СРЕД многото проявления на френската криза може да се посочи и склонността на някои кандидати или партии да се обявяват за „антисистемни“. Така Емануел Макрон – бивш министър на икономиката на Франсоа Оланд, и Франсоа Фийон – премиер при президента Никола Саркози, заеха позата на бунтари в опит да избегнат дискредитирането, което застигна политическото представителство. Те всъщност възприеха една тактика, увенчала се с успех през 1995 г. – когато Жак Ширак се наложи над дотогавашния премиер Едуар Баладюр, и през 2007 г. – когато Саркози олицетвори „разрива“ с правителство, в което бе участвал. По този начин двамата кандидати на десницата преодоляха проклятието, според което след 1981 управляващата партия редовно губи изборите.

 

Има обаче едно не толкова внушително, но показателно проявление на тази криза: невъзможността да се намери баланс, който да свърже в триединство обществен проект, по-специално икономически и социален модел, политическа коалиция – носител на този проект, и достатъчно широка база, която да подкрепя тази коалиция. До 1981 г. Франция на Петата република бе пример за такъв триптих: икономика на силен растеж, опираща се на не толкова развита социална държава както в страните от Северна Европа, подкрепяна от съюз, обединяващ голяма част от кадрите и квалифицираните работници от частния сектор с малцинство от работници и служители – всичко това представлявано от коалиция на голисти и либерали.

 

До кризата от 1992 г. Италия представляваше друг такъв случай –икономически модел, почиващ на индустриалната модернизация, съюз на едрата промишленост, на малките предприятия от Североизтока и от Центъра с техните служители, както и различни класови фракции, свързани по-специално с рентиерството и финансовия сектор. Цялата тази съвкупност се изразяваше чрез политическо представителство, доминирано от Християндемокрацията. Безплодното търсене на подобен триптих характеризира положението във Франция от четири десетилетия.

 

Левицата промени базата си

Така политическата криза може да се определи като липса на доминиращ социален блок. Като под това се разбира обединение на социални групи, чиито основни очаквания управляващата коалиция е взела под внимание в достатъчна степен, за да получи в замяна подкрепа. Стратегията за изграждане на подобен блок се изразява в това да се подберат очакванията, които да бъдат удовлетворени, а в по-дългосрочна перспектива да се повлияе и за формирането на тези очаквания и да се очертае онова, което да бъде представено като „реалистично“.

 

Ако се върнем към периода 1975-1983 г. във Франция, можем да отличим две противоположни политически стратегии, основаващи се на два проекта за икономически и социален модел. След кризата в началото на 70-те години дясната коалиция, на власт от началото на Петата република, предприема неолиберален завой. Той се олицетворява от Реймон Бар и неговата политика на строги икономии и скъсване с традиционното управление, доминирало до неуспешния опит за икономическо съживяване чрез плана на Ширак през 1975. Десницата търсеше подкрепата на социален блок, центриран около заможните слоеве, на голяма част от кадрите и ръководителите в частния сектор, на независимите, занаятчиите, търговците и земеделските стопани. Тя също така можеше да разчита на подкрепата на едно малцинство от народните класи – работници и най-вече служители от третичния сектор, ориентирани надясно поради религиозни убеждения или привързаност към ценностите за ред и сигурност.

 

От другата страна лявата коалиция, обединяваща Френската комунистическа партия (ФКП), социалистическата партия (ФСП) и левите радикали, предлагаше (първо заедно – след 1972 г., а после поотделно – след разпадането на съюза на левицата през 1977) промяна на икономическия модел.

 

Избирателите можеха да го тълкуват оптимистично – като преход към социализъм, или по-скромно – като въвеждане на социалдемократически капитализъм, основан на социална държава от високо ниво, с доминиращ национализиран сектор, възприеман като двигател на растежа и напредъка.

 

Данните от следизборна анкета на Центъра за политически изследвания (Cevipof) през 1978 г. показват, че този проект събира подкрепата на мнозинството от трудовите класи (60% от работниците, 50% от майсторите) и на персонала в публичните услуги. На втория кръг от президентските избори през 1981г. 72% от работниците и 62% от служителите се обявиха в подкрепа на Франсоа Митеран. Убеждението, че може да се опре на солидна социална база тогава го подтикна да обяви, че „ политическото мнозинство от френския народ, изразено по демократичен начин, се отъждестви с неговото социално мнозинство“ .

 

Тридесет и една години по-късно, през 2012 г., се видя колко много „управляващата левица“ се е отдалечила от традиционната си база, загърбвайки трансформаторските амбиции, на които първоначално бе изразител. Политиката на строги икономии, избрана през 1982-1983 г., означаваше да се пренебрегнат най-основните очаквания на съставните групи в социологическия блок, подкрепящ левицата.

 

Това противоречие между икономическата политика, която „управляващата левица“ (т.е. главно Социалистическата партия) искаше да приложи, и очакванията на нейната базата доведе до криза, която социалистите се опитаха да предотвратят, като подновят социалния блок, на който се опираше тяхната партия.

 

Данните на Центъра за европейски проучвания (CEE-Sciences Po) от 2012 г. показват, че едва 45% от работниците тогава са одобрявали левите партии (от ФСП до крайната левица), докато през 1978 г. те са били 60%. През 1978 г. за левицата са гласували 46% от заетите в услугите, а през 2012 г. едва 35% са направили същия избор. Обратно, подкрепата на слоевете с висше образование (кадри от частния и от обществения сектор) е силно нараснала: докато през 1978 г. 18% от ръководителите и управленските кадри подкрепяха левите партии, през 2012 г. за тях гласуваха 43%. Отдръпването на народните маси от „управляващата левица“ увеличи повече дела на въздържалите се, отколкото процентите на десницата и крайната десница. Така според анкета на института Ipsos за регионалните избори през 2015 г. силната работническа подкрепа за Националния фронт (43%) трябва да се разглежда на фона на масовото въздържане от гласуване на тази група (61%).

