Когато се разпадна СССР, Америка изгря на небосклона като свръхдържава. Тя приличаше на държава, решила всичките си проблеми. Завиждаше й целият свят. На хоризонта вече се забелязваше краят на историята. Но вече не е така. Историята се завърна, за да отмъсти. Днес, след десет години разрушителни войни, единственото достойно, което остана, са спомените.

 

 

Американците едва сега започват да осъзнават проблемите си. И в това няма нищо изненадващо. Те отдавна свикнаха да се смятат за изключителна нация.

 

 

Но в името на справедливостта трябва да кажем, че американската вяра в собствената им изключителност не е вяра без основания. Ситуацията е абсолютно обратна на внушенията, на които почиват мислите на американците.

 

 

В продължение на цялата човешка история има много страни и народи, които вярват, че са изключителни. В това вярвали древните гърци, които наричаха всички останали варвари.

 

В това вярваха римляните, които покориха света и се смятаха за богове. В по-късната история имаше англосаксонци, които построиха Британската империя, която по размери надмина всички предишни империи.

 

 

Русия също изповядваше идеята за изключителност. Достатъчно е да си спомним игумена Филотей Псковский, който говореше за правото на Москва да се нарича Третия Рим. Идеята за руската изключителност намери силно отражение в марксистко-ленинската идеология, когато Москва създаде денационализирана идеологическа империя, призвана да освободи човечеството от тиранията на капитализма, смятайки, че тази империя има историческа мисия – да донесе на целия свят щастие чрез световната победа на социализма, а после и на комунизма. Тази идеология твърдеше ,че всички хора на земята ще получат не равенство на възможностите, а равенство на резултата (News Front  припомня на читателите си, че в случая само превежда статията). Всички тези идеи за изключителност са основани на фундамента на идеологии и митове.

 

 

Митове и идеологически позиви има немалко в американската история. Уникалността на тази страна, нейната откъснатост от останалия свят, а също безпрецедентните възможности за развитие и процъфтяване създадоха мита за САЩ като за обетована земя, която ще даде на народа си безгранично пространство за развитие, лична свобода, предприемачество и благосъстояние.

 

Американският народ, това гласи този мит, притежава и се ползва от правото за световно лидерство, правото да просвещава останалия свят и да разпространява ценности и демократични институции. В определени етапи, когато държавите и народите преживяват период на прогрес, те започват да вярват в собствените си митове, защото им се струва, че сякаш съдбата ги води напред, а действителността потвърждава претенциите им за изключителност и особено място в света. Изключителността на САЩ като част от американската мечта отдавна намира подходяща почва, проявяваща се в по-нататъшното развитие на американското общество и държава.

 

 

Една от главните идеи от американската мечта и американската изключителност е мисълта за свободата на тези земи, в които са пристигнали и са се заселили свободните хора.

 

 

За идеята за изключителността помага и тезата за силата на техния честен труд и протестантски морал, благодарение на които американците са постигнали огромни резултати, носейки растеж на себе си и околните.

 

 

В центъра на американската мечта и американската изключителност лежат основополагащите представи, че хората в САЩ притежават неограничени възможности за изкачване по социалната стълбица независимо от националния си произход, положението в обществото, религията и прочие други дадености.

 

В основата лежи представата, че обществото дава безгранични възможности за икономическо, социално, културно и прочие развитие и процъфтяване.

 

 

Друга важна черта на американската изключителност е увереността на американците, че те имат най-добрата конституция, създадена от гения на бащите-основатели, които много американци смятат за полубогове. Те вярват и в това, че американското общество е едва ли не безкласово. Че това общество успешно се е преборило с бедността и е създало справедливи отношения между класите и социалните групи.

 

 

Но проблемите изригват тогава, когато тези идеализирани митове се сблъскат с мрачната реалност.

 

 

Да си спомним СССР. Руснаците прекрасно помнят, че колкото по-лоша ставаше ситуацията в икономиката, колкото повече отслабваха позициите на САЩ на световната арена, толкова по-гръмко, интензивно и дори злостно ръководството в Кремъл хвърляше заклинания за своята изключителност, за освободителната мисия на СССР, за историческата значимост на марксистката идеология и за неизбежната победа на социализма и комунизма по целия свят.

