Въстанието от 1850 г. е най-крупното политическо събитие в българската история от първата половина на ХІХ в. На него е посветена значителна литература, чието създаване започва с проучвателската работа на Димитър Маринов и Георги Димитров, Илия Цанов, Димитър Цухлев, Владимир Димитров-Хиндалов, последвана от тази на Панчо Дорев, Страшимир Димитров, Симеон Дамянов, Пламен Митев и др. Авторите изясняват причините за избухването на въстанието, неговия развой  и характер, но същевременно поставят много въпроси – за ролята на външните фактори, за целите на въстанието и др. Откриването, превеждането и публикуването на испански документ от 1850 г., който съдържа нова информация за началния етап от въстанието, стана повод за настоящата статия. Посвещавам я на проф. Н. Генчев, който критично и задълбочено се отнасяше към руския фактор в българската история.

 

Подготовката на въстанието през 1850 г. започва с поредица от съвещания в Раковишкия манастир, обмисляне на военен план, избиране на комитет и трима български водачи за превземането на Лом, Белоградчик и Видин. Началото на въстанието се отнася към края на м. май, а първите сблъсъци с турски военни части са от началото на м. юни. На 9 юни обсадата на Белоградчишката крепост е ликвидирана, след като въстаниците  атакуват крепостта, но попадат в двоен огън – между този на гарнизона и идващата военна помощ от Видин. Вълна на терор обхваща Северозападна България, а опитът да се организира бунт в други райони е осуетен. Така според С. Димитров, автор на най-подробното изследване на селския бунт досега, завършва първият етап, т.е. активните военни действия от въстанието.

 

Намесата на Русия в събитията се разглежда от изследователите във връзка с проблема за избягалите от терора българи. С. Димитров анализира доклад на австрийския консул във Букурещ от 29 юни 1850 г. и прави извода, че влашките санитрни служби съобщили в Букурещ към средата на юни за много българи, които са избегнали издевателствата на фанатизираните банди и искали да бъдат приети във Влахия. Според австрийското донесение, влашкият княз Щирбей поема закрилата на бегълците и се обръща за разрешение към двамата императорски комисари – руския и османския. Защо е необходима подобна процедура?

 

След развилите се революционни събития през юни 1848 г. Дунавските княжества са окупирани от Русия и Османската империя. Със спогодбата между двете империи от май 1849 г. в Балта-Лиман княжествата са поставени под опека със силно ограничаване на правата им. Карантинните пунктове по р. Дунав, към които се насочват за преминаване българите, са под руско администриране. Следователно влашките санитарни служби не са единствен източник на информация и повод за действията на княз Щирбей. Внимателното четене на документите показва, че влашкият княз не предприема разговори с императорските комисари за допускането на бегълците по своя инициатива.

 

В многократно използваното от историците специално писмо на руския  комисар ген. Дюхамел до османския комисар Ахмед Вефик ефенди в Букурещ от 16 юни с.г. се посочва следното:

 

тия които са вдигнали знамето на бунта заслужават да понесат всичката строгост на законите; обаче ще бъде безчовечно да се отблъскват невинни хора, които като бягат, нямат друга цел, освен да поставят живота си в безопасност“.

 

Документът обикновено се цитира само до тук, но писмото на ген. Дюхамел продължава така:

 

В този именно смисъл съм се изразил пред княз Щирбей и също в този смисъл помолих Негово височество /княз Щирбей-б.м./  да говори на Ваше превъзходителство /Ахмед Вефик ефенди-б.м./.“.

 

Прочитът и на това изречение доказва, че ген. Дюхамел вече е предприел разговор с влашкия княз, поискал му е убежище във Влахия за българските бегълци и е настоял да разговаря с османския императорски комисар Ахмед ефенди. Така съобразявайки датите на сраженията в Белгорадчик и писмото на генерала между 9 и 16 юни, ген. Дюхамел пръв предприема действия за закрила на българските бегълци. Той настоява османския комисар да одобри тяхното приемане. Одобрението е отказано, защото приемане на бегълците в карантините под руско администриране ще се възприеме в тогавашния политически контекст като признаване на княжествата за руски провинции.

