Няма да занимавам уважаемите читатели с разтърсващата история на ансамбъла «Александров».

 

В истинската ми тъга по изпепелените животи в онзи черен ден в Черно море обаче изплуваха чувства, които не мога да не споделя.

 

Може би като дълг и поклон пред паметта на големите творци, пренесли с песен в десетилетията духа на една жестока битка с фашисткото мракобесие в изминалия век, но и възторга от голямата победа, радостта и оптимизма от свободния живот без война и насилие.

 
Независимо от несправедливите към победителите превратности в новото време, и въпреки наложеното им и от някогашните противници, и от някогашните съюзници по-скромно битие, в цялата многострадална руска земя е пропит невиждан другаде разкош от духовност. Важна част от това истинско богатство бе и  големият «Александров». Ансамбълът, който спонтанно събуждаше възхищение от красивото и таланта сред хора от цял свят. Но той вероятно дразнеше едно малцинство, опитващо се да крачи с кални цървули в историята и съвремието и затъващо срамотно в тресавището на своята необективност.

 
Не една и две бяха моите срещи с «Александров». Ще ви разкажа обаче за тези извън концертите, за преживяването на великите песенни творения в годините на късния Брежнев, на бързо преминалите през властта Черненко и Андропов, та до ранния и подозрително напорист Горбачов.

 

Обикалях тогава, млад и амбициозен, в Деня на победата 9 май с един античен по днешните разбирания кореспондентски касетофон на БТА по «точките» в Москва, където се събират ветерани от войната.

 

На Белоруската гара се присламчвам към една група и подхващам разговор с Василий, преминал цялата война до Берлин като пехотинец. Ето част от неговия записан разказ:

 

«Ти знаеш ли момче, какво означаваше за нас песента «Священная война»?

 

Като че ли ни изпратиха от тази гара с послание от Бога да ги размажем. После преди атаките я слушахме от говорители на един камион и наистина забравяхме за смъртта, направо излитахме от окопите и помитахме всичко пред нас. А честно, понякога си и мислехме дали новият ден няма да е последен в младия ни живот, дали красивото зазоряване не го виждаме за последен път.

 

Е, после видяхме и зората, и много красиви залези. Наслушахме се и никога няма да ни омръзне невероятната песен «Денят на победата». Ето и сега я пускат, милата. Не си представяте какво усещаме. За нас тя е живот след борбата със смъртта, връщане към живота, целият живот. А всичко започна с изпращането ни със «Священная война» на Александров на тази гара.

 

С нея ни поникваха истински крила. Дано ме разбирате».
Отдалечавайки се от групата на ветераните, се обърнах да се сбогувам с поглед с тях. Бяха се скупчили на гаровия площад и танцуваха под звуците на «Деня на победата». Мъж с мъж, жена с жена, жена с мъж, а някои просто сами се поклащаха в тържествения маршов ритъм с избелелите си куртки от ветровете и пушеците на войната. С благодарност за щастието, за избавлението, дори за огромното страдание по пътя към голямата победа. Те не се мислеха за герои. Просто си имаха Отечество, на което се отдаваха докрай.

 

И с пословичната руска душевна щедрост се пренасяха в спомените към песните на «Александров», а затаяваха в сърцата си героизма в похода за заличаването на хитлерофашизма от Европа. Просто възприемаха саможертвата си като нормалност.

 
Някои вероятно ще ме обвинят в излишен патос. Тяхно право е, но аз така преживявам потъналите безвъзвратно изключителни творци и изпълнители на велики песенни произведения. «Александров» ще продължи да съществува, защото има мисия, която не всички разбират. И песните му ще се пеят, може би за неудоволствие на Александър Йорданов и окончателно изхвърлените от политическата хранилка нему подобни. Ще кънтят и вдигат на крака възторжени зрители по цял свят.

 

Любопитно ми е как ще се чувстват тогава някои колеги от медиите и техните собственици либералдемократи, ще сведат ли със закъснение глава поне пред гибелта на една цяла епоха в световното мъжко хорово изкуство, поне толкова, колкото отделиха на също без време пренеслия се във вечността стойностен творец и при това етнически грък Джордж Майкъл.

 
На фона на всичко това комшиите на запад от нас едва ли имат основание да се срамуват. Часове след трагедията в Черно море, по време на баскетболен мач между сръбския Цървена звезда и ЦСКА — Москва, 20 хиляди зрители запяха прави в белградската зала «Пионер» в памет на загиналите сръбската песен «Тамо далеко», която беше част от репертоара на «Александров». А на централната трибуна изникна надпис на руски:

«Нека песента на този 20-хиляден хор бъде чута на небето».

 
Какво да кажа повече. Трагедията с «Александров» някои извиси, а други принизи. Всъщност в съзнанието ми изниква думата падение, което не е падане, а дори не и пропадане.

Николай Коев

Тагове: ; ; ; ; ;