Българската история брои поражението в Първата световна война за втора национална катастрофа, след загубата в Междусъюзническата война през лятото на 1913 г., но тя сигурно е първа по обхвата, размера и последствията на загубеното в хора, територии, суровини, финансови средства, промишлена и селскостопанска продукция, полезни изкопаеми и чудовищни репарации от 2 милиарда и 250 млн. златни франка.

 

 

Паметта на хората е къса – твърди една стара сентенция, която, изглежда, се препотвърждава от българския опит двадесетина години по-късно отново да повтори в други мащаби същия крах. Единственото извинение за присъединяването на страната към Тристранния пакт на Германия, Италия и Япония срещу Англия, Франция, САЩ с решаващото участие и съюзничество на СССР е може би плахата надежда, че обединението на българските земи все още е възможно.

 

 

То обаче и този път не се осъществява въпреки смелостта на самата титла, с която цар Борис III се величае – Цар Обединител. На 1 март 1941 г., когато монархът включва гражданите си, превърнати в поданици, във Втората световна война и Народното събрание не гласува, а ръкопляска, мечтаното единство е вече осъдено на смърт от самия характер на антихуманната агресия на хитлеризма в Европа и на претенциите му за расово превъзходство.

 

 

Благодарение на Москва след краха на хитлеристката коалиция за България е съхранена поне Южна Добруджа отсам граничната бразда.

 

 

Турция безмилостно обезбългарява Източна Тракия. Гърция асимилира българите в Егейска Македония и Беломорска Тракия. Румъния изселва населението на Северна Добруджа.  Югославските ръководители подхващат всестранно обмислена ликвидация на българското съзнание във Вардарска Македония и я правят свой сръбски протекторат – създават там република в състава на Социалистическа федеративна република Югославия. За да проговори тя на македонски език.

 

 

Войните с външните противници пораждат бунтовете, които не са друго освен граждански войни. Поне такова е закономерното явление в България след Освобождението, тъй като бойните действия обикновено са водени на върха на човешките възможности, но техният успех е помрачаван и дори изкористяван от политическата върхушка. От всенародния ентусиазъм до отчаянието се люшкат обществената нагласа и общественото мнение, но по-дълго и по-трайно остават те белязани от стихията на отрицанието. И с основание.

 

 

Гладът вдига първите селски бунтове през пролетта на 1900 г., когато след Българо-сръбската война и през настъпващата преустройствена криза, свързана с първоначалното натрупване на капитала, едрата буржоазия прокарва закон за натуралния данък – омразния десятък от турско време. Селският митинг във Варна прераства в открит бунт, 5000 селяни, въоръжени със сопи, се стичат в с. Тръстеник, Русенско, разпръснати от войска, в Дуранкулак жертвите са над 90 души, загинали при схватка с редовни части.

 

Недоимъкът изтощава страната през пролетта и лятото на 1918 г. Хлебната дажба е определена едва на 300 г дневно, за неработещите – 200 г. Спекулативните цени на килограм брашно скачат с 15-20 пъти по сравнение с довоенните, захар, ориз, газ се намират само “на черно”, месото, млякото и млечните продукти почти изчезват. Тогава започват бунтове, наречени женски поради това, че в тях участват предимно жени-майки. Те избухват в цяла България, но масови и продължителни са в София, Пловдив, Сливен, Стара Загора, Бургас и други големи градове. Срещу жените – войска отново!

 

Този развой на “събитията на недоволството” е предусетен още при споровете за и против присъединяването на «България на Фердинанд» към Централните сили, срещу което повечето от опозиционните партии се обявяват с контрапредложението за съюз с Русия, Англия и Франция. Становището им, понякога колебливо, е повече декларативно, отколкото конструктивно, за разлика от платформата на българските тесни социалисти, които застават категорично против войната, но допускат, ако тя се разрази, да бъде използвана като катализатор на социалистическата революция. Както е известно, тази перспектива В. И. Ленин обосновава теоретически и осъществява практически през 1917 г. в Русия.

 

 

Развоят на “събитията на недоволството” започва да става неудържимо мощен заради окаяното състояние на армейското снаряжение и изхранване и с ускорение обхваща бойни съединения като 5-и, 8-и, 27-и, 34-и, 49-и, 61-и, 83-и и други полкове.

 

Смъртните присъди на мнозина от организаторите на бунтовете не забавят непоправимото, което се случва след пробива на българските позиции на 18 септември 1918 г. при Добро поле в Македония. Подвигът на генерал Владимир Вазов, начело на Девета Плевенска дивизия, и непоклатимите Първа Софийска, Шеста Бдинска и Сборната дивизия не могат да променят хода на разпада и на надигането срещу властта в София. На 24-25 септември въстаническите отряди са формирани и за пръв път се издига лозунгът да се свали правителството и да се накажат виновниците за участието на България във войната.

 

 

Докато в Кюстендил въстанически отряд арестува офицерите от Главната квартира на армията, а друг, от над 5000 отстъпващи войници, се насочва към Радомир, хитрият монарх освобождава от затвора лидерите на БЗНС. Той изпраща Александър Стамболийски и Райко Даскалов да спрат настъпващите към столицата и да ги върнат на фронта.

 

Войнишко въстание
Войнишко въстание

Ал. Стамболийски, който още през септември 1915 г. заявява на Кобурга, че ако той присъедини страната към Централните сили, ще изгуби не само короната, но и главата си, оглавява ликуващите въстаници и на 27 септември обявява монархията за свалена. За председател на републиката е провъзгласен Стамболийски, за главнокомандващ – Р. Даскалов. Настъплението на републиканците е поведено през Перник и Владая и след известна реорганизация достига в три колони от около 8000 души Княжево, Горна баня и Бояна. Отказът от нощно нахлуване в София заради опасенията от безредици и кланета се оказва фатален.

 

 

Рано сутринта на 30 септември правителствените войски, с подкрепата на германски части, преминават в контранастъпление при превъзходство в артилерия и картечници. Въстанието е потушено със стотици убити, чиято смърт е единственият изпращач на Фердинанд, който абдикира на 3 октомври 1918 г. Появява се синът му.

 

Войнишкото въстание през 1918 г. доведе до абдикацията на цар Фердинанд

худ. И. Петров

Тагове: ; ;