 

Избухва скандал и отношенията между руси и турци във Влахия и Истанбул се обтягат.  Защо ген. Дюхамел се застъпва за бегълците и рискува да се влошат съюзническите отношения към този момент с Османската империя, защо се случва това? 

 

Отговор може да се потърси в руската дипломатическа кореспонденция от Истанбул на посланик В. П. Титов, но за съжаление тя не се съдържа в българските архиви. Познатите и въведени в научно обръщение документи дават възможност за различни предположения. Допълнителна информация се съдържа в писмо от испанските дипломатически донесения за събитията през юни-юли 1850 г.. Испанският посланик в османската столица Херардо Соуса изпраща информация на 14 юли 1850 г. до първия секретар на държавния кабинет. В изложението представя най-важното от събитията през юни и началото на юли, след атаката на Белоградчик и края на въоръжените действия в България. В началото Соуса съобщава, че в предишно донесение е описал атаката срещу Белоградчик, но не притежаваме негово копие в Софийската колекция от испански документи. Писмото от 14 юли 1850 г. съдържа по отношение на въстанието в България три основни пункта.

 

В първия пункт посланикът отбелязва, че смята въстанието в България за приключило към тази дата. Той добавя още:

 

„—Въпреки че,  такива безредици  се приписват на руски сплетни, случиха се обстоятелства, които разсейват всякакво съмнение относно казаното и които предизвикаха много гневни обяснения  между османския министър и руската мисия. Случаят е /такъв-б.м./ , че между пленниците  хванати  в Белоградчик от войските на султана присъстваха  трима офицери от московската окупационна войска, хванати с оръжие  в ръце […]“.

 

Научавайки за разгрома на въстаниците, уточнява Соуса, ген. Дюхамел изисква от княз Щирбей да издаде заповеди до граничните власти, за да предоставят  убежище и закрила на тези, които прибягват на влашка територия, и да ги считат като политически емигранти.

 

Според испанското донесение в белоградчишките сражения са участвали трима руски офицери, а разгромът на въстаналите е предизвикал активните действия на ген. Дюхамел за прибиране и защита на бегълците.  Следователно испанската информация напълно съвпада с посочения по-горе анализ за действията на ген. Дюхамел. Тя  потвърждава сведенията,  дадени и от австрийския представител в Истанбул Едуард фон Клецл в доклад до Виена:

 

Генерал Дюхамел казва, че той се обърнал към княз Щирбей, за да предизвика издаването на заповед до влашката карантина и охранителните власти край Дунава да приемат онези български семейства и хора, които биха потърсили защитата на отвъдния бряг от неминуемо загиване.“

 

В досега публикуваните документи има много податки за руско влияние върху събитията, останали без коментар от изследователите. Ще посоча основните.

 

Според  донесение от преписка на Илия Грашанин през април 1849 г. във Видин бил заловен „руски агент“, преминал Дунава с лодка и фалшиво тескере.

 

След падането на Белоградчик и избухването на конфликта между двамата императорски комисари, в писмо до великия везир от 27 юни 1850 г., генерал Халим паша дивизионен генерал от султанската армия в Букурещ, съобщава, че руските офицери

 

вярват, че нежелателните случки, които се вършат във Видинско ставали под тяхно влияние… ежедневно се разпространяват разни версии от страна на руските офицери“.

 

В публикуваното от С. Димитров донесение на френския консул в Букурещ от края на юни 1850 г. за събитията в България буквално се посочва следното:

 

Аз чух самия ген. Дюхамел да вменява вина /за безредиците-б.м./ на Зия паша. Още в самото начало на тези безредици аз уведомих генерал-губернатора на Видин /Зия паша-б.м./, че той трябва да следи за емисарите, които идват от Влахия, защото знаех, че преоблечени руски офицери са преминали в България, за да увеличат безредиците. Същевременно аз и му описах някои от тях и ако Зия паша беше по-смел и достатъчно твърд човек, той би се престорил, че не знае, че това са руски офицери, и би накарал да им пуснат някой куршум в главата“.

