В резултат от Първата световна война международното положение на Балканите търпи съществени промени. С овладяването на властта от болшевиките (1917), Русия отпада от състава на великите сили и е поставена в международна изолация.

 

Ролята си на балкански фактор тя се стреми да поддържа чрез балканските секции на инициирания от Москва Комунистически интернационал (1919-1943) и тяхната регионална организация – Балканската комунистическа федерация (1920-1932), агитираща за федерация на балкански социалистически републики.

 

Поради социалнополитическата несъвместимост, възможностите за съветско въздействие върху Балканите остават ограничени дори и след приемането на СССР в ОН със статут на велика сила (1934), оказало се временно (през 1940 Москва е изключена от Световната организация заради войната с Финландия).

 

Балканите са освободени и от традиционно най-заинтересованата в региона западна велика сила – Австро-Унгария, победена и разчленена по волята на победителите на съставните си части.

 

Значително намалява влиянието на Германия, лишена от колониите, от статута си на велика сила и от членство в ОН. Но, със съдействието на САЩ и Великобритания и главно със собствени усилия, германската Ваймарска република успява твърде бързо да възстанови страната от руините на войната и да наложи приемането си в ОН със статут на велика сила (1926).

Макар да се нарежда сред победителите в Първата световна война и опитва да води амбициозна политика на Балканите, Италия, до голяма степен, губи притегателността си, поради стъписващото въздействие на установения през 1922 тоталитарен режим на Мусолини.

 

С далеч отиващи последици за балканските народи е лишаването на Османската империя от африканските й владения (1912), нейното разпадане (1918) и, особено, преобразуването й, в резултат на Кемалистката революция (1918-1922), в национална и светска Република Турция.

 

С респектираща последователност и решителност лидерът на революцията Мустафа Кемал, заслужено наречен “Ататюрк” (“баща на турците”), обявява страната за република (1923), премахва Халифата (1924), конфискува вакъфските имоти, премахва дервишките ордени, въвежда светско образование (1925), заменя шариатската съдебна система с швейцарското гражданско право (1926), премахва полигамията, отделя религията от държавата, забранява носенето на фесове и фереджета, заменя старите религиозни фамилии с модерни имена, въвежда Грегорианския календар и латинизирана азбука (1928), установява задължително образование (1931) и дава избирателни права на жените (1934).

Преживяващата национален подем турска държава успява да внесе съществени ревизии в установената след Първата световна война международна система (заменяне на Севърския мирен договор от 1920 с Лозанския, от 1923, и възстановяване суверенитета над Проливите с Конвенцията от Монтрьо от 1936), с което гарантира достойното си място в международната общност.

 

Така, чрез решителното си разграничаване от вековното османско наследство и залагане основите на светската държавност, Турция заслужено започва да се възприема не като чужда, а като неразделна съставна част на пъстрия в езиково, етническо, религиозно и културно отношение балкански свят, като модернизираща се държава, стремяща се да участва активно, равноправно и пълноценно в международния живот, като общност, която в искрения си стремеж към модернизиране наистина държи на своята европейска принадлежност.

 

Следвоенният период от развитието на Балканите преминава, като цяло, под знака на разделителните линии, установени с Версайските договори. Но идеята за регионална взаимност е поддържана от обсъждането на нови проекти за изграждане на Южнославянска федерация, на Дунавска федерация и на Българо-Югославско-Чехословашка федерация.

Динамизирането на политическия живот с идването на Хитлер на власт (1933), приемането на СССР в ОН (1934) и преминаването на ревизионистичните сили на Балканите, Европа и света в открито настъпление, дава тласък на балканския диалог. Балканските конференции водят до създаването на Балкански съюз между Гърция, Турция, Румъния и Югославия (1934), а ОН обсъжда, във връзка с това, идеята за учредяване на Институт за балканско коопериране .

 

За жалост, сбъдва се предсказанието на Уинстън Чърчил, че поради прекомерно суровото отношение към победените Версайските договори ще доведат до нова, още по-кръвопролитна световна война.

 

Гигантската борба на великите сили за осигуряване на съюзници във Втората световна война (1939-1945) изостря междудържавните отношения на Балканите.

 

С разпространяването на огъня върху полуострова, постепенно, всички държави от региона се оказват въвлечени в ожесточената война на страната на Тристранния пакт или на Съюзническата коалиция.

 

С подстрекателството на първия се раждат нови великодържавни доктрини на Балканите: така фашистка Италия дава идеала за “Велика Албания”, а нацистка Германия поощрява идеята за “Велика Илирия” в Хърватска и насърчава амбициите на София и на Букурещ за “Велика България” и за “Романия Маре”.

 

Силните позиции на Германия и Италия на Балканския полуостров дават повод на злонамерени сили в западните демокрации да превърнат Балканите в “мръсна дума”.

 

Началото е поставено от американския журналист Джон Гънтър в книгата му “Европа без маска”, издадена през 1940, която третира презрително балканците, като генетично увредени хора:

 

“Непоносим позор е за човешкия и политическия дух, че тия ограничени и жалки, бедстващи, и нецивилизовани малки страни на Балканите се карат и смеят да се карат, докато от това не произлезе пак някоя световна война. Около 150 хиляди млади американци трябваше да умрат заради убийството, извършено през 1914 в калното гнездо Сараево”.

Но дори в тези драматични години, стремежът към сътрудничество е жив и намира израз в съпротивителното движение, стремящо се към общобалкански фронт за въоръжена антифашистка съпротива, в името на общо бъдеще на балканските народи.

 

То придобива по-ясни очертания с договора между емигрантските правителства на Югославия и на Гърция от 15 януари 1942 за създаване на конфедерация между двете държави като основа за бъдеща Балканска федерация.

 

Ала опитите да се даде шанс на идеите за федериране са блокирани от наследеното в миналото недоверие и сблъсъка на националните програми, но най-вече — от упоритото нежелание на великите сили от Съюзническата коалиция.

 

Водещата роля при решаването на балканските дела е иззета от европейците и преминава в ръцете на болшевишкия евразийски Съветски съюз, чиято военна мощ стремително нараства, и на отвъдокеанските САЩ, изоставили политическия си изолационизъм и поставили си за цел да използват войната за укрепване на своето влияние в Европа.

 

В тази обстановка пропадат всички дипломатически инициативи на британския премиер Чърчил за изграждане на санитарен кордон между Европа и Съветска Русия: Балканска федерация (непосредствено след поврата във войната), Дунавска федерация (в разгара на войната), Федерация на държавите от Централна и Източна Европа (в края на войната).

 

Натъквайки се на съпротивата на СССР и САЩ, Чърчил се преориентира към разпределяне на сфери на влияние, като важно място сред тях отрежда на Балканите.

 

След настойчивия му натиск, “тримата големи” (Сталин, Рузвелт и Чърчил) договарят секретната Ялтенска подялба на Балканите зад гърба не само на балканските народи, но и на легитимните им държавни институции.

 

Този таен дележ обрича на неуспех опитите на държавните лидери в региона за създаване на Южнославянска (1944-1945), Балканска (1947-1948) и по-широка федерация, обхващаща, наред с балканските държави, още Полша, Чехословакия и Унгария (1948).

Автор:  Доц. ст.н.с. д-р Никола АВРЕЙСКИ

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;