Носталгично

 

Тръпчив и сладостен, остър и  упойващ. Ароматът на суров тютюн. Идваше откъм складовете, обгръщаше целия град в своята невидима мантия, проникваше навсякъде, като лондонска мъгла. Опияняващото ухание на Пловдив. През лятото, в горещите августовски вечери, когато тепетата излъчват жар и маранята се сгъстява като рачел, ароматът придобиваше плътност и въздухът се превръщаше в желе с вкус на тютюн, и червени чушки, печени върху тенекия, и смокини, капнали върху плочника, и приглушения смях на влюбени в лунните сенки.

 

Бяхме свикнали с този аромат, израснахме с него, с неговия смолист дъх. Особено ние, децата от квартала между Сточна гара и ул. «Иван Вазов». Нашата прогимназия «Никола Вапцаров» беше до импозантните складове, строги и магнетични, пълни с истории, гласове и тайни. Казвам «беше», макар училището да си е все там, с друго име, обаче складовете на Кудоглу ги изпепелиха, ведно с историите, гласовете и тайните. А складът на «Ориент табако» го изядоха багерите.

 

 

Тютюневият град беше нашето царство, щъкахме навсякъде, докато не ни хванат за ухото. Цигарената фабрика светеше от тъмно до тъмно, всеки ден из големия портал потегляха към летището натежали камиони, пред Фермзавода пристигаха тромави талиги, натоварени с бали тютюн, теглени бавно и величествено от огромни, черни, кротки биволи с тъжни, някак равнодушни  очи, а ние, разбойници същи, щипвахме чевръсто тютюн от някоя бала, за да пушим на нашето скришно място… А Хермес, надвиснал от един фронтон, ни гледаше укоризнено.

 

 

Много преди да прочетем «Тютюн», знаехме какво означава «истифчия», «денкчия», «актармаджия», «пасталджия», «капакчия», «сари», «таф», «текерлък», «Вирджиния», «Бърлей», «Ориентал», «Джебел басма», а също — «тонга» и «стачка». Повечето бяхме деца и внуци на тютюноработници, на някогашната пловдивска беднота, на бежанците от Егейска Македония, на подгонените от мизерия и немотия родопчани, които сутрин тръгвали към складовете от своите сиромашки обиталища в Кючюк Париж и Беломорския квартал. А от складовете тръгвали стачките, демонстрациите, ремсистите, партизаните, политзатворниците. Пролетариат се нарича това, работническа класа — да прощават днешните «демократи», «инвеститори» и прочее разбогатели бандюги, че наранявам крехката им душевност с такива неприлични, плебейски понятия.

 

 

Тия дни попаднах случайно на стари снимки — деца по на 8-10 години. Редят тютюневите листа. По 15 часа на ден. Тънки пръстчета, восъчни лица. Едно от децата е майка ми. След време «жълтата гостенка» ще я навести. И добре че бил Домът на благотворителността и народното здраве «Димитър Кудоглу», та пропъдили натрапницата.
Името на Кудоглу, благодетеля на Пловдив, извикваше уважение и всяко споменаване разгръщаше един шлейф от безкрайни, възхитителни разкази за този благороден човек, дарил приживе цялото си фантастично богатство на Пловдив, на «нашия многострадален народ, за да помогна за създаването на едно поколение здраво физически и нравствено, годно да твори морални и материални блага на нацията».

 

Благодетелят

 

На 21 август 1862 г. в българското село Габрово, Ксантийско, в дома на благочестивите християни Петър и Стана Кудови, се ражда Димитър. Заможни били Кудови, имали тютюневи складове в Ксанти и Кавала, чифлик и триетажен палат по тертипа на пловдивските къщи, та затуй разбойнически шайки дебнели да отвлекат момчето за откуп. Фанариотите върло ненавиждали целия Кудовски род, който държал за Българската екзархия. Първият учител на Димитър е знаменитият възрожденец Яков Змейкович, учи в елитната гимназия на остров Хиос, завършва френския колеж «Saint Joseph» в Цариград, владее френски, немски, гръцки и турски. Тютюнотърговец трето поколение. Ще наследи чутовно богатство и ще го преумножи.

