Беседа с последния министър на отбраната на СССР, 93-годишния маршал Дмитрий Тимофеевич Язов

 

Неотдавна кинорежисьорът Никита Михалков предложи да се признае за престъпна дейността на Горбачов и Елцин. Логично би било да бъде присъединен към тях и „скъпият Никита Сергеевич” (бел.пр. – става въпрос за Хрушчов). Има и подходящ повод за това: навършиха се 60 години от този прословут „исторически“ доклад пред XX конгрес на КПСС, който Николай Стариков нарече „сборник от небивалици, лъжи и клевети“, а американският историк Гровър Фер определи като „антисталинска подлост“.

 

Д.Т.Язов: Забележете, анализирайки хрушчовския доклад, педантичният американец, сблъсквайки се с първите противоречия в него, прави следния първоначален извод: „престъпно мошеничество?“. Завършвайки израза си с въпросителен знак. В края на книгата си обаче, в него отпадат всички съмнения и той пише: „От всички твърдения в „закрития доклад“, пряко „разобличаващи“ Сталин или Берия няма нито едно правдиво“. У нас на тази тема се появиха много на брой честни и сериозни изследвания. Имам предвид книгите на Арсен Мартиросян, Юрий Жуков, Елена Прудникова, както и споменатия вече от вас Николай Стариков. Така че, предоставена ни е възможност да чуем истината, стига да поискаме това.

 

Бедата е в това, че на нашите опоненти не им е нужна истината. Забелязва се обаче напоследък, че тонът им се смекчи. Неотдавна в телевизионно предаване, обсъждайки „юбилейния доклад“, достоен отпор на антисталинистите дадоха: Николай Стариков, Виталий Третяков, Карен Шахназаров, Сергей Шаргунов. Знам, че през 1956 г. вие сте учили последна година във Военната академия „Фрунзе“. Как вашият колектив тогава възприе тези „откровения“ на Хрушчов?

 

Д.Т.Язов: За нас, бившите фронтоваци, името на Сталин може да се каже беше свято. Тогава маршал Рокосовский се изрази точно така: другарят Сталин за мен е светец. Военният авторитет на Върховния главнокомандващ беше безспорен. Ще ви кажа дори нещо повече: всичко добро в нашия живот ние свързвахме с неговото име. По време на войната тези наши чувства бяха много добре изразени от Константин Симонов в неговото известно стихотворение „Другарю Сталин, чуваш ли ни ?“ В него има следната строфа: „Не майка и не син, а твоето име в този страшен час ние първо споменаваме“. Сами преценете как ние възприемахме тогава целия този изсипал се поток с най-невероятни обвинения. Сигурно, първото нещо, което почувствахме, беше шок! Чувство на някаква чудовищна несправедливост. Преподавателят, запознаващ ни с този доклад, плачеше. Началник на Академията тогава беше Павел Алексеевич Курочкин – армейски генерал, Герой на Съветския Съюз, виден военачалник. Той тогава каза – за достоверността на самите думи не гарантирам, но смисълът им беше следния: Другарят Сталин беше велик вожд и гениален Върховен главнокомандващ. Такъв той ще си остане за нас до края на живота ни.

 

Това е разбираемо, говори военен човек. Неговото мнение – честно и смело, е разбираемо. Ето обаче още едно мнение: на човек, който през тридесетте години е бил репресиран и както се казва, преживял е много несгоди. Три пъти е изпращан на заточение. Единият път, подобно на Сталин, е изпратен в Туруханския край. Става въпрос за Валентин Феликсович Войно-Ясенецкий или известен още като Архиерей Лука – бившият архиепископ Симферополски и Кримски, известен хирург. По време на войната той съвместява служенето на Бог с работата в полевата болница. Същият е автор на няколко серизони статии, в това число по гнойна хирургия, за което е удостоен и със Сталинска премия. Специалистите в тази област твърдят, че изследванията му не са загубили актуалност и до ден днешен. Не знам дали той е бил запознат с прословутия доклад, но мнението му е коренно противоположно на хрушчовското. Ето го и него: „Сталин съхрани Русия, показвайки какво значи тя за света. Поради това аз, като православен християнин и руски патриот, се покланям ниско пред Сталин. Сталин – това е даден ни от Бога вожд“. Забележете само, че тази оценка е дадена от човек, който е канонизиран. Ето още едно мнение на друга религиозна личност, митрополит Йоан Санкт-Петербургски: „Сталин ни е даден от Бога. Той създава такава държава, която много хора се опитаха след него да разрушат, но все още не им се получава до край…. Така че, ако погледнем от религиозна гледна точка на Сталин, то в крайна сметка ще открием в негово лице един необикновен човек – от Бога даден и от Бога пазен.“

 

—  Може би понеже Хрушчов е атеист, затова и така се противопоставя на Сталин, а чрез него, задочно и на цялата православна църква? Говори се, че лично по негово указание са разрушени толкова много храмове, колкото не са били разрушавани и в най-тежките времена за православието.

