Днес е деветият ден на септември.

 

 

За доста българи тази дата е истински празник.

 

 

Наричат го просто и ясно «Девети».

 

 

И неизбежно точно в този есенен ден в съзнанието на сънародниците ни от възрастното и средното поколение изплуват спомени за онези пъстри колони пред мавзолея на Димитров.

 

 

За искрената радост не толкова от ритуалното преминаване пред ръководителите на държавата, която впрочем живееше пълнокървен живот, а по-скоро от възможността да се демонстрира единство и патриотизъм, защо не и подкрепа за хуманността на тогавашния строй.

 

 

Ще се сетят много нашенци за тържествените слова, за традиционните награди, но и за обилните колегиални банкети с онази леко приповдигната административна разточителност. Ще препуснат вероятно мислите им към неподражаемата мелодика на истинската българска народна музика, пък и с приятния ритмичен унес на хората на Дико Илиев.

 

 

Нека се спомним с ръка на сърцето. В тогавашната България празникът беше истински.

 

 

Както истински бяха и успехите на държавата, която в много отношения бе водеща и то не само в Европа.

 

 

Е, някои ще възразят за героизацията на тогавашните събития и историческата роля на определени личности. Няма да признаят извършеното от хора чисти и идеалисти, принесли в жертва дори живота си за справедливост и един по-добър свят. Ще се ровят стръвно в мрачната страна на революционното време, в което както навсякъде в света има и невинни жертви. Пак ще прибавят някоя и друга тухла в стената на разединението и с псевдодемократичен устрем ще се стараят да ни убеждават какво мракобесие е властвало в онзи, социалистическия строй.

 

 

Как всичко, на което в годините след 1944-а хората отдаваха труд с любов, ентусиазъм и радост, е било дело на едва ли не масова параноя, на комунистическата пропаганда.

 

 

Съмнявате ли се, че пак ще слушаме само за «комунистически преврат», «окупация на България от Съветската армия», «лагери», «тоталитарна  власт», «досиета и Държавна сигурност», «комунистически режим» и какво ли не още, само и само да се анатемоса свалянето на монархофашизма и социалистическия период на България.

 

 

А нима ще пропуснат рупорите на соросоидната пропаганда случая да завъртят дългосвирещата плоча с голямото страдание поради липсата на банани и мандарини и луксозните стоки само в «Кореком».

 

 

Няма да се сетят обаче, че бяхме една от най-грамотните и образовани нации, че общодостъпната ни култура и изкуство бяха признати широко в света, че масовото строителство на жилища практически реши този проблем за населението, че имахме планетарни спортни успехи и се равнявахме с най-големите държави на олимпийски игри, че купувахме евтини и качествени храни и до днес си спомняме истинския им уникален вкус.

 

 

Ами почивките? Супер евтино беше да отидеш на почивка, някой би ли го оспорил. Ако успееш да се уредиш на почивна станция, цената ти беше по лев и нещо на ден пълен пансион.

 

 

Да, нямаше охолство за масовия българин, каквото днес могат да си позволят определени хора от елита, но нямаше и безработица, ширеща се битова и криминална престъпност, масовизираща се наркомания, общодостъпна телевизионна порнография, арогантна ромска престъпност, рекламираща се официално проституция, телефонни измами, лихварски рекет, апартаментна мафия за присвояване на законни жилища, масови автокражби, корумпирана администрация и дори съдебна система и какво ли още не…

 

 

Тоест всичко това в така руганата социалистическа България бе тежък дефицит, който за последния четвърт век бе преодолян с похвалните усилия на родните властници.

 

 

Трябва ли тогава да се учудваме, че повечето от онези, които имаха възможност да живеят, пък и дори частично да се докоснат до онази България, сега с носталгия си спомнят за нея.

 

 

Поне не ги корете за това, че с честния си труд, чисти идеали и всеотдайност градяха държавата, от чиято плът днес нароили се самозванци и нагаждачи стръвно ръфат ли ръфат и градят своето бедно благополучие и измамно първенюшко щастие.

 

 

Оставете ги поне спокойно да честват своя ДЕВЕТИ.

 

 

Да положат своите есенни цветя на паметниците на своите, а защо не и наши герои.

 

 

Те заслужават уважение най-малкото защото ни оставиха такава България, която независимо от неимоверните четвъртвековни и като цяло безплодни псевдодемократични конвулсии и грабеж все още я има.

 

 

Държавното ни време обаче не е безкрайно.

 

 

Просто се огледайте и вгледайте, дори и в себе си.

 

 

А защо не го направите точно в днешния девети ден от септември.

 

 

Вероятно ще бъде полезно!

Николай Коев

 

Тагове: ; ;