140 години от рождението на Анна дьо Ноай, потомка на Софроний Врачански, определяна за най-великата поетеса на Франция и на Европа за ХХ век

 

През 1933 г., веднага след арестуването на Георги Димитров и неговите приятели Попов и Танев по скалъпеното обвинение, че са подпалили Райхстага, из цяла Европа се надига мощна антихитлеристка вълна, а скоро видни интелектуалци и общественици създават Световен комитет против фашизма и войната с център Париж.

 

Именно във френската столица е организиран първият голям протестен митинг, на който пламенни речи държат видните писатели Ромен Ролан и Анри Барбюс и директорът на в. «Юманите» Марсел Кашен.

 

Но най-голямата сензация за присъстващите хиляди парижани е появата на графиня Анна дьо Ноай. Тя, аристократката, най-голямата френска поетеса на XX век, номинирана за Нобелова награда за литература, първата жена-кавалер на Ордена на Почетния легион, приятелката на Сара Бернар и Чарли Чаплин и на всичкото отгоре изключителна красавица, увековечена в скулптурите на Роден, застава пред микрофона, за да заклейми националсоциалистите и да изрази категоричната си увереност, че арестуваните българи са невинни.

 

 

Сигурно ще се запитате как е възможно една толкова известна представителка на висшето френско общество да се ангажира с такъв политически акт, с такава ярка гражданска позиция, редом с Ролан, Барбюс и Кашен, които са с подчертано леви убеждения.

 

Не се учудвайте — въпреки че е принцеса по рождение, Анна дьо Ноай никога не е била високомерна аристократка. Тя, по думите на големия учен и писател акад. Жан Ростан, притежава изключително силно чувство срещу социалните неправди. Неслучайно пише поредица от гневни статии в защита на Алфред Драйфус — единствения офицер от еврейски произход на служба в Генералния щаб на френската армия, осъден на доживотна каторга по скалъпени обвинения в шпионаж в полза на Германската империя.

 

 

В случая със защитата на Георги Димитров  има още една причина за ярката й гражданска позиция: нейният произход. Тя е потомка на великия народен будител Софроний Врачански и внучка на видния възрожденец княз Стефан Богориди по майчина линия.

 

 

Участието й в протестния митинг за съжаление е последната й публична изява. Много скоро, на 30 април 1933 г., тя си отива от този свят. Но когато на 31 януари 1934 г. в огромната парижка зала «Ваграм» е свикан нов протестен митинг, на който присъстват повече от 10 000 антифашисти, ораторите многократно споменават и нейното име.

Георги Димитров и Максим Горки
Георги Димитров и Максим Горки

 

Моят дългогодишен приятел, френският композитор, пианист и етномузикант Пол Арма (1905-1987), който е присъствал на този митинг, ми е разказвал, че когато Ромен Ролан цитира думите на Анна дьо Ноай в защита на героя от Лайпциг, многохилядното множество бурно го аплодира. Пол Арма твърдеше също, че за първи път именно пред графинята в нейния замък край Париж е изпълнил своята «Песен за Димитров», която после става много популярна в цяла Европа.

 

 

«С матовото си лице, което напомняше цвета на мрамора, с големите си пламенни очи, с орловия си нос, с нежността на чертите си, с леката си изящна походка, с чистия си метален глас, където и да влезеше, мадам Дьо Ноай спечелваше веднага сърцата на всички. А щом заговореше, високият й, богат на нюанси глас бързо приковаваше общото внимание с повелителния си авторитет…»

 

 

Така я описва нейният близък приятел, писателят Едмон Жалу в «Нувел Литерер» през май 1933 г., месец след смъртта й. Във френския, белгийския и английския печат тогава се появяват десетки статии за Анна дьо Ноай, чиито автори са единодушни, че Франция е загубила най-голямата поетеса, която страната е дала на света.

 

За съжаление името на тази велика жена е неизвестно за повечето българи.

 

 

Само един сборник с нейни стихотворения, преведени от Иван Бориславов, който бе издаден през 1989 г., и отделни преводи на Гео Милев, Пенчо Симов, Кирил Кадийски дават известна представа за творчеството й. Не се прави нищо повече, докато три страни — Франция, Румъния и Гърция, непрекъснато я популяризират чрез нови издания, преводи, научни публикации, дисертации, документални филми.
Защо пък Румъния и Гърция?

