Британците, както французите през 2002 г. (при провала на Л. Жоспен на първия тур на президентските избори) и през 2005 г. („не“-то на референдума за европейския конституционен договор), бяха подложени на една дива психоанализа след „Брекзит“-а от 23 юни 2016 г. Бихме отишли още по-далеч, без риск да сбъркаме, ако кажем, че тази операция беше реализирана в пълно съгласие с медиите и нямаше да бъде проведена, ако Обединеното кралство оставаше в ЕС. Тогава принципът за народно допитване по „един толкова важен въпрос“ нямаше да бъде оспорван.

 

Знаем добре, че принципите с променлива геометрия не са принципи, а предразсъдъци. В случая този принцип може да бъде анализиран по два начина – класово презрение  или омраза към демокрацията.

 

По отношение на първото, от устата на изтънчено мислещия Ален Менк изтече следната дълбока мисъл:

 

„Референдумът за излизането на Великобритания от ЕС не е победа на народите над елитите, а на необразованите хора над добре изучените хора“.

 

Нито за миг на ръководните класи не им хрумна, че гражданите отхвърлят европейските договори не защото не са добре информирани, а точно обратното, защото правят съвсем логични изводи от почти 60 години разочарование.

 

Второто чувство е над класовото деление – то е философско.

 

Оспорва се самата демокрация, като се атакуват две основни идеи – от една страна, че:

 

„Волята на народа трябва да бъде основата на властта на правителството.“ 

 

(член 21, алинея 3 от Всеобщата декларация на човешките права), а от друга, че всички членове на обществото са граждани, които участват в образуването на общата воля, без значение на произхода или социалния им статут. Тази философия, наложена чрез векове политически и социални битки, днес е предмет на широка идеологическа офанзива в полза на европейското строителство.

 

Тези, които като бившия министър-председател на десницата Ален Жупе (от дясната партия „Републиканците“) считат, че във Франция не са налице „условия“ за референдум по въпросите за Европа, или като министър-председателя социалист Манюел Валс наричат желаещите това допитване „чираци-магьосници“ , разкриват истинската си тревога.

 

Тъй като ръководната класа не е сигурна в отговора, тя предпочита да не се допитва до избирателите. Така се управлява без поддръжката на народа, и то в момент, когато от договор на договор все по-голяма част от националния суверенитет се прехвърля към Брюксел. Най-решителни в това отношение са паричната и бюджетната власт.

 

Европейският съюз действа за делегитимирането на демокрацията както в Европа като цяло, така и на национално ниво.

 

Вече не става въпрос за криза, а за една постъпателна промяна на политическия режим, чиято лаборатория са брюкселските институции.

 

В тази система, наречена „управление“, народът е само един от източниците на власт, в конкуренция с други — като пазарите, експертите, „гражданското общество“.

 

Знаем стратегическата роля, отредена на експертокрацията от съставителите на договорите за Общността. Европейската комисия със своите „независими“ комисари, избрани според „компетенциите им“, е „пазителка на договорите“, тя създава политическите органи като Съвета на министрите или Парламента.

 

Този основен камък на брюкселските институции е редовно обект на критики.

 

Не такова е обаче отношението към „гражданското общество“, което със своята нарастваща роля също допринася да бъде изместена демокрацията.

Тагове: ; ; ; ; ; ;