 

Д.Т.Язов: Това не е трудно да се провери. Хрушчовският „кръстоносен“ поход срещу Църквата стана пред очите на много все още живи хора.

 

 Което обаче не попречи на нашите либерали и този „грях“ да припишат на името на Йосиф Висарионович.

 

Д.Т.Язов: Това е или невежество, или чиста злоба. Известно е, например, писмото на Сталин до Менжинский от 1933 г. Ще взема от него следния кратък цитат: „ЦК счита за недопустимо проектирането на нови здания да става за сметка разрушаването на храмове и църкви, които трябва да се смятат за паметници на древноруската архитектура“. Долу-горе по същото време, от репертоара на един от московските театри е снета хумористичната опера „Богатири“, което разбира се е нямало как да стане без личната намеса и на Сталин. Като причина за това се изтъква, че операта „създава антиисторическа и унизителна картина за покръстването на Русия, което реално е положителен етап в историята на руския народ“. Още един факт – Сталин подписва решение на Политбюро ЦК от 1939 година, в което се казва следното: „счита за нецелесъобразно да се продължава практиката на органите на НКВД СССР, в частност арестите на служители на руската православна църква, в това число преследването на вярващи“. По време на Войната в Съветския Съюз се откриват 22 000 нови църкви. За помощта, която Сталин оказва на Църквата и вярващите, има много документи и свидетелства.

 

Чела съм, че Сталинската Конституция от 1936 година връща избирателните права за свещенослужителите, а вярващите получават право да се венчават и кръщават, както и да празнуват Великден. За какво обаче лично вие сте признателен на Йосиф Висарионович?

 

Д.Т.Язов: Ако за момент се абстрахирам от това, че съм военен, мога да заявя, че не само аз, но и болшинството от връстниците ми дължим всичко, което сме в момента, най-вече на Сталин. Социализмът, който той построи в „отделно взета страна“, даде на милиони такива като мен: образование, професия, възможност за усъвършенстване в избраното от всеки направление. При коя друга власт обикновено момче от затънтено сибирско село може да стане маршал? При това, ние бяхме и 10 деца в семейството. Майка ми отгледа цялата тази орда почти сама, тъй като баща ми почина рано, а вторият ми баща загива във Великата Отечествена война. Въпреки това, тя успя да ни отгледа и да ни даде старт в живота.

 

Подобна е била и ситуацията в селското семейство на бившия дисидент, известния философ Александър Зиновиев. Били са 11 деца и всички след това успяват да се реализират в живота. Единият става професор, другият – директор на завод, третият – полковник и т.н. В тази епоха – пише Зиновиев, „ставаше безпрецедентно до сега в цялата човешка история, израстване на милиони хора от най-ниските слоеве на обществото до майстори, инженери, учители, лекари, артисти, офицери, учени, писатели, директори“. Той стига до извода, че „при Сталин е имало истинска демокрация, а самият Сталин е бил истински народен вожд“. Ето защо майката на Зиновиев – обикновена селска жена, през целия си живот е държала в Евангелието си снимка на Сталин.

 

Д.Т.Язов: Днес с насмешка използват названието „баща на народите“, говорейки и пишейки за Сталин, но той действително беше нещо като баща на народа си. Тази дълбока връзка със своя вожд хората чувстват и до ден днешен. Затова и гласуват за него, изобразяват го на икони и му издигат паметници, въпреки колосалните препятствия, които им се налага да преодоляват в тези си начинания. Хората тъгуват за миналото величие на страната си, за удържаните победи при Сталин, за увереността, с която народът е гледал в бъдещето си, за справедливостта, която е царила тогава в обществото. Някой дори нарече това състояние на народа „търсене на баща по време на сирачество“. По-точно от това няма как да бъде казано!

 

 

Почти всички наши известни военачалници са от селски, често дори и многодетни семейства: и Жуков, и Конев, и Черняховский, и Чуйков, и много други. В семейството на Чуйков, например, са били 12 деца с него. Гьобелс, разглеждайки през 1945 година фотографиите на съветските военноначалници, признава: „По лицата им се вижда, че са моделирани от добро и здраво дърво… Стигаш до досадното убеждение, че командващата върхушка на Съветския съюз е сформирана от класа, по-добра от нашата собствена“. Как така се е получило: селските деца да превъзхождат немския „свръхчовек“?