 

 

Ами защото във вените на Анна дьо Ноай освен българска кръв тече и румънска, и гръцка. Тя фактически няма нищо френско в потеклото си, макар че създава блестящи образци на френската поезия.

 

 

По българска линия родословното й дърво ни отвежда към поп Стойко от Котел, останал по-късно в историята като Свети Софроний Врачански.

 

Божият човек овдовява млад и сам отглежда четирите си деца. Единият му син, Цонко, умира след войната на Турция с Австро-Унгарската империя през 1791 г. и той става настойник на шестте му деца. Единият му внук, Стойко, завършва реномирания гръцки колеж «Свети Сава» в Букурещ и остава в историята под името Стефан Богориди (1770-1859) като висш османски сановник с изключително влияние в султанския двор. В продължение на 30 години той участва във всички големи и важни преговори и решения на Високата порта. За заслугите му султан Махмуд II му дава титлата княз и през 1834 г. го  назначава за управител на остров Самос. През август 1849 г. Богориди получава от султана разрешение за построяване на българска черква в Цариград и подкрепя идеята за откриването на Габровската гимназия и други български училища.

 

 

От родословното дърво на фамилията научаваме, че Стефан Богориди се жени за гъркиня, от която има дъщеря Анна. Тя пък се омъжва за турския дипломат Константин Мусурис, по произход грък, който 30 години е турски посланик в Лондон. От брака на Константин и Анна се раждат шест деца, едното от които е Ралука — майката на Анна дьо Ноай. Тази Ралука е блестяща пианистка, която си съперничи за професионалното внимание на големия полски пианист Игнаци Падеревски с Джени Джером, майката на Уинстън Чърчил. В това съперничество вероятно победителка е Ралука, тъй като през 1893 г. Падеревски й посвещава творбата си «Полска фантазия по оригинални теми за пиано и оркестър в сол диез минор». Може би признание в любов, кой знае.

 

 

Но Ралука се омъжва в Англия за влашкия княз Григорий Бранковяну, след което младото семейство се премества да живее през зимата в Париж, а през лятото във вилата си на брега на Женевското езеро. Там им гостуват Марсел Пруст, Едуард VII и други знаменитости. На 15 ноември 1876 г. се ражда най-малката от трите им дъщери, която по стара семейна традиция кръщават на баба й Анна. Така че бъдещата поетеса Анна дьо Ноай е принцеса по рождение, макар и с умопомрачително сложно родословно дърво.

 

 

Леля й Смарагда пък е женена за молдовския княз Михаил Стурдза. Друга нейна леля, Елена Бибеску, е прочута меценатка и пианистка, чийто салон посещават големите композитори Клод Дебюси, Шарл Гуно и Камий Сен-Санс. Братовчедка й Мария пък е омъжена за руския княз Константин Горчаков. Брат на дядо й е Александър Богориди, известен още като Алеко паша, който е генерал-губернатор на Източна Румелия. И този списък може да бъде продължен и с други знатни имена.

 

 

В мемоарната си «Книга на моя живот», в която разказва за своето детство и юношество, поетесата си припомня пътуването до Цариград и неотразимото впечатление, което поражда в съзнанието й на деветгодишно дете дворецът от син мрамор на нейния прадядо Стефан Богориди на брега на Босфора в Арнауткьой.

 

 

На двайсет години Анна дьо Ноай се омъжва за граф Матийо дьо Ноай (1873-1942), представител на старинен род от Централна Франция, и двамата веднага попадат във висшето общество, в епицентъра на обществения и интелектуален живот на Париж.

 

 

На третата година от сватбата семейството се сдобива със син, когото кръщават граф Ан-Жул дьо Ноай, за да спазят традицията на «Аните» в рода.

 

 

Поетичният й дебют е през 1901 г. Тогава 25-годишната графиня представя първата си стихосбирка с необичайното заглавие «Безбройно сърце» (Le Coeur innombrable), посрещната с възторг от критици, поети и писатели. Анатол Франс и Пол Валери й предричат блестящи успехи, а Едмон Ростан и Марсел Пруст не се колебаят да я обявят за «най-голямата френска поетеса в зората на века, истински европейски гений».

