Много лесно е да забравиш колко плашещо звучеше някога т. нар. доброто старо време. Говоря за 50-те години на 20 в., за това райско време на комедията „Татко знае по-добре”… Петдесетилетие, за което днес Доналд Тръмп толкова тъгува и жадува да го върне, за да „направи Америка отново велика”. В сравнение с апокалиптичните страхове от онези години днешните американски страхове биха изглеждали като празни приказки, ако можеше да се открие начин да спрем звука на нашите медии, които правят от мухата слон двайсет и четири часа в денонощие.

На първо място, естествено, имам предвид терористичните нападения на всевъзможни „вълци единаци”, доминиращи в новините. Това са едни свръхвъзбудени люде, които се хващат за месарския нож или щурмовата винтовка и хукват към най-близкия мол или клуб, или колежански кампус, или пък натискат газта смъртоносно срещу тълпата с едничката мисъл да направят хаос и убийства.

През 2016 г. в нашия свят, все по-секюритизиран (също както и езикът ни), тези люде получиха официален специфичен акроним: доморасли неистови екстремисти (ДНЕ).

На фона на спомена за кошмарите в моето детство, страховете от разрушителните действия на ДНЕ не са новина. Бях малко момче, но запомних добре версията на една подобна истерия от 50-те години и тревогата дали ще бъде унищожено градчето, където живеех, заради ядрената конфронтация от времето на „студената война” (същата, която всъщност така и не се случи). Също както костенурката спринтьорка Берта (записана в Книгата на Гинес – бел. ред.), всички дечица от училището „бягахме и се криехме” в часовете за обучение в случай на ядрен удар. Помня как се свивах и закривах с ръце глава при звука на дозиметъра за ядрено лъчение, който пищеше от радиото върху катедрата на учителя, все едно че наистина мога да се опазя от ядрено нападение. Навън започваха да вият сирени и животът в градчето замираше в миг.

За нас, които тогава растяхме, носталгичният спомен за „златните петдесет години” похлупва образа на един свят, покрит с пепел. Та ние бяхме съвсем деца, имахме смътна представа за случилото се под облака с форма на гигантска гъба, който се извиси през август 1945 г. над двата японски града Хирошима и Нагасаки. Но знаехме достатъчно все пак, за да разберем, че посланието зад този образ не означава сигурност, а напротив – крайна уязвимост. В тези години (както и съпътстващият ги ядрен кошмар, който е свързан със собствения ми живот) страната се подготвяше тайничко за пътя към шейсетте, демонстрирайки увереност в американското превъзходство. Но под тази вънкашност бе скрит образът на потенциалното ужасно поражение.

Всъщност в недалечното ни минало най-опасният момент бе наивният пресантиман за великолепието на света по американски образ и подобие. Имам предвид годините, за които припомня Андрю Басевич, постоянен автор на TomDispatch *, годините след падането на Берлинската стена, когато Съветският съюз, наричан „империя на злото” в периода на „студената война”, чисто и просто се разпадна и останахме…, ами останахме само ние. Това беше моментът, когато политическият и интелекуталният елит, провеждащ „студената война”, а също и корпоративният елит, включително войнственият военнопромишлен комплекс, завзел властта и богатствата, бе зашеметен от откритието, че май никой вече не може да им противостои и нищо не може да им попречи да правят каквото си пожелаят.

Както припомня Басевич, това бе само един момент, и именно той ни докара (ако може така да се каже) до днешното положение. Басевич го назовава съвсем точно — „пустота”. Като си даваме сметка къде се озовахме в ерата на Доналд Тръмп, може би за всички ни ще е по-добре да се измъчваме от някои големи страхове и от представите ни за разруха, а не за градеж.