 

 

Смятам, че когато Путин написа статията си в New York Times за опасностите от идеите за изключителността на американците, той говореше от гледна точна на човек, чиято държава вече е преживяла крушението на подобни илюзии. Много е опасно, когато политиката и обществото не забелязват момента, в който разривът между идеологията и реалността се превръщат в дълбока пропаст. Неспособността да се види действителността довее до разпада на СССР. И ако правилно разбирам Путин, той призова американците да не повтарят грешките на СССР. Ето защо, много американски политици, аналитици и журналисти се обидиха на президента Путин, вместо да му благодарят за приятелския съвет. Путин не оплю Америка, той се опита да я предпази. И по цяла поредица от причини неговото безпокойство е напълно оправдано.

 

Първо, дали е вярно това, че голямото болшинство от американците вярва в индивидуализма, разчита само на собствения труд и съзидателната си енергия, гарантиращи процъфтяване на тях самите и семействата им, а и на обществото като цяло?

 

 

Виждаме, че точно този индивидуализъм е водещ в САЩ. Случващото се днес много силно се различава от миналите времена с минималистичната държавна власт, когато в основата на всичко лежаха личните усилия на болшинството американци. Както отбеляза Мит Ромни, американците не плащат подоходен данък, но смятат, че правителството е длъжно да им помогне в здравеопазването, храненето (като им предоставя купони), да им плаща жилището, а също да им съдейства в цяла поредица области, защото те сами не са в състояние да се погрижат за себе си и семействата си, те силно зависят от държавата.

 

 

Според някои оценки, така мислят вече 49 % от американците.

 

 

Дори най-скромните оценки показват, че процентът на хората, които живеят на гърба на държавата, е 35.

 

Много консервативни политици и аналитици смятат, че това вече е довело до загуба от страна на американците на собствения им предишен начин на живот, превръщайки САЩ в социалистическа държава, сродна на страни като Северна и Западна Европа.Те смятат, че САЩ е вече „държава-бавачка“, която обезпечава със средства за съществуване все по-голямо и по-голямо количество хора.

 

Следващата важна представа, лежаща в основата на американската изключителност и американската мечта, е идеята за неограничената вертикална мобилност.

 

 

Реалността и тук е далеко от представите. Сред развитите страни САЩ по показатели на вертикална мобилност се намира в долната част на рейтинга. Американският автор Едуард Лютвак неотдавна написа статия в „Известия“, в която той или от ненавист, или от надежда, че в Русия никой нищо не знае за случващото се в САЩ, посочи за пример сенатора от Минесота, чийто родители са бедни кубински емигранти. Менендес със своята твърде съмнителна репутация не е най-добрият пример за кмет, а и е много жалко, че Лютвак не е открил по-добър пример.

 

 

Един от моите американски колеги, по-рано работещ като високопоставен ръководител в президентската администрация, веднъж язвително отбеляза, че случаят с Менендес едва ли може да се нарече доказателство за изключителност, доколкото

 

днес в САЩ всеки глупак може да стане сенатор.

 

 

В името на справедливостта трябва да се каже, че това се случва не само в САЩ – днес практически всеки (и във всяка държава) може да стане депутат.

 

 

По данни от изследване на центъра Pew, за последните няколко десетилетия все повече и повече се наблюдава тенденцията, в която класовата и социалната принадлежност на родителите оказва влияние върху перспективите на децата (доходите и образованието на родителите в САЩ в голяма степен предопределят принадлежността към социалната класа. Това в по-малка степен се забелязва в Канада, а и в страните от Северна и Западна Европа).

 

 

С други думи, наблюдаваме отслабване на социалната мобилност, макар митът за нея да живее както преди, постоянно и безсмислено повтарян от политици, аналитици и журналисти.

 

 

 Още един известен мит – за почти безкласовия характер на американското общество.

 

От 1970 г. средната класа в страната не само не се увеличава, но дори намалява. Независимо от постоянната борба с бедността, показателите не намаляват, дори растат от 1960-те години, когато на власт е Линдън Джонсън.

 

 

Последните данни показват, че в 21 век редовете на бедняците в американското общество са попълнени до 15 милиона човека.

 

 

В същото време, за първи път в американската история прословутият един процент богати получава 19.35 % от съвкупния семеен доход.