 

 

През следващите години тя публикува още девет стихосбирки, три романа и една автобиография и всяка нейна книга се радва на огромен успех. Критиците изтъкват, че творбите й грабват читателя с ярката си емоционална наситеност и с богатия си метафоричен език и че в тях се срещат френският финес с ориенталския аромат и митовете на Древна Елада.

 

 

Анна дьо Ноай е нещо повече от закъснял представител на романтизма. Тя не е епигон, а последният истински, роден романтик, който обогатява романтизма с непозната дотогава емоционална гама.

 

 

През 1913 г. лондонският вестник «Таймс» я обявява за «най-големия поет, с който XX век е дарил Франция, може би и Европа». Луи Леже я нарича «европейски гений». Критикът Никола Сегюр издава книга «Европейският гений мадам Дьо Ноай», в която се възхищава от «галеничката на музите».

 

 

«Тази млада дама, която умее да съчетава чистотата на Ронсар с горещото слово на Д’Анунцио, която долива към всичко това капки от чародейната напитка на Ориента, бе приветствана и приета с възторг», пише Сегюр.

 

«Въпреки чуждия си произход, въпреки романтичните си склонности, тя е вече изцяло френска писателка, чувства всичко като истинска французойка, и то благодарение на богатата литература на XVII век, която тя подробно е изучавала», отбелязва нашият критик Д.Б.Митов през 1927 г.

 

В средата на 20-те години, след анкета на вестник «Ева», тя е обявена за «Кралица на Словото», а през 1921 г. печели Голямата награда за литература на Френската академия.

 

 

Внимание: това не е Френската академия на науките. Така се нарича една друга академия, създадена още през 1635 г. с цел изучаване на езика и литературата и формиране на езиковите и литературни норми. Тя наброява 40 члена, които се избират пожизнено и поради това ги наричат «безсмъртните». След смъртта на някой от тях на неговото място се избира нов.

 

Анна дьо Ноай е първата жена, удостоена с Голямата литературна награда на академията и е номинирана за Нобелова награда. И това ако не е признание за нейния талант!

 

Пак тя е първата дама, избрана за действителен член на Белгийската кралска академия за литература. И отново тя е първата дама, удостоена с най-престижната награда на Франция «Орденът на Почетния легион».

 

В продължение на трийсет години Анна дьо Ноай е централна фигура от европейския елит и на приеми, балове, концерти или в модните кафенета — тя събира погледите на писатели, художници, артисти, дипломати. В литературния й салон на авеню «Ош» и в замъка й край Париж гостуват поетите Пол Елюар, Пол Валери и Фредерик Мистрал, писателите Марсел Пруст, Алфонс Доде, Едмон Ростан и Андре Жид, художникът Салвадор Дали и неговата вдъхновителка Гала, поетът, художник, актьор и режисьор Жан Кокто, знаменитата модна дизайнерка Коко Шанел, граф Робер дьо Монтескьо и други знаменити личности. Неин приятел е министър-председателят на Франция Жорж Клемансо.

 

Очаровани от красотата и интелекта й, най-големите художници се надпреварват да я рисуват, а самият Роден я определя като «отровно красива» и през 1906 г. я пресъздава в скулптура, която сега се намира в музея «Роден» в Париж, а завършеният й мраморен бюст е изложен в музея «Метрополитън» в Ню Йорк.

 

 

Чарли Чаплин, който се среща с нея в Париж, пък я описва като «извънредно духовита и очарователна събеседничка».
През всичките тези години поетесата и съпругът й граф Дьо Ноай, голям ценител на изкуствата и щедър меценат, постоянно подкрепят финансово талантливи творци, а през 1904 г. тя, заедно с неколцина свои приятели, учредява наградата «Щастлив живот», която по-късно е преименувана в съществуващата и до днес литературна награда «Фемина».