 

Администрацията все пак се сменя, идва една, после друга, и естествено, усилията на президента да осигури на американците Обетованата земя, се оказват недостатъчни. Въпреки това управляващите политически кръгове и техните медии остават сътрудници на претенцията, че след поредната възхвалявана „битка за Белия дом” по някакво вълшебство ли, що ли, ще се появи един нов Рузвелт, Кенеди или Рейгън и ще спаси нацията. С времето този цикъл на изборната кампания ставаше все по-дълъг, все по-скъпоструващ, все по-скучен и все повече заприличва на цирк. И какво от това…

В Епохата на големите надежди рефлексията, че президентът е върховният гарант на американското изобилие, благоденствие и свобода, си оставаше свещена.

Удар в гръб

По това време огромната бездна между обещания и действителност взе да става видима. За последното десетилетие на 20 век и първите петнайсет години на 21-ви американците очевидно преживяха поредица от кризи. Всяка от тях поотделно не би могла да се сравни с Гражданската война да речем, или Втората световна например. Но в историята на САЩ няма много събития, които да породят такъв стрес за американските организации и за американския народ.

В промеждутъка от 1998 до 2008 г. тези събития се случваха с небивала цикличност: един президент бе отстранен с импийчмънт, а приемникът му бе избран чрез пряката намеса на Върховния съд; осъществена бе мащабна терористична атака на американска територия, която погуби живота на хиляди хора, травмира нацията и остави безчувствени висшите официални лица; водени бяха необмислени, излишни и изгубени войни, започнати с лъжовни основания или вследствие на откровени лъжи; случи се природна катастрофа (задълбочена от небрежност), която почти унищожи голям американски град, а правителствените агенции отговориха с огромно закъснение и равнодушно; най-големият икономически срив от времената на Голямата депресия разори милиони семейства.

За да е пълна картината, трябва да прибавим към серията на сеизмичните трусове още едно, допълнително събитие — избирането на Барак Обама — първия чернокож президент на САЩ. Той изгря в зенита на американския политически живот сякаш бе очакваният месия, призван не само да компенсира загубите, нанесени от предшественика му Дж. Буш, но и като че ли да стане избавител на нацията от първоначалните грехове на робството и расизма.

Обаче в годините на управлението на Обама расовите проблеми всъщност се задълбочиха. Дали циничните политически сметки, или глупавата гонитба на по-висок рейтинг оказваха влияние, но расовите бариери станаха факт — една от тях бе печално известната Тръмп тауър в центъра на Манхатън, — и също наляха своята лепта от отрова в политиката.

Удивителното е, че дори в подобни условия, и с наближаването на края на мандата на Обама култът към президентството си остана недокоснат.

Във всеки един случай въздействието на множеството кризи бе разколебано и преминаваше от объркване и умора към ужас от случващото се после. Ако трябва да ги разгледаме поотделно, може би ще пропуснем колективните последици на кризите, които едва изборът на Доналд Тръмп позволява да оценим. Дори не става дума за флирта на един президент със стажанти или “следите от слюнка”, или пък 11 септември. Не става дума и за “изпълнението на задачата”, нито за наводнението в Девети район, нито за банкрута на “Лемън брадърс” или абсурдното движение да се признае, че президентът Обама е роден в чужбина (няколко години Тръмп бе лидер на на неформалното движение, чиито привърженици твърдяха, че Обама е роден в Кения и затова няма право да бъде президент на САЩ. Наскоро Тръмп все пак призна, че Обама наистина е роден в САЩ. — Бел. ред.)

Всичко това ерозира Епохата на големите надежди. Взети заедно, тези събития сочат, че надеждите са всъщност доста съмнителни.

Кризите, които белязаха ерата след края на “студената война”, поставиха под съмнение основните теми, заченати от трескавото американско триумфаторство.

Глобализацията, милитаристичната хегемония, разширеното тълкуване на свободата под ръководството на просветени президенти и в съответствие с духа на времето трябваше да осигурят на американците всички благини, принадлежащи им по право, тъй като те победиха в “студената война”. Обаче в периода 1989-2016 г. се случи нещо, което не биваше да става. Бъдещето, смятано за предопределеност, се оказа ефемерно и едва ли не илюзорно. Всъщност Епохата на големите надежди се преобрази в Ерата на нежеланите сюрпризи.