 

 

През 1903 г., след Илинденското въстание вилнеела банда гръкомани — изтребвали непокорните българи по списък и пръв бил Димитър Кудов. Отървал го неговият приятел Мехмед паша, съпроводил го до Кавала, качил го на един немски параход и — в Дрезден, европейския център на търговията с тютюн. Тук прибавя към фамилията си «оглу» — заради занаята, защото саксонците смятали, че най-добрата стока идва от Гърция и Турция. Кудоглу ще счупи тоя стъклен покрив и българският тютюн ще превземе европейския пазар.
В Дрезден купува две къщи — едната предоставя за българско консулство, в другата живее със съпругата си. То не е къща, а замък — лятна градина и зимна, оранжерия, огромна библиотека, работен кабинет, салони за пушене, за делови срещи, за кафепитие, за празненства и приеми, спални за гости, трапезарии, статуи, картини, изящна мебел, мраморно стълбище до семейния параклис на втория етаж, автомобил и шофьор. И любимият бял кон, за който се грижи специална фирма.

 

 

Луксът и охолството са си жива съблазън. Не и за Кудоглу. През 1908 г. строи лечебница и аптека в родното Габрово, осигурява медицински екип, плаща прегледите, лекарствата и заплатите, дарява бащиния си дом и чифлик за училище. Но в един миг всичко рухва. След войните Габрово остава в Гърция — оплячкосано и опожарено, в руини. Стотици хиляди българи от Тракия и Егейска Македония прииждат в Пловдив с по една бохча и рояк дребни дечица — бездомни, разорени, съсипани, зашеметени, изпепелени, в потрес от гръцки и турски злодеяния.

 

 

И от Дрезден тръгват дарения. В Пловдив пристига и Кудоглу. Неговият адвокат Недко Каблешков не смогва да запише на колко души в един ден раздава по 1000 лв. В Пловдив, Ксанти и София открива десетки безплатни трапезарии за бедстващите (само в Пловдив — 11, които осигуряват топла храна на 1000 души всеки ден!); строи сиропиталища, домове за инвалиди, детски ясли, градини и кухни (само за една детска ясла в Пловдив е заделил 500 000 лв.!); финансира Червения кръст, църкви, манастири, училища; с негова помощ бежанците строят къщици; изпраща пари на българските военнопленници…

 

И още:

 

Внася в БАН 100 000 лв. за фонд за издаване на българска литература; 230 000 лв. за фондовете «Иван Вазов», «Цанко Церковски» и «Автономия на университета»; 40 000 лв. за Дома на изкуствата в София; издържа млади български музиканти, сред тях — оперната певица Мара Фратева и цигуларката Недялка Симеонова, на която купува срещу цяло състояние цигулка «Сториони» от 18 в. с нейния мощен, искрящ, сияен звук…
 

И това е само началото.

 

Три са най-щастливите дни на Кудоглу:

 

 

На 1 декември 1926 г. създава фондацията Дом на благотворителността и народното здраве «Димитър Кудоглу» за борба с туберкулозата и безплатно лечение на бедните — «без разлика на вяра и народност». За целта дарява «за вечни времена» четириетажния изящен хотел «Цар Симеон» (купил го е за 5 млн. лв.) и двата тютюневи склада на стойност 15 млн. лв. (онези, импозантните, с фризовете и Хермес на фронтона). За медицинска апаратура и обзавеждане — още 5 млн. лв.

 

 

Кудоглу става наемател на своята довчерашна собственост и се самозадължава всяка година да внася по 800 000 лв. за издръжката на Дома, който е дарил. Защото: «Намирал съм смисъл в живота, радост и щастие, само тогава, когато съм могъл да направя нещо добро, да бъда полезен на народа си, на бедните, на страдащите».