 

За разлика от по-късните подмятания и слухове за руски попълзновения и намеса, информацията на френския консул за преминаващи Дунава руски офицери е ясно посочена и по време съвсем близка до събитията от 9 юни в Белоградчик. До сега обаче тя не беше потвърдена от други източници и за това предполагам е оставена без изследователско внимание.

 

Испанското донесение се отличава от горните данни със своята конкретност. Важно е да разберем от къде е взета тя. В писмото посланикът не споменава своя източник, може би това е направено в предишното донесение, относно атаката на Белоградчик, което не притежаваме. Моите наблюдения върху испанската дипломатическа кореспонденция в широк времеви отрязък от 1782 г., когато се създава представителството в Истанбул до Освобождението, сочат че, тя винаги съдържа основното и най-важното от събитията в Османската империя. Доста често испанските посланици използват и изрично споменават английската поща, и достоверни английски източници.

 

През 1850 г. английският интерес към ставащото на Балканите е твърде силен. Според английския посланик в Цариград Странгфорд Дегенин неговото правителство си е съставило мнение за жестоките събития „въз основа на рапортите на английските консули по бреговете на Дунава». За съжаление в българските изследвания тези преки и ценни донесения не са въведени. Очевидно положението, при което руската и османската армия са в определяната като „неловка“ ситуация на съюзници, е било следено много внимателно от английските консули на турския бряг. Никак не е случайно, че  по това време в района преминава английският пътешественик Е. Спенсър, издал впечатленията си още същата година в Лондон. Представлява интересен факт обстоятелството, че първият информиран за въстанието и съобщил за него в Букурещ е ген. Хасфорд, англичанин по произход и генерал в руската окупационна армия. Така моето предположение е, че източник за испанския посланик са били добре информираните английски служби.

 

Трудно е да се конкретизира каква е била ролята на тримата руски офицери в Белоградчишкото сражение. Испанското донесение е много лаконично, защото е насочено към изясняване на руско-турското напрежение. И все пак правят впечатление няколко съвпадения. Според военния план на въстанието има три основни стратегически цели за овладяване – Лом, Белогрдачик и Видин, определени са трима български водачи на трите отряда за тяхното превземане, трима са и руските офицери. Може да се допусне, че те са подпомагали организацията на въстанието, изкопаването на окопи, създаването на куриери и на собствена поща за връзка със селата, и др.

 

Белезите на организираност са насочили изследователите към мнението, което споделям, че става дума не за стихиен бунт, а за добре премислени действия.

 

Информацията от испанското донесение позволява да се уточни, че иде реч за добре обмислени действия, подкрепени от руски офицери.

Сведенията на Херардо Соуса са повод в следващите редове да се проанализира  цялата сложност в тогавашното поведение на руските военни и дипломатически кръгове.

 

Начална нишка за този анализ дава вторият важен момент в донесението – за съдбата на тримата офицери и развитието на руско-турския спор по повод искането на ген. Дюхамел за закрила на българските бежанци.

 

Като в истински екшън филм става най-неочакваното:

 

За нещастие, пашата на Видин, /Зия аша – б.м./ страхувайки се да не се изложи на риск  или да предизвика  трудности  на правителството си, е позволил бягството на тримата гореспоменати офицери […].“.

 

Според горецитираното мнение на френския консул в Букурещ, Зия паша не е достатъчно смел и твърд човек, така че, пускането на руските офицери е разбираемо, още повече, че видинския паша е бил предупреждаван за възможните усложнения. Повече нищо не узнаваме за тяхната съдба.

 

От испанското донесение става ясно още, че руският посланик В. Титов е бил добре осведомен както за действията на ген. Дюхамел във Влахия, така и за тримата офицери. В избухналия скандал Титов действа много дипломатично. Той се възползва от факта, че офицерите са избягали и ги обявява за дезертьори от руската армия, в смисъл, че нямат нищо общо с нея.  Стреми се да омаловажи действията на ген. Дюхамел, като ги обяснява с лошото му разузнаване.