 

 

В малкото публикации у нас за поетесата единодушно се твърди, че тя късно придобива съзнанието, че е потомка на славен български род, благодарение на най-малкия син на княз Стефан Богориди — княз Александър Богориди. Това не е вярно, защото тя е само на 16 години, когато князът, след като се оттегля от поста генерал-губернатор на Източна Румелия, се заселва да живее в Париж и съвсем естествено е във френската столица веднага да се свърже със знатните си роднини, за да го въведат във френския елит.

 

 

Впрочем с Анна той се познава още от 1885 г., когато тя, едва 9-годишна, гостува с родителите си в семейния им дворец на брега на Босфора в Арнауткьой. Князът, който няма деца, обиква като баща красивото и умно момиченце, а вече в Париж с радост и гордост разбира, че младата дама печели овации като поетеса.

 

В Париж княз Александър Богориди и съпругата му Аспазия Балтази, която е от могъщата банкерска фамилия Балтази, управлявала парите на Османската империя, живеят в хотел «Терминус». Княгиня Балтази е изключително красива и образована. Тя е леля на прочутата австрийска графиня Мария фон Вечера, любовница на ерцхерцог Рудолф Австрийски, единствен син на австроунгарския император Франц-Йосиф и на принцеса Елизабет Баварска (Сиси). На 28 януари 1889 г. сутринта двамата са открити простреляни в замъка Майерлинг. Заключението на лекарите е самоубийство. Трагедията им обаче остава загадка и до днес, като най-разпространените версии са, че първо се самоубива Рудолф и след него и Мария, а другата, че Рудолф убива Мария и след това себе си. Съществува и версия за заговор. Тази любовна история е претворена в няколко филма.

 

 

Александър и Аспазия Богориди са блестяща светска двойка, която живее ту в Лондон, ту в Париж, ту във Виена, ту в модния тогава курорт Баден-Баден, където сестрата на княза, Смарагда, притежава един от най-красивите дворци. Безметежният им живот обаче секва изведнъж със смъртта на Аспазия, след която Александър изпада в дълбока депресия и се обрича на самозаточение. Деца няма и затова много рядко се вижда с някой от най-близките си. Сред тези малцина е графиня Анна дьо Ноай, която му чете свои стихове или попълва знанията си за рода Богориди, докато пише автобиографичната си «Книга на моя живот».

 

 

За съжаление в края на живота си князът изгубва разума си по красивата си прислужница Калиопи, гъркиня, която изцяло го обсебва. Стига се дотам, че добрият старец изтегля от банката на Ротшилд във Виена касетката с безценните бижута на починалата княгиня Аспазия, за да й ги подари. И се започва една безкрайна борба за наследството му, в която участват негови роднини, оспорващи завещанието му. Но това вече е друга история…

 

 

Анна дьо Ноай си отива от този свят на 30 април 1933 г. Само на 56 години.

 

В деня на нейната кончина агенция «Хавас» (днешната Франс прес) съобщава:

 

«Графиня Дьо Ноай, заемаща първо място сред съвременните поетеси, и първата жена, наградена с «Почетния легион», почина днес следобед в Париж».

Погребват я в прочутото парижко гробище «Пер Лашез», където са намерили вечен покой Балзак, Оскар Уайлд, Сара Бернар, Едит Пиаф, Шопен, Белини, Мария Калас и други знаменити личности. А съгласно последното й желание поставят в специална урна шепа българска пръст, донесена в Париж от български студенти…

Автор: Венелин Митев*
* Авторът е дългогодишен журналист в БТА, кореспондент на агенцията в Москва от 1969 до 1976 г. и в Париж от 1979 до 1984 г. Преди месец издателство «Книгомания» пусна на пазара поредната му книга — «Прогонените гении на България», в която той прави художествени портрети на 28 наши сънародници със световна известност, за съжаление забравени от България, но незабравили България

Портрет на графинята, нарисуван от Игнасио Сулоага и Сабелета

Портрет на Анна дьо Ноай, дело на Филип Алексис дьо Ласло

Графинята в началото на 20-те години на миналия век

Анна дьо Ноай

Поетесата в своя салон, 1913 г.

Портрет, нарисуван от Жак Емил Бланш

Георги Димитров на Лайпцигския процес — фотомонтаж на Джон Хартфилд

 

Тагове: ; ;