Марк Трахтенберг — Почетен професор на Калифорнийския университет в Лос Анджелис

 

По време на изминалите президентски избори в САЩ Москва не направи нищо повече от това, което Вашингтон да не е правил в други страни.

 

Политическата класа в САЩ разду невероятен скандал около хакерските атаки над електронната поща на няколко члена на Демократическата партия, очевидно извършени от агенти на руското разузнаване,  пише авторът.

 

Всеобщото мнение е, че това изтичане на информация е навредило на репутацията на Хилъри Клинтън и вероятно й е коствало победата на изборите.

 

От гледна точка на болшинството американци тези действия на Русия са били недопустими: това, с което се сблъскахме, е дръзка намеса на чужда  държава в нашия вътрешен демократичен политически процес. Днес практически никой не пише  нищо и не говори за «прозрачност» и «право на обществото да  знае истината». Вместо това акцентът еднозначно се поставя върху заплахата за американската демокрация, която представляват действията на Русия. Как посмяха руснаците да ударят личната поща на нашите политически лидери?! Как посмяха да се опитат да влияят върху нашите президентски избори?!

 

 Но нима не виждате тук двойните стандарти?
На тези, които се оплакват от Русия, им е добре известно, че правителството на САЩ подслушва личните преговори на хората по целия свят. Агенцията за национална сигурност, чиято задача е провеждането на подобно наблюдение, има бюджет в рамките на 10 милиарда долара, както няколко пъти писа вестник Washington Post, тя ежедневно прихваща и съхранява «1.7 милиарда електронни писма, телефонни разговори и други видове комуникация».
С годините АНС успя да постигне немалко успехи. Както се казва в неотдавна разсекретената история на АНС, в определен период от студената война агентите на АНС, провеждащи операция по прихващането от сградата на американското посолство в Москва, «са събирали и използвали частните телефонни разговори на лидерите на Политбюро».
Както написа Bob Woodward през 1987 г., «елитните групи на ЦРУ и Агенцията за национална сигурност», които се наричаха «специални агенти на разузнаването», демонстрираха «чудеса на шпионажа, набавяйки дословни стенограми от заседанията на правителствата в Европа, Азия и в Близкия Изток, а също телефонните разговори между ключовите политици».
И спецслужбите на САЩ следяха не само враговете и терористите.
Те се интересуваха особено много от следното: какво говорят помежду си лидерите на приятелските на САЩ държави.
Например, през 1973 г. Артур Бърнс, тогавашният председател на Федералния резерв, написа в своя дневник, че «на правителството на САЩ очевидно му е известно какво се случва на заседанията на кабинета на министрите в Германия».
Когато с това се занимават САЩ, такова поведение се счита за приемливо.
Много се съмнявам, че ще се намери поне един представител на ръководството на американските служби за национална сигурност, който ще се съгласи да се върне в онези времена, когато «джентълмените не четяха писмата един на друг’.
Но ако ние и занапред подслушваме лидерите на други страни, не трябва да се изненадваме, а и възмущаваме от това, че други държави правят същото по отношение на нас.

В дадения случай политиците са  възмутени не толкова от самия факт на хакерския взлом. В значителна степен те са възмутени от това, че тази информация е била използвана за оказване на влияние върху изборите. Но и тук виждаме доказателство за двойни стандарти.

 

От 1945 г. намесата на САЩ във вътрешната политика на други държави беше налице. САЩ споделяха мнението, че  свободните избори — това е чудесно, на само, ако те не доведат до такива резултати, които да не устройват САЩ. Примери за подобна намеса на САЩ има прекалено много, те са и добре известни: Индокитай, Конго, Чили, Доминиканската Република и т.н.

 

В периода на студената война тази практика беше значително по-разпространена от общото становище на хората по въпроса.

 

Всъщност, САЩ считаха, че имат право да се намесват — дори не криеха това — във вътрешно-политическите дела на своите демократични съюзници. Болшинството хора дори не подозират, че подобни намеса са били обичайна практика в края на 1940-те години.  Мога да дам един показателен пример.

 

Посланикът на САЩ във Франция, както той пише в своя дневник, заявил през 1947 г. на премиера на страната: «Никакви комунисти в правителството, иначе…».

 

Но дори след като ситуацията в Западна Европа се стабилизирала, правителството на САЩ продължило да се намесва в делата на съюзниците си в тези случи, в които залозите били достатъчно големи.

 

Например, администрацията на Айзенхауер ясно дала да се разбере на немския народ как точно трябва да гласува на изборите през 1953 г.: тази намеса, както пишат немските политолози, проучващи въпроса, се превърнала в безапелационна победа на консервативното правителство на Конрад Аденауер. Но след десет години, когато американското правителство се скарало с Аденауер, то изиграло решаваща роля за неговото отстраняване от власт — невероятен епизод, за който и до днес не се знае почти нищо от двете страни на Атлантика.

 

Но нито един от примерите за намесата на САЩ не трябва да се счита за част от далечната история.

 

Формиралите се по време на студената война навици и практики не са изчезнали. 

 

Правителството на САЩ както и преди счита, че има право да оказва въздействие върху резултатите от изборите в другите страни.

 

Всички добре помнят как президентът Барак Обама преди самия референдум за излизането на Обединеното Кралство от Европейския съюз, предупреди британците, че, ако те изберат излизането от ЕС, ще се окажат «в самия край на опашката» при сключването на договори със САЩ.

 

Вероятно Обама просто предупреждаваше британските избиратели за неизбежните последствия и това не бива да се възприема като пряка заплаха…

Но при всички случаи той се опита да повлияе върху резултатите от референдума.

(край на 1 част, следва)

Превод и редакция: News Front ПП

 

 

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;