По света броди призракът на нацизма. Анди Мартин счита, че настоящият цайтгайст в Америка, напомня Париж през 1968 г. Легендарният критик Харолд Блум счита, че ситуацията повече напомня Берлин през 1934 г.

 

«Вие малко приличате на нацист»

 

Това горното се чува в различни вариации. Бих отговорил — повече приличам на нордически тип. А още повече на викинг, ако настоявате. Когато бях малък, бащата на най-добрия ми приятел — ирландец, който бе преминал през Втората световна война, бе убеден в това, че може би имам силни връзки с Германия. На генетично ниво. Може би съм бил потомък на някой странстващ офицер от луфтвафе, окопал се в района на Ист Енд.

 

Но да се върнем към нацистите.

Какво би станало, ако бяха спечелили те?

 

Старият ми ирландски приятел е убеден, че аз бих могъл да се спася. Той казва, че бих изглеждал великолепно в дълго кожено яке и в ботуши. Сияещ и благополучен.

 

Що се отнася до собствените ми фантазии за Втората световна война, то аз си представях, че ме хвърлят с парашут във Франция, защото знам френски, зад вражеската линия на фронта.

 

Там бих изглеждал като местен жител, бих могъл да взривявам жп линии, да се присъединя към партизаните и да пръскам мозъците на фрицовете.

 

 Но желанието и стремежа да измъчвам пленени винаги са били отличителна черта на нацизма.

А това не е моя отличителна черта, въпреки външността ми на ариец, както се изразяват самите нацисти.

 

По този повод ще ви разкажа една история.

 

В началото на войната Томи, който владееше безупречно френски, работи като мениджър в шикарен дом на модата в Париж. Той влиза в Кралските ВВС, извършва няколко смели операции в подкрепа на френската съпротива, после го канят на Даунинг стрийт 10, където разговаря със самия Чърчил, а през 1944 г. го хвърлят с парашут някъде в селска местност във Франция. Но в резултат на предателство го задържа гестапо в района на метрото в Париж.

 

Пребиват го до смърт, на ръцете си има белезници, събличат го гол, издевателстват над него с вода, т.е. почти го давят във вана, а после го съживяват, и така много пъти. После го поставят на електрически стол, после пускат ток в гениталиите му, но по някакъв странен начин той оживява след целия този терор и ужас, запазва важната информация и спасява своите другари от арест.

 

«Свиня, терорист», така го наричал неговият мъчител.

 

Накрая Томи попада в концлагера Бухевалд, но се случва отново нещо удивително  — той успява да избяга оттам и да остане жив, а след края на войната се завръща в своя салон в Париж. Непобеден.

 

Според Ян Флеминг този човек Йео Томас е един от прототипите на Джеймс Бонд.

Аз приветствам този необикновен стоицизъм, твърдост и храброст на подобни реални герои като Томи.

И винаги ще бъда на страната на тези момчета, които понякога се опитват да удавят във вана.

 

 

Зад волята и садизма на нацизма се вижда и нацистката естетика.

Нейно въплъщение е картината на Иво Залигер от 1939 г. «Съдът над Парис».

Хитлер, който бил отличен художник, ненавиждал уродливостта, т.е. според неговия мироглед, всяко отклонение от чистотата или нейното пълно отсъствие. През 30-те и 40-те години нацизмът бил представен идеализирано, спазвали се напълно точни норми от физиологията. Иво Залигер бил този художник, който раболепно се опитвал да постигне разположението на фюрера.

 

В картината на Залигер виждаме член на младежката организация Хитлерюгенд, който лежи на тревата в кожени панталони, а до него е гъвкава и тъничка блондинка. Само блондинките вървят. Там има и две жени с тъмни коси, те са настрани. На малко разстояние се намира стена. Смисълът е този — ако изглеждаш правилно, то ти ще попаднеш вътре, а ако твоите данни не съответстват на критериите, то ти ще останеш навън.

 

 

А Сократ, великият мислител от древността, бил уродлив…

Реалността, както твърдял той, въобще не е красива.

 

Ако я проучиш от по-близко разстояние, ще се окаже, че тя е истински хаос.

 

Нищо не е съвършено.

Никой не е съвършен.

 

Философията — това е сатира над нашата мания по красотата.

Накрая той неопровержимо формулира: «Само прекрасното може да бъде наистина прекрасно».

Камю в края на своята повест «Чума» пише следното по повод Втората световна война и нацизма: «…той знаеше, че микробът на чумата никога няма да умре, никога няма да изчезне, че той може да спи с десетилетия някъде в завивките на мебелите или в бельото, че той търпеливо чака своя час в мазето, в куфара, в носните кърпи и в книгите и че вероятно ще дойде отново онзи ден, в който чумата ще пробуди мишките и ще ги прати да кръстосват по улиците на щастливия град».

 

Точно сега над света броди призракът на нацизма.

Затова и Харолд Блум ми каза, че новият цайтгайст в Америка, новият дух на времето, повече напомня за Берлин през 1934 г.

 

Анди Мартин е преподавател в университета в Кеймбридж.

News Front

 

 

 

Тагове: ; ; ; ; ;