 

Д.Т.Язов: Принуден съм да се повторя отново: и това до голяма степен го дължим на грижите на Йосиф Висарионович. Той отделяше специално внимание на подготовката на военните кадри. В страната развиваха дейност десетки военни училища, няколко академии, включително Академията към генералния щаб. За командващ на последната беше назначен един от най-известните военни специалисти – Борис Михайлович Шапошников. Сталин много го ценеше и уважаваше. Веднъж, позаинтереувайки се какво учат бъдещите военачалници, Вождът констатира, че една трета от учебния им процес е отделена за… политическо образование. Просто такава била традицията. Тогава Сталин лично наредил този раздел да бъде премахнат и на негово място да се включи изучаването на военни дисциплини. Подобен подход към нещата е типичен за Йосиф Висарионович. „Армията – казваше той – може да бъде силна единствено тогава, когато се ползва от изключителната грижа и любов на народа и правителството… Армията се нуждае от любов и грижа“. По времето на Сталин именно по този начин се отнасяха към армията. Внимателен и грижовен е бил Върховният главнокомандващ и към своите подчиниени. По най-добрия начин това твърдение доказва случката с генерал Волский.

 

У някои автори, пишещи за войната съм срещала мнение, че подобна история не е възможно да се случи…

 

Д.Т.Язов: Историята действително е необикновена, но какви съмнения може да има относно достоверността й, след като за нея подробно е разказал Александър Михайлович Василевский (бел.пр. – Василевский е маршал на Съветския Съюз, военен министър на СССР) – тогава началник на генералния щаб и представляващ щаба за Сталинградския фронт. Подготвяло се е наше контранастъпление. Била определена и датата му: 19 ноември. Неочаквано обаче, вечерта на 17-и ноември, Сталин вика при себе си в Москва Василевский и го запознава с писмото, получено от командира на Четвърти механизиран корпус, генерал Волский. Трябва да отбележим, че са готвили именно този корпус да бъде главната ударна сила в това контранастъпление. Съдържанието на писмото, долу-горе било следното: „Уважаеми другарю Сталин! Считам за свой дълг да Ви информирам, че аз лично не вярвам в успеха на предстоящото настъпление, тъй като ние не разполагаме с необходимите сили и средства. Убеден съм, че няма да успеем да пробием немската отбрана и да изпълним поставената ни задача. Цялата тази операция може да завърши катастрофално за нас и да предизвика непредвидими последствия, ще ни донесе само загуби и ще се отрази негативно на цялото положение в страната ни…“

 

Тук не мога да се сдържа и да не вметна следното: представете си само каква вяра трябва да имаш в своя Главнокомандващ, че в толкова неподходящ момент да споделиш с него своите съмнения. В крайна сметка, реакцията му е могла да бъде най-суровата.

 

Д.Т.Язов: Ето как завършва всичко това: Сталин се позаинтересувал що за човек е този, написал му това тревожно писмо. Получавайки отлични отзиви за него, помолил да го свържат лично с Волский. По думите на Василевский, Сталин му казал следното: „Смятам, че Вие неправилно оценявате нашите и своите възможности. Уверен съм, че ще се справите с възложените Ви задачи и ще направите всичко възможно Вашият корпус да изпълни набелязаното и да постигне успех… Готов ли сте да направите всичко, което зависи от Вас, за да изпълните поставената задача?“. Чувайки положителния отговор на Волский, Сталин завършил спокойно: „Уверен съм, че ще изпълните поставената Ви задача, другарю Волский. Пожелавам Ви успех“.

 

Василевский се върнал в Сталинград. Операцията се развивала успешно. Волский действал смело и решително. Изпълнил поставената му задача. Ето как е пресъздал този факт Василий Иванович Чуйков (бел.пр. – също Маршал на Съветския Съюз) в книгата си „От Сталинград до Берлин“:

 

„На 23 ноември в 16:00 часа частите на Четвърти танков корпус, под командването на генерал-майор А.Г.Кравченко и Четвърти механизиран корпус от Сталинградския фронт, под командването на генерал-майор В.Т. Волский се съединиха в района на село Советское. Кръгът на обкръжението беше затворен“. Когато за пореден път Василевский докладвал на Сталин оперативната обстановка, последният го попитал как е действал Волский с корпуса си. Чувайки, че са се представили отлично, Сталин казал: „ Другарю Василевский, за първи път ви моля, намерете там нещо на фронта, с което да наградите незабавно от мое име Волский. Предайте му моята искрена благодарност и му дайте да разбере, че … останалите награди са пред него и го очакват“. Василевский имал под ръка трофеен немски „валтер“, към когото прикрепили плочка със съответния благодарствен надпис и Александър Михайлович го предал на командира на корпуса със съответните думи, поръчани му от Сталин.

 

„Ние стояхме с Волский – спомня си по-късно Василевский – гледахме се един друг и този човек толкова силно се развълнува, че в мое присъствие се разплака като малко дете“. Вижте само какво значи навреме да подкрепиш човек, да му помогнеш да придобие увереност в себе си и накрая да не забравиш да кажеш и добра дума за него. Ето, такъв беше нашият Върховен главнокомандващ.