 

По-системните статистическите анализи  показват един извънредно важeн и странно защо изпускан от внимание елемент в публичния дебат: левият социален блок все още съществуваше през 2012 г. Групи, определяни чрез социално-професионалните категории на Националния институт по статистика и икономически проучвания (INSEE) изразяваха доста представителни очаквания за лява политика. Привидно отживяла тема, като тази за национализациите, например, получаваше мнозинство от положителни мнения, с по-изразена подкрепа сред служителите от обществения сектор и чувствителна съпротива сред високодоходните слоеве. Приблизително същия тип антагонизъм се очертаваше по въпроси като пенсионната реформа на Саркози, повишаването на ДДС или политиките за намаляване на неравенството. Така, противно на модните схващания за заличаване на „старите“ разделения, предпочитанията в икономическата област очертаваха сред френското население едно противопоставяне дясно–ляво, което можеше да се свърже със социално-професионалната стратификация.

 

Най-общо, противопоставянето между социалните групи по тези предпочитания през 2012 г. не изглеждаше много по-различно от онова през 1978 г.: категориите с по-ниски доходи одобряваха идеята за преразпределение; тя пък предизвикваше враждебност сред категориите, разполагащи с високи доходи. Последните, както и хората със свободни професии, занаятчиите и търговците, бяха за пенсионната реформа на Саркози и по-скоро не подкрепяха разширяването на обществения сектор. Проектът за замяна на съществуващите трудови договори с един-единствен гъвкав договор с малко по-високо ниво на защита в зависимост от трудовия стаж на работното място се ползваше с подкрепата на хората с дипломи, по-възрастни и с високи доходи (60% от кадрите и ръководителите), но не и от народните категории (52% от работниците и служителите бяха против).

 

Потенциално през 2012 г. все още съществуваше блок, изразяващ леви очаквания, и десен блок с противоположни стремежи. И симетрията спираше дотук.

 

Отношенията, които десните и левите политически коалиции поддържаха със съответните свои социални бази, чувствително се промениха. Десницата трябва да намери баланс в стремежите към радикални неолиберални реформи, за каквито настоява част от нейния електорат (свободните професии, висшите кадри), но които плашат една друга част (служители от междинния ешелон в частния сектор). Следователно повтарящият се проблем на десните коалиции е да се съчетаят разностранните стремежи. В това отношение предложенията на Фийон, който иска да въведе една по-радикална неолиберална програма, каквато никоя дясна партия не е предлагала досега, могат по-скоро да задълбочат проблема, вместо да го решат.

 

„Лявото управление“ пък отказва от 1982-1983 г. да приложи политика, отговаряща на очакванията на социалния блок, който го извежда на власт.

 

Тази политическа коалиция начело със Социалистическата партия следователно е осъдена да търси алтернативен електорат, склонен да подкрепи основните опции, около които се формира нейната икономическа политика: европейска интеграция и неолиберални „структурни реформи“, евентуално смекчени от „активна“ социална политика и/или макроикономическа политика, която да загърби строгите икономии. Групите, склонни да подкрепят такава ориентация, се характеризират с относително високо равнище на образование и доходи. Ето защо фронтът, който те биха съставили, би могъл да се определи като „буржоазен блок“. Сърцевината му биха представлявали висшите кадри в държавната администрация, числящи се по традиция към левия блок, както и кадри от частния сектор, които по-скоро са част от десния блок.

 

Съответстващата политическа стратегия не е нова и бе изследвана с ограничен успех от различни представители на десницата в соцпартията.

 

През 1985 г. Жак Делор призоваваше „мъдреците от всички лагери“ да се споразумеят по икономическа политика, която да търпи малко промени при политическите алтернативи.

 

Заставайки начело на ФСП след поражението в парламентарните избори през 1993 г., Мишел Рокар се опитваше да намери в един „голям взрив“ решение, което да смени традиционния съюз на ФСП с ФКП.

 

Човекът, който днес олицетворява тази стратегия по най-очевиден начин, е Макрон. Той, въпреки претенциите за новост, се обявява за нещо „нито ляво, нито дясно“, което често е използвано в миналото. Лесно може да се отгатне икономическата програма, на която е носител, при прочита на неговите произведения от младини, доклада „Атали“, както и действията му като министър със закона „Макрон“. Насоките му в икономическата политика – европейска проинтеграция, благоприятстваща приватизациите и „либерализацията“ на трудовия пазар, съответстват на опита да се състави един доминиращ „буржоазен блок“.

 

Има обаче една пречка пред този проект. Този електорат е съставен от заможни социални групи с висше образование, които обаче са малцинство в социален и политически план.

 

Една реалистична стратегия предполага следователно да се търси привличане на други групи.

 

Тъй като икономическият проект почива върху неолиберални реформи, отхвърлени от мнозинството от стария ляв блок, подкреплението би дошло по-вероятно от фракции, принадлежащи към десничарския блок (свободни професии и средни кадри).

 

Това би било решение на вътрешните противоречия на десницата: да отхвърли в политическото малцинство най-враждебните на „структурните реформи“ категории, за да се съюзи с групите от стария ляв блок, които са по-благосклонно настроени към тях. Това политическо мнозинство вероятно би останало малцинство в социален план

Автор: Бруно Амабл

Превод: Мария Петрикова

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;