 

Въпреки че, не притежаваме руските донесения от Цариград по тези събития, има други сведения, които обогатяват данните на испанския дипломат.

 

Това са докладите на австрийския представител в Истанбул фон Клецл от 6 юли и 7 август 1850 г. Според тях, след като не успява да издейства заповед за приемане на бежанците, още на 17 юни ген. Дюхамел изпраща доклад до руското външно министерество с твърдение, че въстанието в България не е потушено, че кръвопролитията и насилията са значителни и непредвидими.

 

Генералът поставя акцента върху хуманитарната страна на скандала и търси подкрепа от външното министерество. Според австрийското  донесение от 6 юли, посланик Титов, от своя страна, се е постарал „да омекоти донякъде неприятното впечатление, което докладите на ген. Дюхамел трябва да направят в Петербург“. Титов смята че, ген. Дюхамел не е добре осведомен за размерите и значението на българското въстание, и нещата не стоят така лошо както мисли той. Руският посланик се стреми да тушира грубите действия на военните, както пред европейски представители, така и пред  външното министерство, защото Османската империя и Русия трябва да спазват подписаното споразумение. Пред австрийския представител той твърди, че след доклада на ген. Дюхамел от 17 юни други разяснения от него не е получавал и не знае за ситуацията във влашкия руски кордон.

 

Ако Титов се стреми да омаловажи постъпките на ген. Дюхамел пред дипломатите и обявява заловените офицери за дезертьори, то във Влахия руските военни действат настъпателно.

 

На 21 юни е изпратен разузнавач отвъд Дунава — капитан Мазараки, който се връща с двама представители на въстаналите. Не е известно дали ген. Дюхамел се е срещнал с просителите. Според С. Димитров сведенията на селските пратеници помогнали да се увеличат симпатиите сред русите спрямо въстаналите. В светлината на досегашния анализ обаче тези сведения говорят не само за симпатии и интерес към въстаниците, а за активното им подпомагане.

 

Ще цитирам основните данни, взети от Димитров от изследването на Х. Иналджък: „през юни 1850 г. от Влахия през Русе минали в България и се придвижили към Ниш, София и Търново няколко руски офицери, преоблечени в български дрехи. След известно време бил засечен един руснак, облечен също в български дрехи, дошъл от Калафат в България, взел от различни села по двама българи и отново тайно минал на отсрещната страна“.

 

По същото време, пак по турски сведения, в края на юни руски генерал с конница идва в Калафат;  всеки ден русите наблюдават Видин и околността. Руски войски се придвижват по брега срещу Никопол, Свищов и към други градове на Дунава, нараства несигурността в отношенията между раята и мюсюлманите в тях.

 

Донесение на австрийския представител Хиари в Галац посочва циркулиращи слухове в началото на юли за това, че

 

„Русия иска да обяви война на Портата и да даде на българите руски принцове за князе, че руски войски напредвали вече“.

 

Той допълва, че в тези слухове „българите и другата рая намират до голяма степен изразено желанието си“.

 

Същевременно в донесенията на главнокомандващия турските войски във Влахия Халим паша се констатира, че „руските офицери смятали своето влияние във Видинско като фактор за избухването на въстанието“.

 

Нарастването на напрежението в резултат и на действията на руските военни се разминава с указанията на официалната руска политика. Обстоятелството е забелязано от С. Димитров, според който „поведението на руските войски спрямо въстаналите българи не съотвествувало на възлаганата им от цар Николай І контрареволюционна роля… командването на руските войски не проявило готовност да съдейства за смазването на българското въстание…сведенията на селските пратеници помогнали да се увеличат симпатиите сред русите спрямо въстаналите“.

 

Заключението е логично и защото руското офицерство подкрепя бунта.

 

Политици и военни са в парадоксална ситуация, при която Русия е окупирала княжествата, за да се избегнат революционни събития, а в същото време нейни офицери тайно подпомагат и подстрекават въстанието в България. Но по-важния въпрос е защо?