Кандидат на залеза

Глобализацията наистина породи богатства в непознати досега мащаби и съвсем не за обикновения американец. Онези, които получиха охолство, се чувстваха прекрасно, дори в някои случаи неописуемо прекрасно, обаче доходите на средната класа се свиха, все по-трудно ставаше да се намери или запази добра работа. До изборите от 2016 г. САЩ все повече заприличваха на общество, което е разделено на едни, които имат всичко, и други, които нищо нямат; общество на богати и на бедни, общество на 1 % и всички останали.

Бъдещите избиратели взеха под внимание този факт.

Същевременно политиката, поощрена от избухналите хегемонистки амбиции на Вашингтон, осигури забележително малко на брой добри резултати. Американските войски бяха постоянно заети с бойни операции и светът като политическа цел всъщност изчезна (изчезна дори като понятие от вашингтонската политическа лексика). Славата на войска, най-добрата в света, най-подготвената, с най-доброто оръжие и с най-доброто камандване, трудно се съчетаваше с факта на неспособността да побеждава. Напротив, висшият команден състав на въоръжените сили и висшият състав на органите за национална сигурност станаха привърженици на идеята за непрекъсната война, а пък висшите чиновници решиха, че обикновените граждани са просто длъжни да се приспособят към новата реалност.

Скоро стана ясно, че обикновените американци получиха усещане за уязвимост, вместо за сигурност, и че това усещане подтикна мнозина от тях към демагозите-продавачи на страх.

Що се отнася до преразглеждането на понятието свобода, където автономията възниква като национално summum bonum (т.е. висше благо), някои бяха доволни, а други просто се оставиха на течението.

В Епохата на големите надежди различията между гражданина и потребителя бяха заличени. Походът за покупки се превърна в граждански дълг, важен за поддържането на икономиката.

Шумотевицата около “черния петък” и “кибер-понеделника” се превърна в празник на американската свобода, обаче удовлетворението от тях бе временно и едва ли по-дълго от съответните дати в известието за (спечелена) сума по кредитната карта…

Цифровите връзки замениха личните и роднинските, също като деловите, станаха случайни и кратковременни. Самотността се превърна в незаобиколимо бедствие. Въпреки всички приказки за възможностите, които трябвало да притежават отделни групи и кръгове, примерно цветнокожите, жените, гейовете, — лъвския пай от изгодите получаваше елитът, а за обикновените хора остана увъртането и хитруването.

Атмосферата бе пропита с лицемерие и се усещаше мирис на нихилизъм.

Управляващите кръгове упорито продължиха да не забелязват всевъзможните противоречия, за тях кандидатурата на Хилари Клинтън през 2016 г. бе очевидност, свършен факт. Дългият списък на обществените й заслуги стана публично достояние и г-жа Клинтън се превърна в олицетворение на истаблишмънта в Епохата на големите надежди. Тя вярваше в глобализацията, в неизменното лидерство на Америка, в силата на оръжието, и в културния проект на времената след края на “студената война”. За Хилари президентурата очевидно бе механизъм, който преобразува натрапчивото желание в резултат.

Едно обикновено убеждение за времето си, съчетано с челното й място в борбата за повече възможности пред жените, придаде на стремежите й оттенък на съдбовна неизбежност. Изглеждаше съвсем очевидно, че победата ще бъде нейна. В крайна сметка, точно така дойде и нейният ред. И останаха незабелязани признаците за промяната — т.е., неизменните теми от Епохата на големите надежди вече не внушаваха лоялност по подразбиране.