 

 

Това показва доколко бързо се засилва социалното разслоение. Неслучайно по време на предишната президентска кампания демократите твърдяха, че републиканците представляват „един процент“ американски милионери и милиардери, а Демократическата партия представлява останалите 99 %, които постоянно губят от свободния пазар и се нуждаят от държавна помощ.

 

 

Защо американската изключителност се намира в дълбока криза?

 

 

Тя се гради на следното: някога много държави се опитваха да копират американската политическа система и завистливо четяха конституцията на САЩ. Но днес става все по-очевидно, че написаната през 18 век конституция постепенно остарява.

 

 

Държавата е все по-недееспособна.

 

 

Правителството реално не работи. На хоризонта се забеляза държавният банкрут, а днес ни се струва, че той ще ни захлупи само след няколко дена, заплашвайки както американската, така и световната икономика. Системата на разделение на властите, вложена чрез конституцията от 18 век, днес усложнява ситуацията, наред с редица други обстоятелства, създава такъв властови механизъм, който не може да функционира в променящия се политически климат без контрол на една партия над двете палати на конгреса, а също без наличие на суперболшинство от 60 и повече сенатори, и еднопартиен контрол над Белия дом, за да може той да взема сериозни решения. В противен случай всяко решение ще се блокира от вкараните чрез конституцията блокажи.

 

 

Световната икономическа криза показа, че икономиката на САЩ има все по-малко начини да влияе върху кризата, няма и механизми за противодействие, ако трябва да я сравним с китайската икономика. Както вече казахме, политическата система демонстрира своята крайна недееспособност да взема решения. В областта на международните отношения единствената в света свръхдържава след 11 септември взе цяла поредица от важни решения, които доведоха до продължителна и мъчителна война в Ирак и Афганистан, която рефлектира негативно не само върху САЩ, но и върху целия регион.

 

 

 

Решенията на администрацията на Обама за Либия, Египет и Сирия също не се отличават с особена мъдрост.

 

 

САЩ напуснаха Ирак, но без да постигнат целите си там, без да оставят демокрация или ред и стабилност. Там дори няма приятелско на САЩ правителство. Съвсем скоро САЩ искаха да напускат Афганистан, създавайки неясни последствия за бъдещето на тази държава. Заедно с Франция, Италия и други страни Америка осъществи агресия в Либия, унищожавайки там държавната власт. Никой днес няма и понятие какво ще се случи в Либия в бъдеще. Вашингтон се обърка и не знае какво да прави с Египет, който не без негова помощ в близкото минало беше сериозно дестабилизиран. САЩ потънаха в проблемите си по отношение на Иран, Сирия…

 

 

Ерго, по повод глобалната роля на Вашингтон ние можем недвусмислено да кажем, че американските политици е време да се събудят и да осъзнаят факта, че епохата, в която САЩ смятаха, че имат право да управляват света, свърши.

 

 

Започна нова ера, в която САЩ са длъжни да се договарят с партньорите и съюзниците си, в която са длъжни да отчитат и вземат под внимание техните интереси, а и да създават коалиции за решаване на неотложни проблеми, които е невъзможно да се решат самостоятелно дори от такава силна и влиятелна държава като САЩ.

 

Америка си остава най-големият икономически център на влияние, независимо от колосалния държавен дълг и острите социални проблеми. Разходите за отбрана на всички водещи държави не са в състояние дори да се доближат до американските, и все пак, САЩ вървят надолу. Държавата всеки ден губи своята изключителност вътре и на международната арена. Но тя продължава да култивира представите за собствената си изключителност в американската митология и идеология.

 

 

Ето затова, приятели, последният абзац от статията на Путин в New York Times предизвика такава яростна реакция в американския политически елит. Путин не каза в прав текст, че кралят е гол, той намекна, че кралят не съвсем добре разбира какъв е гардеробът му. Или по-точно казано: кралят за сега не е съвсем гол, но не забелязва, че дрехите му се свличат една по една на земята.

Андраник Мигранян

 

Андраник Мигранян – директор на ню-йоркското представителство на Института за демокрация и сътрудничество. Професор в катедрата по политология на Московския държавен институт по международни отношения, бивш член на Обществената палата, бивш член на Президентския съвет.

 

 

Тагове: ; ; ; ;