 

Но с това историята не свършва…

 

Д.Т.Язов: Да, тя има героическо продължение, когато вече армията на Паулус се намира в обкръжение и на помощ й е изпратена специално създадената група „Дон“ под командването на Манщейн. Немските танкове успяват да пробият нашата отбрана и се очертава много опасна ситуация. Можело е в рамките на едно-две денонощия да произтекат необратими събития и тристахилядната армия на Паулус да се измъкне от Сталинград. Щабът решава да противопостави на Манщейн Втора гвардейска армия на Малиновский, но за целта е трябвало да я прехвърлят от другия фронт, а за това кратко време е нямало как да успее. Положението спасяват корпусът на Волский и намиращите се в близост части. Те успяват да задържат немците до идване гвардейците на Малиновский. Ето какво пише по този повод командващият фронта Ерьоменко: „Огромната заслуга на нашите части и съединения, встъпили в неравна битка с групата войски Хот-Манщейн, се състои в това, че те с цената на неимоверни усилия и жертви успяват да спечелят осем дена драгоценно време, необходимо за идването на основните сили“. По това време вестник „Червена звезда“ пише за един от полковете, влизащи в състава на корпуса на Волский, следното: „Подвигът, извършен от този полк, надхвърля всички наши представи за човешка издръжливост, твърдост и войнски умения“. Скоро след това корпусът става гвардейски. Що се отнася до писимото, от което започна цялата история, явно то е резултат от свръхнапрежението, обхванало всички през този период, както и от чувството за огромна отговорност и опасенията, че може да не се справи с поставената задача. Това между другото е типично за почти всички, които не са преминали през бойното кръщение и не са участвали в сериозни битки.

 

Знаете ли каква е последващата съдба на Волский?

 

Д.Т.Язов: Загубих го от погледа си. Знам, че след корпуса, той става командир на гвардейска танкова армия. През 1944 година е удостоен със званието генерал-полковник. След това съм му изгубил следите. Чувал съм, че умира млад. Могат да бъдат посочени редица такива случаи, в които Сталин е подкрепял даден човек в трудни моменти, влизал е в положението му, поддържал го е, оказвал му е доверие. За един такъв случай разказва и комисарят от генералния щаб, Ф. Е. Боков. През месец януари 1943 година, той запознава Върховния главнокомнадващ с документите, сред които се оказва и предписание от командващия Южния фронт, Ерьоменко и члена на Военния съвет – Хрушчов. В него те искали да бъде свален от длъжност командира на Четвърти гвардейски механизиран корпус – генерал Танасчишин. Обвинявали го в превишаване на властта си. Ще приведа по-долу с малки съкращения състоялия се диалог:

 

– Кой е този Танасчишин ? – попитал И.В.Сталин – Преди не беше ли кавалерист ?

– Да, името му е Трофим Иванович.

– Знам го добре – перфектен фехтовач. Как се представя командваният от него корпус ?

– Много добре. Под командването на Танасчишин е произведен в гвардейски.

 

След като разбрал в какво точно обвиняват генерала, Сталин обобщил: „Лични мотиви в постъпката му липсват. Преживявал е за изпълнението на бойната задача и се е престарал…“, след което обявил и своето решение: „От длъжност няма да го сваляме, а на Ерьоменко и Хрушчов предайте, че лично Сталин гарантира за Танасчишин“. На Ерьоменко и Хрушчов не им оставало нищо друго, освен да преглътнат тази гаранция от Сталин.

 

Дмитрий Тимофеевич, сблъсквала съм се с подобен случай в мемоарите на Главния маршал от авиацията, Александър Евгениевич Голованов. В тях се споменава за един пилот на изтребител, който пристига в Москва, за да получи своята бойна награда – звезда „Герой на Съветския съюз“. След награждаването си той отпразнувал случая със свои приятели и късно вечерта си тръгнал за вкъщи. Чувайки обаче женски вик, той се притичва на помощ на непозната млада жена, насилвана от някакъв едър мъж. В последвалата суматоха летецът застрелва насилника. Пострадалият се оказва отговорен кадър на един от Народните комитети. За случая доложили лично на Сталин. Запознавайки се с него, той попитал какво предвижда в такива случаи закона. Отговорили му, че до протичането на съдебния процес героят-летец може да бъде освободен, но за това трябва да гарантира някой. Тогава Сталин написал лично заявление до Президиума на Върховния съвет с молба боецът – летец да бъде освободен, като за него ще гарантира Сталин. Молбата му била удовлетворена. Летецът се връща на фронта, воюва геройски и загива във въздушен бой. Разказвайки тази история, Голованов, който познава отблизо Сталин, отбелязва следното: „Строгите изисквания в работата и едновременно с това грижата за човека, бяха в него неразделни. Те естествено се бяха съчетали в него, подобно на две неразривни части от едно цяло, и бяха особено ценени от всички хора, имащи досег с него. След подобни разговори някак много бързо се забравяха всички трудности и несгоди. Имаш усещането, че с теб говори не само господар на човешките съдби, но и просто човек“.