 

При липсата на по-детайлни  изворови данни да се даде отговор на този въпрос е много трудно. И все пак може да се предложи едно общо пояснение на обстановката, възползвайки се от  третия основен момент в  испанското донесение. В него Херардо Соуса обобщава, че подкрепяйки тези събития, намерението на Русия е да продължи военната окупация на Княжествата, а с жеста към бягащите българи — да се представи пред очите на Европа като хуманна държава, загрижена за проливането на християнската кръв.

 

„За да осъществи целите си, Русия няма да се спре да използва всякакви средства, колкото и неуспешни да са те“, заключава той по събитията в България“.  

 

Впрочем в испанската колекция на ЦДА — София има още един документ, който илюстрира ходовете на Русия през 1849 г. за да си осигури по-дълго пребиваване на Балканите. Това е донесение от  22 януари 1849 г. на посланик Соуса от Истанбул, а неговият източник е английски, без изрично да се казва това. Посланикът излага събраната от него информация за пазена в тайна среща–разговор между руския посланик В. Титов и великия везир Решид паша. Тя се е състояла на 8 януари с.г. и основна тема е  предложението на Русия да се продължи и поднови договора от Ункяр Искелеси от 1833 г., тъй като неговото действие изтича. Заедно с това Титов предложил въвеждането на нови членове в договора, така, че да се удължи срока на пребиваване на окупационните войски за още една година. Според донесението, английският посланик Стратфорд Канинг е бил поканен да даде мнението си по руските предложения. Канинг е  бил категоричен  да не се отстъпва пред  русите под никакъв предтекст. Към това, в последното си изречение на донесението, Соуса добавя: „остава да узнаем до какъв разултат ще доведе подобен отказ“.

 

Макар, че е трудно да се докаже пряк политически резултат, синхронното проследяване на събитията дава известна яснота. През пролетта на  1849 г., когато Русия разбира, че няма да удължи договора от Ункяр-Искелеси, на практика дезавуиран от Великобритания, дипломацията работи върху подписването на  ново споразумение.

 

Тъкмо тогава се появяват първите признаци на малко или много организирано недоволство в България.

 

То е ясно изразено по границата със Сърбия, в села като Бойница, Салаш и Стакевци, с бунта на Пуйо; но османската власт, не без помощта на сръбското правителство се справя с напрежението и към 1 май  видни бунтовници като Пуйо, даскал Велчо и други са хвърлени във видинския затвор. Тъкмо на 1 май 1849 г. се подписва споразумението в Балта-Лиман, което урежда окупационните правила в княжествата, със срок от седем години.

 

Впрочем характеризирайки руската политика към есента на 1849 г., лорд Палмерстон пише до посланик Канинг в Истанбул:

 

„Русите са крайно раздразнени от неуспеха на императора в турската му политика и казват, че ще използват първия подходящ случай, за да ни върнат. Средство за тази цел те виждат в подстрекаването на въстание в Босна и на други места сред християнските поданици на Портата и даже Брунов не можа да се сдържи да не предупреди, че благодарение на това средство Русия държи в ръцете си както добрите, така и злите съдбини на турската империя. Следва да се обърне строго внимание на турското правителство върху това. То трябва, без да губи време, да подготви мерки за отстраняване на всички справедливи поводи за недоволство от страна на християнските поданици на Портата и по този начин да укрепи султанския престол на една широка и твърда основа“.

 

Известно е, че политиката на Канинг да насърчава реформите не успява и той е отзован. Впрочем именно в края на 1849 г. според първите изследователи на българското въстание, започват съвещанията на първенците в Белоградчишко и е взето решение да се вдигне въстание против насилията на турските власти.

 

Същевременно, случайно или не, през 1849г. избухва бунт в Босна.

 

Така в резултат на няколко важни обстоятелства – от една страна силното недоволство на християнското население в района на Видин, непровеждането на реформите и от друга —  окупацията на Княжествата и стремежът на Русия за повече влияние на Балканите, се оказват решаващи руските военни да подкрепят високото социално напрежение и вследствие на това да останат в региона.

 

Военните постигат целта. С. Димитров, цитирайки руския учен В. Ниякий, пише:

 

„Още на 1 юни 1850 г. от Петербург е дадена заповед за изтегляне на руския корпус от Влахия, но при създадената нова ситуация командването на войските я счело за нецелесъобразна и поискало нови инструкции от царя“.