Дъхът ти спира

Сенатор Бърни Сандърс бе въплъщение на този признак (за промяна). Този мним социалист от Върмонт не бе в първа младост, списъкът му със законодателни успехи бе твърде къс, връзките му с Демократическата партия — слаби. Изглеждаше абсурдно на пръв поглед, че той би могъл да се окаже сериозен проблем за г-жа Клинтън. Сандърс обаче уцели десетката — той се концентрира върху несправедливостта и неравенството, неизбежните спътници на глобализацията.

Изведена от равновесие, Клинтън реагира с някаква модификация на позицията си. Тя отстъпи от тезиса за свободната търговия, макар и насила, от ne plus ultra (безусловната) глобализация, и макар трудно, успя да победи Сандърс. Дори така, той послужи на истаблишмънта, също както “канарчето във въглищната мина” (един от първите начини да се установи наличие на отровен газ в мината било канарчето, силно чувствително към мириса на газ — бел. ред.), защото изчурулика как кислородът в Епохата на големите надежди привършва.

Паралелно, и още по-странно, метежът в Републиканската партия доведе до хаос. Един самовлюбен политически неофит, с нищожен шанс да овладее Голямата стара партия, бе нещо наистина невероятно дори в сравнение с издигането на кандидатурата на Сандърс, тъй като по право тя принадлежи на Клинтън.

Груб, вулгарен, безпринципен, ненаясно, непредсказуем и неуважаващ истината, Тръмп бе sui generis (уникален) сред кандидатите за президент. Но той бе притежател на изключителното качество да довежда до ярост онези, които са изпуснали кормилото, и които искат да хвърлят вината на някого или на нещо си. В Америка след края на “студената война” Хилари Клинтън успя да отхвърли милиони като “нищожества” — нещо добре известно, — и у тях набра сила непризънта, също както сиренето узрява в сушилнята…

Смесвайки интуиция и зла умисъл, Тръмп гениално мотивира тези “нищожества”. Той натисна подходящата струна, и те му отговориха — на митингите се изливаха на тълпи, от неговите уста чуваха думите, които им изглеждаха неотразимо.

В клетвата на Тръмп да “направи Америка отново великанеговите последователи чуха обещанието, че ще бъде възстановено всичко онова, което им бе ограбено през Епохата на големите надежди.

Глобализацията не беше нито изгодна, нито неизбежна, настояваше техният кандидат, и се кълнеше, че ако бъде избран, ще върне през десет морета милиони изгубени работни места. Той се кълнеше, че ще финансира мащабна инфраструктурна програма, че ще намали данъците, че ще контролира националния дълг, изобщо, че ще защитава интересите на работниците. Уверяваше, че сложността и противоречията в различните директиви ще отстъпят пред деловите му хватки.

Разглеждайки ролята на Америка в света след “студената война”, Тръмп демонстрира нещо като раздразнение от съществуващото положение. Той обеща победа, вместо безкрайно проточване на въоръжените конфликти (като приложи изкуството си във военното дело), или ако не стане, да приключи и да излезе от тях. И едва след известна пауза, достатъчна да заяви нещо като утешителна награда — ако ли не стане така, той ще остави кости на бойното поле. Най-малкото, няма да позволи на т. нар. съюзници да се отнасят към САЩ като към глупак. Следователно, страните, ползващи американска защита, трябва да платят своята част от сметката.

Не бе ясно докъде ще се стигне така, но вероятно щеше има рязък завой от обичайната формула за глобално лидерство, наложена след 1989 г.

Освен неясната критика на Тръмп към глобализацията и американската загриженост за целия свят в ущърб на националния интерес, не по-малко важен бе и успехът му да осчетоводи недоволството на всички онези, които се надяваха, че след “студената война” и за тях идва свободата, съществувала преди това единствено за другите.

Без рул и без платна

Няколко часа след избирането на Тръмп изразът шок и ужас стана задължителен за етикета сред прогресистите. Шок и ужас от това какво би направил веднага щом седне в кабинета. Онези, които гласуваха за Тръмп, също можеха само да се дивят на онова, което очакват от него.