 

Д.Т.Язов: Питахте, как се получи така, че нашите пълководци превъзхождаха немските.Тях ги възпитаваше и ги изкачваше по служебната стълбица самата атмосфера, създадена в Армията по времето на Сталин. Главният маршал от Артилерията, Николай Дмитриевич Яковлев, отбелязва: „Сталин притежаваше уникално търпение, приемаше разумните доводи, но когато по обсъждания въпрос вземеше решение, то беше окончателно“. В своята книга „За артилерията, малко и за мен“, Николай Дмитриевич описва съвместната си работа с Върховния главнокомандващ: „Работата в щаба се отличаваше със своята непревзетост и с интелигентност в отношенията. Липсваха всякакви показни речи, повишаване на тона, всички разговори се водеха с нормален тон. Той не обичаше пред него да се изпъват като струни в положение мирно, не понасяше към него да се подхожда или отхожда със строева крачка. При цялата си строгост, Сталин понякога ни даваше уроци по снизходителност към някои дребни, човешки слабости. Особено впечатление ми направи следният случай: Веднъж, няколко военни се задържахме в кабинета на Върховния повече от положеното. Седим, решаваме своите въпроси и изведнъж влиза Поскрьобъйшев, и докладва, че някакъв генерал е пристигнал. Нека да влезе – каза Сталин. Какво беше нашето изумление, когато в кабинета влезе трудно държащия се на краката си генерал. Той се приближи към масата и вцепенявайки пръсти в нейния край, мъртво бледен, едвам промърмори, че се явява по заповед. Ние притаихме дъх. Горкият, какво ли го очакваше! Върховният обаче се изправи мълчаливо, приближи се до генерала и с мек глас го попита:

 

– Да не сте болен, че изглеждате така ?

– Да – едвам промълви той с пресъхнали устни.

– В такъв случай, с вас ще се срещнем утре – каза Сталин и освободи генерала.

 

Когато последният, излизайки от кабинета, затвори вратата след себе си, Сталин отбеляза, необръщайки се към никого:

 

– Другарят днес получи орден за успешно проведена операция. За това, че ще бъде извикан в щаба, той естествено не е знаел. Явно е отбелязал подобаващо своята награда и поради това смятам, че няма особена вина за това, че се яви тук в подобно състояние.

 

Разказвайки тази поучителна история, Яковлев отбелязва, че до голяма степен благодарение на Сталин в ръководството на страната от първия до последния ден на войната е царяло нерушимо единство. Думата на Върховния главнокомандващ била закон.

 

Дмитрий Тимофеевич, забелязахте ли, че нашите либерали пуснаха отново своята изтъркана плоча, че войната сме спечелили въпреки Сталин? Жириновский достига дори до истерия, опитвайки се да докаже недоказуемото.

 

Д.Т.Язов: Всичко е обяснимо. Наближават изборите и тази му риторика е в резултат от амбициите му за Държавната дума, но в същото време не може да предложи някаква съществена програма пред народа. Ето защо и пуска в ход отдавна опровергани небивалици. Неотдавна прочетох книгата на Феликс Чуев, посветена на нашия известен авиоконструктор – Сергей Владимирович Илюшин. Негови са и следните думи: „Сталин притежаваше много добра черта – ненавиждаше всякаква там измет и много обичаше Русия. Той харесваше честните и възпитаваше надеждните. За това и побеждавахме“.

 

Думите на руския гений Илюшин против спекулациите на „сина на юриста“ Жириновский – изглежда много показателно. Баща ми по време на войната е летял на знаменития илюшински щурмовик „Ил-2“. Той не обичаше да говори за войната, но в семейството ни имаше книги по авиация. В една от тях аз открих следните думи, изречени от английски генерал : „Русия изкорми немската армия и „Ил-2“ беше един от най-важните й хирургически инструменти“

 

Д.Т.Язов: А вие знаете ли, че в съдбата на този славен самолет решаваща роля, така да се каже, е изиграл Йосиф Висарионович? Не зная по какви причини – може би от лекомислие, закостенялост, може би и поради завист, но против самолета се опълчили всички, от които зависел неговият пуск, особено военните. Илюшин също не се предавал, но за всеки случай се бил подготвил психологически да понесе и сериозни последствия. До изпадането му в немилост обаче не се стигнало. Намесил се Сталин. Изпратил за конструктора автомобил да го докара. Посрещайки го, му казал:

 

– Ако не възразявате, другарю Илюшин, поживейте известно време при мен. Тук, надявам се, никой няма да ви пречи да работите.

 

Конструкторът изкарал една седмица при Вожда. По-късно, пред колегите си, той споделя следните впечатления от това съжителство: „При Сталин липсва всякакъв разкош, но за сметка на това е пълно с книги, които са навсякъде по стените. През нощта той четеше от триста до петстотин страници… Заедно се хранехме – зелева супа, каша от елда, без никакви деликатеси. Естeствено, за тази една седмица аз се измъчих до краен предел. Много е сложно да се издържи на темпото на работа на Сталин“.