 

 

Фондацията се управлява от Ефория (настоятелство). В Правилника е записано: «Никой не може да бъде върнат… Членовете на Ефорията са длъжни да не допущат, щото диспансерът да стане място за печелене на частна клиентела и да не позволяват в никакъв случай лекарите да злоупотребяват с положението си за лично облагодетелстване…»
На 22 декември 1926 г. с Указ № 797 на цар Борис ІІІ е утвърден специален закон за Дома. Предишния ден депутатите от ХХІ НС приемат закона с аплодисменти, продължили 20 минути.

 

На 8 ноември 1927 г., Димитровден, е освещаването и официалното откриване на Дома. Кудоглу искал скромна церемония, но хиляди пловдивчани го приветствали с грандиозна манифестация, покрили пътя му с цветя, препълнили площада, акламирали го всесърдечно и притихнали при неговите думи:
«Благодаря, благодаря милион пъти за честта, която ми правите. Никога няма да забравя симпатиите, що ми проявихте при освещаването на този Дом, който е Ваш, който е Дом на целия български народ. Добивам нови сили за доброто на нашия народ. Силно вярвам, че и за България ще настанат по-радостни, по-светли и по-щастливи дни и че слънцето на свободата, правдата и истината ще изгрее върху всички краища на нашата хубава родна земя!»…

 

 

За 17 години в Дома ще бъда извършени близо 450 000 безплатни прегледа, още в 1931 г. започва ваксинирането против туберкулоза с БЦЖ, в Дома има огромна библиотека и салон за литературни срещи.

 

 

Самият Кудоглу няма свой дом в Пловдив. Живее при роднини, за да не харчи излишни пари. Не защото е Арпагон, алчен и стипцав, а защото парите му трябват за благотворителност. Всички знаят, че Христо и Евлоги Георгиеви дарили 6 млн. лв. за построяването на Софийския университет. Кудоглу дарява на Пловдив 42 милиона лева. Златни. Златни в прекия и главно — в същинския смисъл. Защото: «Богатството, спечелено с честен труд, според мене трябва да служи човеку, за да върши добри и полезни неща».
Само за едно съжалявал Благодетелят на Пловдив: «Съжалявам, че не съм Рокфелер или Форд, за да облекча страданията на десетките бедни и злочести, които всекидневно късат сърцето ми със своите молби, та да се създадат радост, благоденствие и щастие в нашата хубава родина»…

 

Унищожение

 

 

1951 г. — Дом «Кудоглу», дарен «за вечни времена», е национализиран. През 1974 г. го събориха най-варварски. За да разширят Пощата. Докараха тежки военни машини и някакъв кран с грамадно каменно кълбо, и този средновековен топуз блъскаше, рутеше, рушеше една приказна сграда, и превърна в купчина тухли нравствения императив на Благодетеля — че човек може да добие цялото богатство и слава на света, но ако не прави добро за другите, всуе са и богатството, и славата.

 

 

2002 г. —  пловдивските общинари гласуват да бъде разрушена детската ясла (онази, за която Кудоглу дарил 500 000 лв.), а теренът е продаден на «свои хора». «Своите хора» събориха яслата и построиха ресторант — «Копчето» .

 

 

Складовете на Кудоглу (онези, с фризовете и Хермес на фронтона), дарени «за вечни времена», паметници на културата, след «демокрацията» бяха приватизирани, продавани и препродавани на «своите хора», те пък ги обрекоха на саморазрушение, белким освободят терена за някой МОЛ или «Хилтън». И понеже складовете не искаха да се самосрутят, «самозапалиха» ги.