И двата лагера го възнаградиха със статуса на преходна историческа фигура. Обаче предчувствието за появата на фашизъм и надеждите, че той ще разработи новия Американски златен век, са също толкова неверни.

Но когато вниманието е концентрирано върху човека, а не върху обстоятелствата, които го правят един или друг, значи да изпуснеш значението на случилото се.

Нека отбележим, че неговите заявки са почти изцяло отрицателни. Основанията за всичко са неприемане на глобализацията, неприемане на военните намеси, водещи към точно обратните резултати на намеренията, неприемане на културния прокт, започнат след края на “студената война”.

Нито Тръмп, нито знаменитостите, които го подкрепят, предложиха алтернатива на триадата, която задаваше магистралните посоки за изминалия четвърт век американска история. На фона на отдавнашното убеждение, че волевото (в случая с Доналд по-бойкото) президентско ръководство може да промени нещата в положителен план, “тръмпизмът” означава чисто и просто хаос.

Най-вероятно неговият президентски мандат ще се окаже по-малко преобразуващ отколкото предходният. Като резултат тревогата за това какво би могъл да стори, си остава, но е твърде незначителна на фона на големия въпрос къде отиваме оттук нататък. Принципите, които получиха одобрение след края на “студената война”, се оказаха недостатъчни. Какво обаче ще ги замени?

Усилията да бъдат определени тези принципи трябва да започнат от честния отчет за времената, които днес са в миналото, за историята, която се случи след “краят на историята”. Този отчет е длъжен на първо място да осигури пространство за разкаянието, съжалението и поднасянето на извинение. Да даде място на една много критична оценка на онова, което би трябвало да се случи след края на “студената война”, но бе отхвърлено от американския елит, овладян от пристъпа на болестта “победа”.

Не бива да очакваме, че Доналд Тръмп ще поеме върху себе си отговорността за подобна оценка. Няма да го стори и истаблишмънтът, който кандидатът Тръмп грубо порица. Истаблишмънтът, който днес показва признаци на примирение пред Тръмп, но бе избран от самия него, или поне назначените като водещи фигури в националната сигурност. Онези, които очакваха, че избирането на Тръмп ще придаде тежест на политическите бюрократи или творчески импулс на “властелините на съдбата” в Овалния, ще останат разочаровани.

Следователно, принципите, които са ни необходими, са подход към политическата икономика, който да осигурява справедливо благосъстояние, външна политика, която да отхвърля милитаризма в полза на благоразумието и прагматизма, и също обогатена, недискриминационна концепция за свободата. Тези принципи очакваме и трябва да се появят.

“Без откровения свише — казва Книга на притчите Соломонови, — народът загива”.

Днес нямаме такова откровение, към което американците да се придържат като един. За доказателство трябва да погледнем съвсем наблизо… не по-далеч от избирането на Доналд Тръмп.

Епохата на големите надежди завърши и ни завеща зловеща пустота. Неспособността на Тръмп да обясни с какво трябва да се запълни тази огромна пустота, не извинява бездействието, нито пък е повод за отчаяние. Напротив, самият Тръмп заяви, че трябва да се вгледаме в близкото минало на страната и внимателно да се замислим за бъдещето й.

Десетина години преди края на “студената война”, в своя статия в democracy — кратковременно списание, посветена на “политическото обновление и радикалните промени”, историкът и социалният критик Кристофър “Кит” Ласк нахвърли редица принципи, които биха могли да ни изведат от днешната криза.

В статията си Ласк призоваваше за политика, основана на “грижата за Земята в противовес на експлоатирането на ресурсите, за семейството в противовес на заводите, за романтичното виждане за отделния човек въпреки технологиите и за водеща позиция на местния патриотизъм за сметка на демократическия централизъм”.

След почти половин век, в качеството си на отправна точка за отчета, рецептата на Ласк продължава да е абсолютно адекватна.

 Андрю Босевич

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;