 

Най-интересното обаче тепърва предстои. През един от дните, Сталин взел със себе си Илюшин на заседание на Политбюро. Освен спътника на Сталин, на заседанието присъствали и авиационни специалисти. Изслушвайки различните мнения, Сталин взел думата и казал: „А сега чуйте какво мислим по този въпрос ние двамата с другаря Илюшин…“. В крайна сметка, илюшинското конструктивно бюро се преместило в Москва, а Сергей Владимирович и неговите сътрудници получили възможност да се занимават на спокойствие със своята работа.

 

Изглеждало така, сякаш всичко се е наредило както трябва. Сталин, обаче, не изпускал историята на самолета от своето полезрение и ето, че след известно време към директорите на авиационните заводи, Шенкман и Третяков, била отправена телеграма от него със следния стряскащ текст: „ Вие подвеждате страната ни и Червената армия. Вие все още не сте започнали серийно производство на самолета Ил-2, а тези самолети в момента са толкова нужни на армията ни, колкото въздуха и хляба. Шенкман произвежда по един Ил-2 на ден, а Третяков – по един или два Миг-3 на ден. Това си е жива подигравка както със страната ни, така и с Червената армия. На нас не са ни нужни Миг-ове, а Ил-2. Ако 18-ти завод си мисли да остави на заден план интересите на страната ни, произвеждайки по един Ил-2 на ден, то жестоко греши и ще бъде наказан за това. Моля ви, да не спекулирате с търпението на правителството и изисквам да произвеждате повече Ил-ове. Предупреждавам ви за последен път“.

 

И след това кой още си позволява да твърди, че сме спечелили въпреки Сталин?

 

Д.Т.Язов: Чуйте какво се случило по-нататък. Да „отхвърлят“ интересите на държавата на тях не им се отдава. След сталинските указания всичко нужно се намира, за да се произведе необходимото количество самолети и към фронта отправяли всеки ден по 40 Ил-а, а самолетът бил наистина забележителен. За него казвали: това е руското чудо, звездният час на Илюшин. Този самолет нямал друг равен в света. А ето и немската оценка за него: „Самолетът Ил-2 – свидетелство за изключителен прогрес. Той се явява главен и основен противник за немската армия“. За Сталин винаги на първо място е била работата и разбира се, човекът, от когото зависела съдбата на тази работа. Известен е например следният случай: Върховният главнокомандващ е бил недоволен от работата на началника на главния щаб на военноморския флот. Поставен бил въпросът за неговата смяна. На негово място препоръчвали адмирал Исаков, но имало съмнения относно това дали ще утвърдят кандидатурата му, тъй като бил с ампутиран крак. Всички съмнения обаче разсеял Сталин, заявявайки следното: „По-добре е да работиш с човек без крак, отколкото с човек без глава“.

 

Вие навярно сте гледали един от последните телевизионни „Дуели“ (бел.пр.- обзорно политическо ток-шоу по тв „Россия 1“, водено от журналиста Владимир Солавьов, в което се канят известни гости и с тях се обсъждат различни теми), в който кръстосаха шпаги лидерът на ЛДПР Владимир Жириновский, който произведе, меко казано, впечатление на недостатъчно вменяем човек, и спокойният, коректен и въоръжен с множество аргументи – Николай Стариков. Основният удар, естествено, беше насочен към Сталин, но не остана незасегнат и Стариков, явявайки се в ролята на негов защитник. Против него се беше опълчил не само целият екип на Жириновский, но и така нареченият експерт, с някаква научна степен, както и самия Солавьов, насочвайки разговара към зловещите НКВД-ещни „урагани“, в които са изчезвали по нощите порядъчните граждани. И в крайна сметка какво излезе? Стариков беше подкрепен от 50 хиляди зрители повече, отколкото неговият колективен опонент. Хората вече се научиха да „надушват“ лъжата от хиляди километри.

 

Д.Т.Язов: Ако се върнем отново на Александър Зиновиев, той наричаше Сталин не само „най-значимата личност на столетието“ и „велик гений“, но и „най-автентичният истински марксист“.

 

Защо тогава нашите комунисти мълчат? Може би вече е време да се проведе още един партиен конгрес, но този път по реабилитацията на Йосиф Висарионович, с което да се сложи най-накрая точка в процеса по натрупването на лъжи за Сталин. От какво се страхуват?

