Волжка България (на руски: Волжская Булгария), също Волжко-Камска България (на руски Волжско-Камская Булгария) или Итилска България (на чувашки: Атӑлçи́ Пӑлха́р), са названия, ползвани в историографията, за означаване на средновековна българска държава, обхващаща територията около сливането на реките Волга (Итил) и Кама и основана от българите на Котраг.

 

В днешно време земите на тази държава са в състава на Руската федерация, част от Приволжкия федерален окръг , и се намират източно от Москва, в района на град Казан, където се сливат реките Волга и Кама. За наследници на тази средновековна българска държава се считат днешните републики Чувашия и Татарстан, като в последната има силно движение за промяна на името на републиката.

 

Смята се, че Волжка България е основана около 660 г. от прабългарския кан Котраг, един от синовете на кан Кубрат. Страната обаче става независима едва след като отхвърля васалната си зависимост от хазарския хаганат в края на 9-ти или началото на 10-ти век. През 10-ти век волжките българия разширяват владението си като завладяват няколко фински племена и установяват търговски и дипломатически връзки с русите.

 

Главните градове са Болгар и Сувар, между които, с развитието им като икономически и политически центрове, възниква борба за политическо надмощие. В крайна сметка тя е спечелена от гр. Болгар. През този период волжките българи приемат исляма от аробите.

 

 

Според арабския пътешественик Ибн Фадлан волжко-камските българи се занимават предимно със земеделие – отглеждат зърнени култури, занимават се с пчеларство, пивоварство и др. Животновътството също е развито – отглеждат се овце, кози, коне и др. Освен това са развити и търговията и занаятите, но техните средища са основно в два града – Биляр и Сувар.

 

Болгар остава по-скоро политически отколкото търговски център, тъй като той е престолния град. Най-разпространени занаяти са кожарството, дърводелството и металообработването.

 

 

Волжка България поддържа търговски връзки с Русия, Китай, Византия, Иран, Средна Азия и Западна Европа. През началото на 12-ти век се водят битки с руските князе за запазването на надмощие в Поволжието.

 

 

През VIII и IX варяги пътуват до Волжка България и търгуват с нея.

 

Волжка България просъществува до 13-ти век, когато въпреки решителната победа в т.н. «Овнешка битка» в крайна сметка е разрушена от набезите на монголо-татарите.

 

 

Държавата се разделя на няколко васални, но постоянно бунтуващи се прабългарски княжества и става част от Златната орда. Според хрониките „Джагфар Тарихи“ на Бахши Иман от 17 век, чиято достоверност се поставя под съмнение от съвременните учени, Волжка България става траен васал на монголите и нейните войски участват в походите на Бату в Полша, Великото Литовско княжество и Унгария.

 

Населението на Волжка България възприема кипчакския език, който е разпространен в Златната орда, след като се смесва с жителите на тази държава, които се състоят от различни кипчакски племена, но също и от малка част монголи.

 

Смята се, че днешният чувашки език е произлязъл от езика на волжките българи. Територията на Волжка България се отделя от Златната Орда през 15 век под името Казанско ханство. По-късно (през 1556 г. ) то е завладяно от руските войски на Иван Грозни.

 

Населението на страната се нарича в Русия „казански татари“, въпреки че то самото предпочита названията „мишари“ или „булгари“. Днес част от жителите на Татарстан отново се връщат към древните си корени и предпочитат да се наричат българи.

 

Открити са над 2000 волжко-български паметници от X-XIV в., от които около 900 селища и 190 городища (укрепени селища), от които 700 селища и 170 городища са от предмонголския период. Паметниците са главно на територията на съвременния Татарстан, както и на Уляновска (200), Самарска (160) Пензенска (70) области и Чувашия (70).

Тагове: ; ; ; ; ; ;