 

Бяс

 

 

Забележителният проект «Тютюневият град» провидя бъдещето на складовете в центъра на Пловдив като културно средище с изложбени, театрални и концертни зали, киносалони, ателиета и музейни експозиции. Вдъхновяващи примери: «Tabakfabrik» (Линц, Австрия), «Tabakalera» (Сан Себастиан, Испания), «La Ffriche la Belle de Mai» (Марсилия, Франция), «Tabacka Kulturfabrik» (Кошице, Словакия), «Tobacna 001» (Любляна, Словения), «Tobacco Factory» (Бристол, Великобритания), «ArtLab Heidelberg» (Хайделберг, Германия) — това са все тютюневи фабрики и складове, строени през ХІХ и началото на ХХ век, откупени, спасени и преобразени от общините, финансирани от държавата.
Този проект доведе до бяс гордите собственици на архитектурни паметници. Те чакаха оня щастлив миг, когато Историята и Паметта, тия досадници, ще се «самосрутят» и «самозапалят», и ще се разкарат най-сетне.

 

 

И тогава…

 

 

6 март 2016 г., неделя, ранен следобед. Багерите захапаха стръвно склада на «Ориент Табако», паметник на културата, който не щеше да се самосрути. Собственик — «Пи Джей Трейд» АД (Георги Бранеков — бивш футболист, роден 1979 г.). Рушители — собствениците. Цел — разчистване на терена за 17-етажен билдинг. Общината размаха под носа на журналистите един кирлив пешкир, един фалшификат, «доказващ», че складът не е паметник на културата. Днес лъжата е изобличена, главният архитект — с перспектива 8 години затвор, разрешителното за билдинга — отменено. Късно. След 6 години умишлена съсипия; след 60 драстични нарушения на Закона за културното наследство; след серия подправени документи. Кметът не знаел, общинарите спали, идилия. Идилия с дъх на сделка и разруха.

 

 

20 август 2016 г., събота, ранен следобед. В един миг пламнаха 4 склада, паметници на културата (вкл. на Кудоглу). Предният ден вали напоително и дървените конструкции са просмукани от дъжда. Този път няма кирлив пешкир, има спешно изнамерен «подпалвач» — клошар с цигара. Любо, прекръстен на Ван дер Любо. Собственици — «Р.И.П.А» (Пиетро Луиджи Гиа, бивш италиански консул) и «Галакси Пропърти/ Инвестмънт груп» (Атанас Петров и Антон Щерев, сиреч — «Винпром Пещера»). След аутодафето стърчат димящи стени. Гледани отгоре, складовете приличат на огромни ковчези. Покрусени, хората носят цветя при пепелището. Като на погребение.

 

 

За 5 месеца овластени и опаричени типове обезобразиха Пловдив и убиха 5 безценни паметника на културата. Съзнателно, престъпно, подло. И превърнаха в руини сърцевината на Тютюневия град. Алчността погуби миналото и опропасти бъдещето.

 

 

Днешните разбогатели бандюги, които и една стотинка не са спечелили с честен труд, мислят как да доограбят «нашия многострадален народ», как да дооглозгат «нашата хубава родина». Заради едната непомерна лакомия. Те ще останат за вечни времена със своята мерзост. Мерзостта на запустението.
#Кой?

 

 

Крушката си има опашка, бараката — ключ и кучето е заровено някъде.

 

 

25 януари 1991 г. ВНС ратифицира Конвенцията за защита на архитектурното наследство на Европа. Конвенцията задължава ДЪРЖАВАТА да съхранява, защитава и финансира реставрацията на архитектурните паметници, да предотвратява тяхното обезобразяване, рушене и разрушаване, и да наказва недобросъвестни собственици; чл.4, ал.2, т.d недвусмислено разпорежда ЕКСПРОПРИАЦИЯ на защитения обект. (К`ъв комунизъм!)

 

 

27 декември 1995 г. 37-то НС приема допълнения в Закона за паметниците на културата и музеите (ЗПКМ), основани на Конвенцията. Чл. 28, ал. 1 постановява: паметници от световно и национално значение не могат да бъдат купувани, продавани, заменяни и дарявани без съгласието на НИПК (днес НИНКН) или общинския съвет, а чл. 30 предвижда

 

 

ОТЧУЖДАВАНЕ в полза на държавата.

