Пропастта между Запада и мюсюлманския свят е по-дълбока от всякога. Само ясният отговор на фундаменталния въпрос, какви цели си поставя съвременната християнска цивилизация, би й позволил да оцелее в бъдеще

Проблемът за отношенията между християнството и исляма възниква още в далечния исторически момент, когато вярата на Мохамед взривява Арабския полуостров, поставяйки началото на дългия процес на завоевания и ислямизация, който не е приключил до днес.

Известно е, че много религии и философии, определяли живота на милиони хора в продължение на стотици или хиляди години, постепенно са губели притегателната си сила за да бъдат изместени от други.

И ние, християните никога не бива да забравяме това, опитвайки се да определим днешната позиция на християнството (или на пост-християнския западен свят) към Исляма.

Всяко сравнение между двете религии извежда на преден план дълбоките различия, съществуващи между тях.

Мюсюлманските държави са обединени в световна асоциация (Ислямска конференция) с постоянен секретариат, провеждаща редовни форуми и демонстрирала завидна активност дори по време на кризата, породена от терористичните нападения на 11.09.2001.

Християнският свят не разполага с нищо подобно и макар че тъкмо той бе подложен на атака, никой така и не се осмели да заяви открито, че тя е просто част от мащабния натиск на исляма срещу християнството.

Докато ислямският свят ясно се идентифицира като такъв, християнският предпочита да се определя по-скоро като “международната общност”.

Което поражда въпроса, толкова разединени ли са днешните християни, че дори и в тази ситуация са неспособни да се обединят, да защитят своята религиозна идентичност, християнската демокрация и международното право?

Ислямът срещу нас

Афганистанската кампания и битката с “Ал Кайда” са поредния белег на новата фаза, в която са навлезли отношенията между Исляма и Запада (т.е. християнския свят). Фаза, чието начало бе поставено преди около половин век. И чието съдържание се определя от четири основни момента.

Първият е освобождаването на мюсюлманския свят от властта и доминацията на Запада; вторият е свързан с възраждането войнствения ислям, третият — с онова, което някога Оруел определи като «негативният (анти)национализъм на Запада», т.е.мазохистичното самобичуване и вменяване на вина, характеризиращо отношението на големите християнски държави към някогашните им, населени с мюсюлмани, колонии, и, накрая, колективната самозаблуда, която дълго време доминираше в представата ни за Исляма.

Тъкмо тя караше и политиците, и онези, които формират общественото мнение на Запад, да игнорират същността на проблема в продължение на цели десетилетия.

Днес същата тази масова хипноза кара мнозина да свеждат всичко до дейността на хора като Бин Ладен или прословутата «Ал Кайда», въпреки очевидните симптоми, че заразата е много по-дълбока и разпространена, обхващайки вече целия мюсюлмански свят.

Но, за да видим, как точно се развиха нещата, нека се върнем към времето след края на Втората световна война. Почти целият мюсюлмански свят, изключение на Турция и част от Арабския полуостров, се намираше под прякото управление на Запада. Цяла Северна Африка и прилежащите и части южно от Сахара, Близкият и Средният Изток, частично Иран, а също британска Индия, Малайзия и Индонезия, както и съветска Средна Азия, бяха под не-мюсюлманско управление. И именно по време на този «колониален» период те успяха да постигнат известен прогрес. През последвалите 60 години всички тези региони отхвърлиха чуждото «господство» . Само че това съвсем не им донесе бленуваното благоденствие. Мюсюлманските държави изпаднаха в перманентна криза и над тях надвисна

Мрачната сянка на ислямския фундаментализъм

Все повече от тези страни се отказват да провеждат демократични избори, защото така биха докарали на власт хора, признаващи единствено законите на шариата и джихада. Турция, Алжир и Египет са сред държавите, изпитали го на гърба си. Така обаче мюсюлманският свят доброволно се лиши от механизмите, съдействащи за еволюционните и мирни конституционни и политически промени.

През последните 50 години, независимо от огромните печалби от петрола, който според местните «правоверни» им бе пратен от Аллах, в мюсюлманския свят не беше постигнат пропорционален ръст на жизнения стандарт, по-скоро стана обратното. Петролното богатство бе неразумно прахосано и последиците от това тепърва ще се усетят. Саудитска Арабия, този архетип на «пещерата на Аладин», се намира в перманентна икономическа криза. Достатъчно е руснаците да решат да залеят пазара с евтиния си петрол и Саудитите ще фалират моментално, режимът им ще рухне, страната ще се разпадне, огромните и дългове ще си останат неплатени и целият регион ще се превърне в обширна политико-икономическа и военна «черна дупка».

Демографският бум, улеснен от подобреното медицинско обслужване, доведе до ръст на населението в ислямския свят, несъответстващ на възможностите му за обезпечаване на заетост. Рухна крехкият демографски баланс и все повече млади хора се оказаха на улицата, без постоянна работа и особено податливи на религиозната демагогия. Посланието на исляма към тях е измамно просто — солидарност между мюсюлманите и връщане към законите на Пророка, плюс параноична омраза и подозрение към «неверниците».

Нищо ново, защото от столетия насам мюсюлманският свят смята религиозната си «изключителност» за по-важна от научно-техническия прогрес.

Впрочем, подобно схващане е по-скоро типично за повечето цивилизации на планетата, а «Западът» (т.е. християнската цивилизация) е едно от изключенията. Ние сме прекалени оптимисти, вярвайки, че Третият свят ще върви по стъпките на Запада, и вероятно скоро ще ни се наложи да признаем, че това просто не е така.