 

Д.Т.Язов: Мисля, че беше по времето на Елцин, когато внукът на Сталин – полковник Евгений Яковлевич Джугашвили, преподавател във Военната академия, се опита да осъди за клевета противници на Сталин. Какви ли не „пръти в колелата“ се опитваше постоянно да му слага тогавашното наше „демократично“ правосъдие. Стигна се дори до абсурда да изискват от него доказателства за роднинската му връзка със Сталин. Наложи се дори да ходи до Грузия и да се рови в църковните архиви, за да им доказва, че през 1907 година действително на Йосиф Джугашвили му се ражда син, когото нарекли Яков, който пък се явява баща на Евгений, т.е. Сталин е законен дядо на последния. Това дело обаче така и не се повдигна от мъртвата си точка. Може би сега е настъпило времето му? Аз обаче искам отново да върна разговора към сталинските военачалници. Погледнете само каква блестяща плеяда командири възпита Йосиф Висарионович по време на Войната. Ето, например, каква е обикновената съдба на едно селско момче, станало маршал на бронетанковите войски и два пъти Герой на Съветския съюз. Впечатленията си за Сталин Михайл Ефимович Катуков споделя в собствената си… автобиография.

 

Защо в автобиографията си, нима до такава степен е свързал своя личен живот с този на Вожда? Не му ли е било по-лесно да напише мемоари?

 

Д.Т.Язов: Той и тях ще напише, но по-късно. Докато най-съкровеното е в автобиографията: „През септември за пръв път се срещнах с другаря Сталин. Дълго време обмислях по какъв начин ще му докладвам, но се получи не точно по плана. В приемната излезе да ме посреще самият Сталин, протегна към мен ръка и каза: „Здравейте, другарю Катуков, заповядайте при мен…“. Този ден имах двоен празник: за пръв път се срещах на личен разговор с другаря Сталин и на същия – 17 септември, е и моя рожден ден. Тогава навършвах 42 години“.

 

Днешните скептици трудно могат да си представят вълнението, което изпитва армейски генерал при срещата си с Вожда.

 

Д.Т.Язов: Михайл Ефремович продължава своя разказ така: „Другарят Сталин дълго време разговаря с мен за войната, за способите на водене на бойните действия, за хората, за техниката, демонстрирайки толкова дълбоки познания по въпроса за техниката и естеството на бойните действия, че всеки висококвалифициран по тях специалист можеше да му завиди…“. Става ясно обаче, че Върховният главнокомандващ не е поканил Катуков само на празни приказки. По това време в армията започват да се създават големи механизирани корпуси. На Катуков, който се бил проявил в боевете за Москва, му се предлагало да възглави един от тях. Продължаваме по-нататък с автобиографията му и отиваме на 1943 г., когато е и следващата им среща. „Другарят Сталин ме посрещна ласкаво, все едно сме стари приятели и ме попита: „Ще се справиш ли с командването на армия, другарю Катуков?“ Отговорих: „Ще се справя, другарю Сталин“. Поех на плещите си – продължава Катуков – сериозна отговорност в тежките години на войната и честно изпълних своя дълг, стигайки до Берлин. Най-голямата награда за мен бе осъзнаването на факта, че изпълних и клетвата си, и даденото обещание на другаря Сталин“. Под автобиографията стои дата: 1960 година.

 

 

Дмѝтрий Тимофѐевич Я̀зов е съветски военен и политически деец - последният маршал на Съветския съюз (1990), предпоследният министър на отбраната на СССР (1987-1991), член на Държавния комитет за извънредното положение и участник в Августовския пуч в Русия от 1991 г. Член на ЦК на КПСС (1987), кандидат-член на Политбюро на ЦК на КПСС (1987-1990). Роден е в Оконешниковски район на Омска област на 8 ноември 1924 г.По време на Великата Отечествена война е командир на взвод и заместник-командир на рота на Волховския и Ленинградския фронт. След войната Дмитрий Тимофеевич завършва Московското пехотно училище „Върховен съвет на РСФСР“, Военната академия „Фрунзе“ (1956) и Генералщабната академия (1962). Изпратен е в Куба по време на Карибската криза. Язов постепенно се издига във военната йерархия и от 70-те години командва последователно няколко военни окръга, включително Далекоизточния, където поддържа близки отношения с Ким Ир Сен. Началник на Главно управление „Кадри“ в Министерството на отбраната; армейски генерал от 1984 г. Назначен е неочаквано с указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 30 май 1987 г. за министър на отбраната на страната (след полета на Матиас Руст и оставката на Сергей Соколов). През първите 3 години на тази длъжност Язов остава армейски генерал, което е необичайно. Едва през 1990 г. президентът на СССР Михаил Горбачов присвоява на Язов маршалско звание, което е последното в историята на СССР. Язов също така е и единственият маршал на Съветския съюз, роден в Сибир. През март 1991 г. Дмитрий Тимофеевич е преназначен на поста министър на отбраната на СССР с указ на президента. При Язов завършва Афганистанската война. Като консерватор той е доста непопулярен сред кръговете на поддръжниците на перестройката. През 1991 г. се присъединява към подготвянето на Държавния комитет за извънредното положение и от първите дни на създаването му влиза в неговия състав. По време на Августовския пуч по негова заповед в Москва навлизат танкове и друга тежка техника и се обсъжда планът за щурма на Белия дом. Убедил се в провала на преврата, Язов се отправя във Форос при Горбачов и веднага при завръщането си е арестуван на летището. На 22 август 1991 г. е издаден указ на президента на СССР „За освобождаването на Д. Т. Язов от длъжността министър на отбраната на СССР“. От затвора Дмитрий Тимофеевич се обръща към президента с послание, в което се разкайва и нарича себе си „стар глупак“. Освободен след разглеждането на делото, през февруари 1994 г. е амнистиран, уволнен в оставка и награден с поименно оръжие. По-късно участва в мероприятия на ветерани, присъства сред почетните гости на парадите на Победата и т.н. Нееднократно излиза със спомени за Държавния комитет за извънредното положение, поддържайки мнението, че заговор не е имало. След оставката известно време Дмитрий Язов заема длъжностите главен военен съветник в Главното управление за международно военно сътрудничество към Министерството на отбраната на Руската федерация и главен съветник-консултант на началника на Генералщабната академия на въоръжените сили на Русия. Член e на ръководните органи на редица обществени организации (в това число и на Комитета в памет на маршала на Съветския съюз Георгий Жуков, форума „Обществено признание“ и др.) Консултант на началника на Военно-мемориалния център на Въоръжените сили на Русия. Женен (с втори брак). Има 4 деца и 7 внукa. Язов е последният жив маршал на СССР.Дмитрий Тимофеевич Язов е съветски военен и политически деец — последният маршал на Съветския съюз (1990), предпоследният министър на отбраната на СССР (1987-1991), член на Държавния комитет за извънредното положение и участник в Августовския пуч в Русия от 1991 г.