 

На 29 юли 1850 г. император Николай І предписва на ген. Дюхамел и ген. Хасфорд да задържат войските във Влахия, ако въоръжената борба се затегне, но ако бунтът стихне, да започнат евакуация на корпуса.

 

Забележително е, че тази заповед е издадена в края на юли, след като в България въоръжени действия не се водят отдавна, текат преговори селяните да напуснат планинските си лагери и да се приберат по домовете. Нещо повече, след дълги разговори между Али Риза паша и селска делегация, с посредничеството на сръбски представители на 4 юли 1850 г. се стига до споразумение. Българските бежанци се връщат по селата си, а тези вести стават достояние и на чуждите дипломатически представители.

 

Не е възможно В. Титов да не е знаел тези факти, така както ги отбелязва и испанския посланик в началото на своето писмо от 14 юли с.г..Следователно може да се предположи, че заповедта на руския император не е само да се остане във Влахия, а съдържа контекст да се използва създадената ситуация за разширяване на руското влияние в България.

 

Тъй като въпросът за собствеността върху земята във Видинско не намира решение, а произволите на местните турци продължават, естествено напрежението не стихва. Според С. Димитров въстанието преминава в своя следващ етап, но всъщност става дума вече не за въстание, а за политическа борба с цел прилагане на споразуменията и ликвидиране на господарлъците.

 

В предприетите разследвания от Али Риза паша съгласно споразумението със селяните се стига до догатки, че „в подготовката на въстанието взели участие и външни лица“, но те останали непотвърдени.

 

Историята с тримата офицери е била потулена, благодарение бързата намеса на Зия паша с цел да не се стига до голямо изостряне на отношенията, а с действията си ген. Дюхамел отклонява вниманието към хуманитарните аспекти на събитията; и двете страни, съюзници към момента, са имали интерес да се замълчи.

 

В българската историография въпросът за външния фактор във въстанието е поставян с различни акценти. В изследването на С. Димитров личи съмнението в наличието на външни въздействия, които се търсят в посока Сърбия. В свое проучване Пл. Митев цитира специалното донесение от 3 юли  на Али Риза паша, където се споменава за сърбин, който агитирал сред селата. Наличието на сръбски агитатори, предполага Пл. Митев, е от средите на сръбската опозиция около стария княз Милош Обренович, с цел да си възвърне престола. Струва ми се, че това не влиза в противоречие с изложените факти за намесата на руски офицери. Каква е връзката помежду им е само въпрос за сега без отговор.

 

Официалната позиция на Русия е съобщена с телеграма на външното министерство по повод доклада на ген. Дюхамел /от 17 юни!/ в началото на август 1850 г. В нея се изразява надеждата, че репресивните мерки на Портата ще доведат до възстановяване на спокойствието между иначе мирното население на тази област, а също така се изказва съжаление за нехуманното поведение на османския комисар, отхвърлил искането за приютяване на бегълците. С една дума въстанието трябва да бъде ликвидирано, въпросът се разглежда само от хуманитарната му страна.

 

Проследявайки събитията до началото на 1851 г., ще отбележа, че руската намеса  в подкрепа на българските селяни продължава.

 

В края на юли Али Риза паша разрешава на селска делегация да представи жалбите и притесненията си на султана. В началото на август тя е приета два пъти от Високата Порта, а освен това посещава чуждите дипломатически мисии в Цариград.

 

Според С. Димитров „особено тесни връзки се установили с руското посолство».

 

В. Титов настоява пратениците да не бъдат връщани по родните места без ясни обещания за мерки в полза на народното благосъстояние и срещу бъдещи безредици.

 

Дипломатическият натиск на Русия се съчетава през август отново с изпращането на агенти, чиято цел е да агитират за бунт в Пирот, Берковица и Сахра /Кулско/. Според  рапорта на видинския валия Али Риза паша те са заловени и злото е предотвратено: „Впрочем считаните за водители на народа Петко, Нико и други…  разкаяха се като заявиха, че са били подведени от сръбски и руски попълзнования“.