В света на исляма например, няма никакво място за западния либерализъм. Да не говорим, че в наказателната му система доминират съвършено различни принципи. На никой от нашите либерали, демонстриращи болезнена чувствителност по въпроса за човешките права на Запад, не биха позволили да обели и дума за правата на жената в мюсюлманския свят.

Взаимната омраза

Ислямът и Западът открай време се движат в противоположни посоки и няма причина да мислим, че това няма да продължи. Не съществуват видими сили, способни да променят нещата в мюсюлманския свят. От една страна, Западът става все по-материалистичен и (ултра)либерален. От друга, Ислямът бележи регрес дори според собствените си критерии. В някогашна британска Индия например, напук на всички ужасяващи истории, е имало добре функциониращи институции и независимо правосъдие. Днешен Пакистан, напротив, е образец за «корумпирана държава», което сериозно подкопава икономическия му потенциал.

Това разделение става все по-дълбоко и тепърва ни предстои да осъзнаем, каква огромна пропаст има помежду ни.

През Средните векове е изглеждало, че християнството и ислямът все пак споделят някакви общи ценности.

Днес обаче, в нашето «пост-християнско» общество, под въпрос е поставен дори християнския характер на съвременната западна цивилизация. Западният елит все по-рядко (да не кажа никога) се обръща към християнските принципи за да обоснове провежданата от него политика.

А прехваленият «мултикултурализъм», (доколкото това понятие действително има смисъл) означава преди всичко отсъствието на общи споделени ценности. Но той означава и предоставяне на всички права за мюсюлманите, дошли да живеят на Запад, които обаче се отказват на християните, живеещи в «Дар ул Ислям» , т.е. в «Дома на Исляма». Последният, както е известно, се противопоставя на «Дар ал Харб», т.е. «територията на войната» — понятие, с което мюсюлманинът определя «християнския свят».

Т.е. докато Западът прогресивно губи християнската си идентичност, в ислямския свят не съществува друга концепция за идентичността освен верската.

В същото време става все по-ясно, че не съществува никаква съвместимост между западния (християнския) обществен модел и онзи, който се опитват да градят на основата на Шарията (впрочем, жизнеността на последния е под сериозен въпрос). Възможен ли е компромисът между забраната на лихвата от Корана и модерната банкова система, която е в основата на съвременната икономика?

Може ли отношението към жената в талибанската, саудитската или в други мюсюлмански държави да бъде елемент от едно модерно и добре функциониращо общество?

Така наречената «ислямска солидарност» е насочена, преди всичко, против Запада, и няма никакво позитивно съдържание.

Дълги столетия мюсюлманската вяра бе разпространявана по пътя на завоеванията и насилствената ислямизация.

Но дори, когато ислямският свят се оказа под чужда власт, там не стартира процес в обратната посока, т.е. към отказ от исляма в полза на други религии. Нещо повече, икономическите провали на Исляма през последните десетилетия (парадоксално) доведоха до новото му разпространяване, посредством масовата миграция на Запад. В резултат от нея днес прогресивно нарастват мюсюлманските колонии в сърцето на християнския свят, играещи ролята на своеобразна «пета колона», ползваща се с всички привилегии и със специалната подкрепа на западните правителства, но свързана и подчиняваща се единствено на собствените си духовни водачи.

Какво следва оттук нататък?

Липсата на сериозна съпротива от ислямските правителства срещу наказателната акция на Запада в Афганистан не бива да ни заблуждава. Нито един арабски режим нямаше интерес да подкрепи Бин Ладен в тази предварително загубена битка, но американската победа в Средна Азия предизвика огромно озлобление сред широките народни маси в мюсюлманския свят, което ще продължи да се трупа при евентуални атаки срещу Ирак или Иран.

Без съмнение, неприятностите за Запада тепърва предстоят.

А най-големите губещи от терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон и последвалата наказателна акция всъщност са умерените кръгове и реформаторите в ислямския свят, искрено стремящи се да запълнят пропастта, разделяща днес Изтока и Запада.

Най-лошото обаче е, че никой в Америка или на Запад не си представя ясно, какво следва оттук нататък, какви нови проблеми ще възникнат и кои ще са новите измерения на схватката с радикалния ислям.

Нещо повече, никой не се и опитва да поеме инициативата за обединяване на християнския (или пост-християнския) свят, изправен пред опасността от мащабна ислямска инвазия, предвестници на която са акциите на Бин Ладен и неговите съмишленици.

Западът обаче вече не може да си позволи пасивна позиция, той трябва поеме инициативата във всички онези сфери, в които, по волята на историята, християнският свят притежава доминиращи позиции.

Днес вече не е достатъчно да декларираме срещу какво сме и християнската цивилизация трябва да отговори на фундаменталния въпрос за ценностите, към които се придържа днес и, към които ще се придържа в бъдеще.

Цивилизациите оцеляват или пропадат в зависимост от вътрешната си стабилност и целите, които си поставят.

Затова и ключовият въпрос пред християнската цивилизация днес е, «към какво се стремим и какво искаме от бъдещето?».

И, ако не успеем да му дадем задоволителен отговор, колкото и да са успешни военните ни акции срещу ислямските радикали, в крайна сметка, сме обречени на поражение.

Алфред ШЕРМАН

 

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ;