИЛ, тези джихадисти до голяма степен не успяха да организират живота си и напълно зависят от помощта на Атлантическия алианс. А тази помощ идва през турската граница, но вероятно тя скоро ще бъде затворена. Освен това тежките камиони, които пътуват по шосетата, лесно се контролират, докато колоните от хора, минаващи през полето, няма как да бъдат под контрол. Затова е вероятно, че скоро десетки хиляди джихадисти ще се изсипят в Турция и ситуацията в страната ще стане още по-опасна.

Турция започна да прави някакви промени, но само на думи. Президентът Ердоган обвини САЩ, че подкрепят различни джихадистки групи, и в частност ИДИЛ, с което даде да се разбере, че ако и той го е правил преди, то е било заради лошото влияние на Вашингтон. Анкара не крие намеренията си да спечели от възстановяването на Хомс и Алепо и от други публични дейности. Но не е ясно как Турция, която разграби цяла Северна Сирия и подкрепяше джихадистите, разрушили страната и унищожили стотици хиляди сирийци, ще избегне отговорността за десетките хиляди сирийски бежанци, напуснали родината си?

Обратът на Турция

ако действително се потвърди в следващите месеци, ще повлече след себе си поредица от събития. Да започнем с това, че президентът Ердоган днес се представя като съюзник на Русия, но също и като партньор на “Хизбула” и на Ислямска република Иран, защитниците на целия шиитски свят. Илюзията, че Турция е лидерът на сунитския свят, че се бори с “еретиците”, обаче с парите на саудитците, ще приключи. Освен това вътрешният конфликт между мюсюлманите, изкуствено създаден от Вашингтон, няма да бъде потушен, докато и Турция, и Саудитска Арабия не се откажат.

Вероятно за западните държави неочакваният поврат на Турция е сложен за осмисляне. За западния човек политиката винаги е била публична дейност. Затова всеки, който помни каква роля имаше Реджеп Тайип Ердоган по време на първата чеченска война, ще разбере по-добре нещата. По това време Реджеп Ердоган бе начело на движението “Миллие Горюс”, нещо, за което Москва никога не споменава, но последователно събираше факти. Е, за пленените турски офицери в натовския бункер в Източен Алепо в близкото минало, всички узнаха.

Владимир Путин успя да направи от врага приятел, без да го поваля “в партер”, и не му позволи да се бори срещу собствената си страна. А президентът Башар ал-Асад, Сайед Хасан Насрала и аятолах Али Хаменей го последваха.

Изводите са, че в надеждата си да завоюва Сирия, президентът Ердоган трябваше да воюва на три фронта като резултат от собствената си политика — САЩ и движението ФЕТО на Фетхуллах Гюлен, Работническата партия на кюрдите, устремила се към създаване на независим Кюрдистан, и ИДИЛ.

Към тези трима врагове може да добавим и Русия, която разполага с много данни за личните дела на турския президент. Затова сигурно Ердоган реши да се приближи плътно до Москва, обаче сложното си остава — как ще излезе от НАТО. 2017 г.

Resue Voltaire, Дамаск, Сирия

Тиери Мейсън

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;