 

 

23 февруари 1996 г. 52 депутати от СДС сезират Конституционния съд с искане чл.28, ал.1 и чл.30 от ЗПКМ да бъдат обявени за противоконституционни, защото: грубо накърнявали правата и достойнството на собствениците; поставяли ги в зависимост от някаква си държава; а частната собственост е свещена и неприкосновена, за разлика от държавната.

 

 

21 март 1996 г. С решение № 5 КС обявява за противоконституционни чл.28, ал.1 и чл. 30 от ЗПКМ, защото:
а) първоначалният ЗПКМ бил приет през 1969 г., сиреч — във времето на «тоталитарната държава с планова и дирижирана икономика» (дивен «демократичен» аргумент!);
б) лишава собственика «от правото му да се разпорежда със своя имот както намери за добре» (вкл. — да го рушне);
в) овластява неправомерно НИПК, сиреч — държавата;

 
г) позоваването на Конвенцията «е несъстоятелно», тъй като, «за да попадне в обхвата на Конвенцията като историческа ценност, даден обект трябва да има историческо за Европа значение»;

 
д) обаче според КС архитектурните паметници в България не са от европейско и никакво значение, и няма за к`во да бъдат пазени.

 

 

КС приема това историческо решение въпреки категоричната съпротива на Министерството на културата (министър — проф. Георги Костов), на НИПК (директор — арх. Емма Москова) и на парламентарната Комисия по културата (предс. — Иво Атанасов).

 

 

На 21 март 1996 г. КС наруши Конституцията заради частния интерес; ДЕНОНСИРА европейската Конвенция, която е над българското законодателство; обезвласти държавата; зачеркна архитектурните паметници в България, които са над 40 000, и ги обяви за нищожни, неевропейски и лишени от всякаква стойност.
В резултат 20 години в България не действа европейската Конвенция за защита на архитектурното наследство, понеже накърнява милата, свидната, въздигната в абсолют частна собственост на поредния крадец. И най-тежката санкция за сакрализирания собственик е 30 000 лв. И никаква там ЕКСПРОПРИАЦИЯ, и пр. соцком репресии.

 

 

#Кои са известните извършители?

 

 

Под искането на СДС стоят подписите на: Костов, Н. Михайлова, Ек. Михайлова, Агов, Лучников, Соколов, Сугарев, Сунгарски, Капудалиев, Бисеров, Г. Карев, Димо Гяуров, Васил Гоцев, Г. Панев, Ал. Йорданов, Ст. Райчевски, Ив. Сотиров, Валентин Василев, Муравей Радев, Ив. Куртев, Лъчезар Тошев, Дянко Марков, Павел Шопов и така — до 52.   
Конституционни съдии: Асен Манов, Милчо Костов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Николай Павлов, Димитър Гочев, Иван Григоров, Георги Марков.
Само Младен Данаилов и Тодор Тодоров имат особено мнение. Чест им прави.

 

 

Толкова за опашката, ключа и кучето.

 

Глава ХІІІ

 

 «Имаше някаква мафия, която управляваше невидимо държавата. Имаше някакъв съюз от много богати хора, от търговци, индустриалци и банкери, който беше подчинил правителството, полицията, войската, който решаваше и направляваше всичко, който нямаше милост и не се спираше пред никакви средства, за да запази властта и грабителството си. … Над околийския началник стоеше областният, над областния — министърът, над министъра — правителството, а над правителството — мафията — невидима, всемогъща и безчовечна!». Димитър Димов, «Тютюн».


Димитър Кудоглу, худ. Никола Михайлов


Ефорията на Дом «Кудоглу»


Дом «Кудоглу»


Откриването на «Кудоглу»


Разрушеният склад на «Ориент Табако» на 6 март 2016 г.



Разрушеният склад и проектът за 17-етажния билдинг


Пожарът на 20 август 2016 г.


След пожара

 

 

Тагове: ; ; ; ; ;