 

Всъщност тази „двойна“ игра на руснаците подплаща със сигурност и упоритост действията на българските селяни, а от друга страна кара османските власти да предприемат действителни мерки за справяне с конфликтите, разбира се под влиянието и на други фактори.

 

За съжаление твърде фрагментарния характер на документацията не позволява да се изясни дали има други опити за въздействие до април 1851 г., когато окупационните турски и руски войски са изтеглени от княжествата. Факт е обаче, че в следващите години селските въпроси постепенно намират частично решение. Резюме от рапорта на руския консул в Белгард посочва, че сега Русия само следи положението в района

 

 

В обобщение: анализът на кратките сведения в донесението на испанския посланик Херардо Соуса заедно с други вече публикувани данни позволява да се разшири представата за съществената роля на Русия в драматичните български събития от 1850 г. Руски офицери са участвали в Белоградчишките сражения и подкрепяйки бунтуващите се селяни впоследствие, руската дипломация и военните среди използват това като мотив за да удължат окупацията на Княжествата до 1851 г. Заедно с явната  хуманитарна позиция, тайно се подклажда социалното напрежение в района на Видин, за да се печели влияние и да се посее надежда за руска подкрепа.

 

Ето защо не трябва да се омаловажава спомена, въведен от краеведа Киро Панов, че:

 

„през 1848 г. трима първенци на Белоградчик посетили Атон и там случайно се срещнали с високопоставена руска делегация, водена от по-малкия син на руския император Николай І – Константин Николаевич. Българите се възползвали от ситуацията и се оплакали от насилията на които били подлагани, а престолонаследникът чрез своите хора им обадил, че „Русия ще им помогне да се отърват от робството, но за да се застъпи за тях, те трябва да се провикнат, че искат свобода и човешки права, като въстанат против  угнетителите си…“.

 

Как конкретно са се развили плановете и са се осъществили връзките с българите от Видинско остава тайна. Вероятно важна роля е изиграла и сръбската опозиция, начело с княз Милош Обренович. Пълният прочит на досега известните документи по тези събития показва, че в тях изобилстват шпиони, агенти и лица, които имат колкото явна, толкова и тайна мисия; ето защо е трудно да се разкрие в детайли развоят на това евентуално „сътрудничество“. Откриването на нови документи  би доизяснило общата картина.

 

П.П. В своето ранно изследване, без да разполага с много данни за въстанието, Д. Маринов се опитва да обобщи руското влияние върху политическите процеси във Видинско след 1850 г., като поставя въпроса за неговите морални следствия.

 

Вярата, че Русия ще подкрепи българските стремежи е живяла дълго в района. Според събраните от Маринов спомени, мнозина участници във въстанието от 1850 г. преминават Дунава през 1853 г. и стигат до руските войски, уверявайки началниците, че при руска помощ във Видинско ще въстанат 30-40 000 д. Наистина във военните планове на Русия влиза придвижването на войски в посока към Калафат за евентуалното превземане на Видин, но те са разгромени при Четате.

 

Следват нови разочdрования след Кримската война при Димитракиевата буна от 1857 г., начинание оставено без подкрепа. Най-голямото разочарование от Русия идва следствие от преселението през 60-те години на ХІХ в., което не удоволетворява очакванията на селяните и от 16 400 д., само 12 100 се завръщат по родните си места. Забележителен народовед, Д. Маринов обобщава:

 

„ Като видя, че всичките въстания бидоха без успех, че от страна на никоя държава не дойде никаква помощ и избавление, и като видя, че опитът, посредством преселяване в друга държава да намери щастие, излезна нещастен – населението се покори на съдбата си.“.

 

В хода на Руско-турската война 1877-1878 г. във Видинско руски войски не са изпращани, а опитът на Сърбия да присвои тези земи не успява; „населението не се подаде“, лаконичен е Д. Маринов.

 

Въпросът за цената на външната помощ в българската история и досега остава открит.

Автор: доц. д-р Надя Манолова-Николова

Тагове: ; ; ;