Първият тур на президентските избори във Франция на 23 април 2017 г. ще противопостави 11 кандидати с различни схващания. Този плурализъм е отчасти затъмнен от съдебните афери и безкрайните сондажи, с които медиите пълнят страниците си.

 

И все пак усещането за дълбоко антидемократичната природа на френските и европейските институции завладява духовете. Това ново съзнание обаче може да попадне в капана на „полезния вот“, който да избере поклонник на глобализацията в противовес на крайната десница.

ВЛИЗАМЕ в политическа ера, в която изреченията, започващи с думите „за първи път…“, сякаш оповестяват съществуването на немислима преди възможност.

 

Отличително за френските президентски избори от пролетта на 2017 г. е това, че вече никой не се съмнява дали Националният фронт (крайната десница) ще достигне до втория кръг.

 

Отбелязва се, макар и плахо засега, хипотезата за негова възможна победа.

 

И за първи път никой не защитава резултатите на отминалия мандат, въпреки че двама бивши министри на настоящия президент – Беноа Амон (от Социалистическата партия) и Еманюел Макрон („En marche“, Напред) са сред кандидатите за поста.

 

За първи път също така кандидатите на Социалистическата партия и на десницата, управлявали Франция без прекъсване от началото на Петата република, рискуват да бъдат пометени още на първия тур.

 

Отказът на президента да се кандидатира за втори път може би замъглява отправната точка на всички тези нови положения. В края на петгодишния си мандат Франсоа Оланд е най-непопулярният президент на Петата република, при това след отхвърления от народа Никола Саркози. Самият президент социалист призна, че е „упражнявал в продължение на пет години относително абсолютна власт“.

 

През юни 2012 г. за първи път в своята история Социалистическата партия контролираше едновременно президентската власт, правителството, парламента, Сената, 21 от 22-те области, 56 от 96-те департамента и 27 от 39-те града с над 100 хиляди жители.

 

Франсоа Оланд използва тази власт колкото неограничено, толкова и самотно. Именно той взе решение за извънредното положение, той хвърли Франция в много външни конфликти, разреши убийство на заподозрени чрез безпилотни самолети. Той промени Закона за труда, като накара парламентарното мнозинство да приеме една реформа (вж. чл. 49-3 от Конституцията), с която то не искаше да се нагърби и за която нито депутатите, нито президентът бяха получили мандат от народа. Да не забравяме и преправената карта на френските области, която държавният глава начерта на бюрото си в Елисейския дворец.

Това повдига остро въпроса за институциите на Петата република, които Амон (от Социалистическата партия) и Меланшон (от лявата партия „Непокорна Франция“) са решили да поставят на преосмисляне, но към които Франсоа Фийон (от дясната партия „Републиканците“) и Макрон, както и Марин льо Пен, се приспособяват.

 

При никоя от западните демокрации няма такава концентрация на властта в един човек.

 

Извън опасността някой ден да се появи държавен глава, не толкова благодушен като сегашния, гръмките прокламации за френската демокрация и за Републиката се сблъскват с една констатация, която Оланд направи ослепително ясна – самотното упражняване на властта предлага неограничени възможности да се потъпкват поетите предизборни ангажименти, които представляват народния мандат.

 

Оланд се ангажира да защити френската черна металургия, а спомогна за затварянето на пещите във Флоранж; трябваше да предоговори европейския Пакт за стабилност, а се отказа още първия ден; обеща да „обърне кривата на безработицата“ преди края на 2013 г., а тя продължи да върви нагоре и през следващите три години. Без съмнение усещането за предателство влезе бързо в душите на хората заради една фраза, която всички бяха чули поне сто пъти:

 

„Моят единствен противник е светът на финансите“.

 

Веднага след това обаче Оланд си взе за съветник бивш банкер от банката на Ротшилд, на когото после връчи и ключовете на Министерството на икономиката.

 

Благоприятното мнение, от което се ползва Макрон в момента, е объркващо, защото то може да издигне до върховната власт един истински наследник на този президент с непостижима непопулярност.

 

„Еманюел Макрон съм аз, изпусна се веднъж Оланд, той знае какво ми дължи“.

 

Макрон съвсем не е социалист, но Оланд също не е.

 

Единият го прокламира, а другият хитрува.

 

Първият загърбва лявата традиция да се нападат на думи „парите“ или „финансите“, но това отговоря на убежденията на втория, изразени още през 1985 г. в една книга, озаглавена „Левицата се променя “, чийто съавтор е настоящият министър на отбраната и генерален секретар на президентството

 

В тази книга вече съществуваше, макар и затрупана под куп празни и кухи думи, скъпата на Макрон идея за нов социален съюз между средните образовани класи и либералния елит от собственици, споен от общата воля да завземат дялове от световния пазар.

 

„Предприемачество“ вместо „социални помощи“, печалби вместо рента, реформисти и модернисти срещу екстремисти и гледащи в миналото, отказ от носталгията по „камиларите и разносвачите на вода“: слушаш Макрон и чуваш Клинтън от 90-те, Блеър и Шрьодер – от няколко години по-късно.

 

Следването му означава още по-силно, отколкото при Оланд, ангажиране с „третия път“ на неолиберализма.

 

Същия, по който се препънаха американската Демократическа партия и европейската социалдемокрация, пропадайки в ямата, в която продължават да лежат и днес.

Серж Алими

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;