 

Член на ЦК на КПСС (1987), кандидат-член на Политбюро на ЦК на КПСС (1987-1990). Роден е в Оконешниковски район на Омска област на 8 ноември 1924 г.По време на Великата Отечествена война е командир на взвод и заместник-командир на рота на Волховския и Ленинградския фронт.

 

След войната Дмитрий Тимофеевич завършва Московското пехотно училище „Върховен съвет на РСФСР“, Военната академия „Фрунзе“ (1956) и Генералщабната академия (1962). Изпратен е в Куба по време на Карибската криза. Язов постепенно се издига във военната йерархия и от 70-те години командва последователно няколко военни окръга, включително Далекоизточния, където поддържа близки отношения с Ким Ир Сен. Началник на Главно управление „Кадри“ в Министерството на отбраната; армейски генерал от 1984 г.

 

Назначен е неочаквано с указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 30 май 1987 г. за министър на отбраната на страната (след полета на Матиас Руст и оставката на Сергей Соколов). През първите 3 години на тази длъжност Язов остава армейски генерал, което е необичайно. Едва през 1990 г. президентът на СССР Михаил Горбачов присвоява на Язов маршалско звание, което е последното в историята на СССР.

 

Язов също така е и единственият маршал на Съветския съюз, роден в Сибир. През март 1991 г. Дмитрий Тимофеевич е преназначен на поста министър на отбраната на СССР с указ на президента. При Язов завършва Афганистанската война. Като консерватор той е доста непопулярен сред кръговете на поддръжниците на перестройката.

 

През 1991 г. се присъединява към подготвянето на Държавния комитет за извънредното положение и от първите дни на създаването му влиза в неговия състав. По време на Августовския пуч по негова заповед в Москва навлизат танкове и друга тежка техника и се обсъжда планът за щурма на Белия дом. Убедил се в провала на преврата, Язов се отправя във Форос при Горбачов и веднага при завръщането си е арестуван на летището.

 

На 22 август 1991 г. е издаден указ на президента на СССР „За освобождаването на Д. Т. Язов от длъжността министър на отбраната на СССР“. От затвора Дмитрий Тимофеевич се обръща към президента с послание, в което се разкайва и нарича себе си „стар глупак“. Освободен след разглеждането на делото, през февруари 1994 г. е амнистиран, уволнен в оставка и награден с поименно оръжие.

 

По-късно участва в мероприятия на ветерани, присъства сред почетните гости на парадите на Победата и т.н. Нееднократно излиза със спомени за Държавния комитет за извънредното положение, поддържайки мнението, че заговор не е имало. След оставката известно време Дмитрий Язов заема длъжностите главен военен съветник в Главното управление за международно военно сътрудничество към Министерството на отбраната на Руската федерация и главен съветник-консултант на началника на Генералщабната академия на въоръжените сили на Русия.

 

Член e на ръководните органи на редица обществени организации (в това число и на Комитета в памет на маршала на Съветския съюз Георгий Жуков, форума „Обществено признание“ и др.) Консултант на началника на Военно-мемориалния център на Въоръжените сили на Русия. Женен (с втори брак). Има 4 деца и 7 внукa. Язов е последният жив маршал на СССР.

Тагове: ; ; ; ; ; ; ;