Журналистът Драгомир Симеонов е написал умопомрачителен текст срещу приказките на Ханс Кристиан Андерсен.

 

От текста му разбрах, че датчанина е патологичен танатофил, «неприятен сърдит скандинавец с объркана сексуалност», който причинява на децата «болезнена пенетрация на страдание», автор на «извратени фантазии».

 

Не съм в състояние да коментирам подобна претенциозна снобщина, поднесена ни като загриженост за младите поколения, но едно от обвиненията на Симеонов си е направо демонично.

 

Той е бесен на приказката «Малката кибритопродавачка». Аргументацията парализира:

 

«Жертвите на измръзване не са тема, от която смятате, че те (децата) имат естествена нужда, и вероятно ги щадите от подобни новини, но тук портата на ужаса е широко отворена…».

 

По гърба ми полазиха ледени тръпки, защото очевидно подобно нещо е написано от човек без сърце, а опасявам се и без мозък.

 

Малкото момиченце в приказката е жертва на бедността.

На разяждащата бедност, а не просто на измръзване.

 

Приказката на Андерсен е опит да разкаже на децата за несправедливия свят в който живеем.

 

И, когато пораснат да се опитат да го променят. Само че драгомирсимеоновщината вижда в сюжета единствено «смърт от измръзване».

 

В България май е пълно с негови копия, защото никой не реагира, когато прочете новина за възрастни хора умрели от студ, за бедна старица, която се е грижила в пълна мизерия за двете си психично болни деца, които умират веднага след нея, за майка, която не е хранила дъщеричката си…

 

На някои не им пука за злото в света.

 

За бедността.

 

За неравенството.

 

Важното е да не четат за него, за да не развалят благородните си стомаси…

Александър Симов


Ето и статията на Драгомир Симеонов:

 

«Всичко е добре, когато свършва добре» — това изречение поставя края на «Малката морска сирена» — най-новото детско представление на театър София.

 

Салонът светва, публиката ръкопляска, дребосъци хлипат безутешно в търсене на родителско обяснение. Току-що главната героиня е направила неуспешен опит за убийство, сдобила се е с крила, които не желае, и отлита самотна далеч от всичко.

 

Надеждата е грубо изкормена и сервирана сурова на невръстния зрител, вярата в доброто пляска с опашка в предсмъртни конвулсии.

 

Любимият принц е предпочел друга, въпреки саможертвата й и безочливо споделя този факт като естествен.

 

Онази печели, защото няма физически недъг. Освен това предстои голямо сливане на земи, така че немите русалки са свободни да се пръждосват. Приказката е свършила, но кое ли му е добре-то?

 

Андерсен за пореден път се е вмъкнал в живота на децата, а ние сме пуснали стария психопат да вилнее, защото като зомбирани повтаряме лъжата колко прелестни са историите му.

 

«Приказка за доброто, което понякога боли», казва в анотацията си режисьорът Василена Радева и на вас се пада задачата да оправдаете това житейско наблюдение пред четиригодишни, когато светът все още изглежда подреден и за такива «мъдри» уроци, слава Богу, още е рано.

 

Всъщност Василена е свършила великолепна работа. Трудно бихте могли да си представите по-красиво представление.

 

Сценографията на Свила Величкова е зашеметяваща, актьорите са фантастични, а Симона Халачева в ролята на Сирената печели симпатиите още с първата си поява.

 

Ако всички не бяха толкова старателни, може би щеше да е по-добре — болката щеше да е фалшива.

 

Но как сега да обясниш на дребосъците, че това, което на поколение след поколение насила се набива в гърлото до задавяне, не е детска приказка.

 

Това е автобиографичната изповед на един неприятен сърдит скандинавец с объркана сексуалност, който ние се чувстваме длъжни да славим, макар дълбоко в себе си да намираме за потресаващ.

 

Никой май не е чел архивите му, в които добре е описано защо приказките му са създадени толкова ужасяващи. На тоталната липса на любов в живота му се дължи и серия други плашещи фактори. Някъде там лежи и недоразумението, че «датски» и «детски» са едно и също.

 

Преди да са скочили защитниците на Андерсен и прочее класически перверзници под прикритие в излишна бран на… и те не знаят на какво — върнете се в четвърти клас и си спомнете що за удоволствие изпитахте след прочитането на «Малката кибритопродавачка», вкочанена между страниците на учебника ви по литература.

 

Детската смърт никога не е била поднасяна така безкритично и добросъвестно на доверчивите хлапета.

 

Жертвите на измръзване не са тема, от която смятате, че те имат естествена нужда, и вероятно ги щадите от подобни новини, но тук портата на ужаса е широко отворена, защото е маскирана като благ литературен жанр.

 

Затова не спираме да правим детски оперети, танцови спектакли, куклени постановки с този сюжет.

 

Благодарим ти, Ханс, че не си се сетил да включиш и сцена с разложено любимо кученце, заклано заради тромавичката му походка.

 

Очевидно единственото, което е необходимо, за да валидираме нечия извратена фантазия, е етикетът «приятел на децата».

 

Чакайте, този урок не трябваше ли да е ключов и да нямаме доверие на непознати чичковци, които ни говорят за хипотермия, изпепелени войници или расово чисти пернати, пощадени от висшата каста не заради качествата им, въпреки вида, а точно защото принадлежат на него.

 

Да, животът е суров, дума да няма, и децата ни ще го разберат на някакъв етап.Добре е да ги подготвите или пък да ги оставите сами да го усетят — ваша работа, не ви се бъркаме.

 

Но кога приехме, че е добре да им причиним болезнена пенетрация на страдание от името на някаква патологична танатофилия, нахлузила като Ханибал Лектър одраното лице на детска проза?

 

Като отговорни родители вие ще предпазите децата си от всичко друго, но не и от тихия извратеняк с умрелите момиченца в главата.

 

И пак поколение след поколение ще поглъща ужас, опакован като болезнена истина за доброто и неистово зовящ за терапевтични сеанси…

 

Иначе телевизията ви била виновна.

 

Ама карайте, всичко е добре, когато свършва добре, макар че Андерсен би написал такова изречение само през трупа ви.

Драго Симеонов

Тагове: ; ;