Малката Източна Румелия бе и малко заселена. Според първото преброяване в края на 1881 година в нея живееха 815 951 човека. Приблизително толкова са били те и при създаването й през 1879 година, защото прирастът през изминалите се две-три години не е бил по-голям от броя на изселниците. От този брой българите, според същото преброяване, бяха 573 560, турците – 174 700, гърците 42 659, циганите – 19 127, евреите – 4 177, арменците – 1 306. Останалите бяха по няколко десетици от разни националности, повечето временни жители.

 

 

Подобно разнородно население се среща и сега в някои държави. Особеното в Източна Румелия бе големият брой на турците, почти една пета от цялото население. Другояче не можеше и да бъде. Преди една година те бяха господстващата, управляващата нация и само войната бе пропъдила голяма част от тях След турците като малцинство идваха гърците, повечето от които бяха гъркомани (погърчени българи). Те не бяха пострадали от въстанието и войната. Арменците и евреите също бяха малки народностни групи- Другите народности бяха австрийци, чехи, маджари, французи и италианци, почти всички чужди поданици, които работеха по железопътната линия и в телеграфа, или пък бяха търговски агенти. Всеки от тези народи говореше на своя език, тъй че в Румелия различието в езиците бе голямо.

 

 

Освен по език народите в Турция се различаваха и по вяра. Различието по вяра в последно време бе се увеличило. Докато доскоро всички християни, поне в Европейската Турция, бяха православни и се управляваха църковно от Гръцката патриаршия в Цариград, сега българите се бяха отделили от патриаршията и имаха свое църковно управление – Българската патриаршия, призната и от турското правителство. Така в Пловдив и другаде из областта имаше православни патриаршисти и екзархисти. Гърците и гъркоманите бяха патриарси, а българите – екзархисти.

Източна Румелия_350

 

Между българите имаше и католици, и то два вида – павликяни, които бяха покатоличени отдавна, и униати, наскоро покатоличени. Първите следваха в богослужението западния (латинския) обред, а вторите бяха запазили източноправославния (църковнославянски) обред, но признаваха главенството на папата и свещиниците им се ръкополагаха от католишките владици. Католици бяха и чужденците – австрийци, чехи, италианци, французи.

 

 

От средата на века в Европейска Турция работеха и протестантски мисионери: американци и англичани. Те бяха успели да спечелят за своята вяра по малка обращенци между българите и арменците. В Източна Румелия имаше няколко малки, но официално признати протестантски общини и групи – в Ямбол, Меричлери, Пазарджик и Панагюрище. И те се деляха на две групи- конгрегационисти и методисти. Арменците бяха също християни, но григорианци, а евреите държаха Мойсеевия закон. У мюсюлманите също имаше разни секти и течения. Една особеност между тях бяха българо-мохамеданите, които, ако и да бяха българи и приказваха само български, бяха привързани към исляма. Според преброяването от 1881 г., те бяха 16 267 човека и всички живееха в Родопската област. И тъй, най-големият брой от населението – българите, по вяра бяха разделени на четири – православни, католици, протестанти и мохамедани. Източна Румелия бе истинско смешение от вери и народности. Това бе изразено най-ярко в столицата й Пловдив. Не случайно Вазов след завръщането си от своята “сантиментална разходка из Европа” писа за него:

 

 

“Ето веч пристигам в столицата наша!

Тя е пак самата! Пак е тая каша

От язици, вери и нации без чет,

От които няма ни образ, ни цвет”.

Каретата на първия Генерал-губернатор на Източна Румелия Александър Богориди

Каретата на първия Генерал-губернатор на Източна Румелия Александър Богориди

 

 

Забележителното в тази “каша от вери и нации” бе това, че през цялото румелийско време те съжителстваха общо взето мирно и спокойно. Църковната борба, която няколко десетилетия разделяше гърци и българи в Пловдив на два лагера, бе затихнала. Църковно-правните отношения между тях за цялата област бяха уточнени и узаконени със султанския ферман от 1870 година. Случаи на насилствена промяна на вярата нямаше. Навред се спазваха точно чл. 28 и 29 от Органическия устав, в който бе казано, че “всеки изповядва свободно своята вяра и никой не може да бъде заставен да вземе участие в делата и обрядите на друго вероизповедание”.

 

 

 

 

В Източна Румелия за разлика от съседните държави – Княжество България, Сърбия, Гърция и Румъния, но и от някои по-далечни, нямаше предпочетена и официално узаконена държавна религия. Всички верски работи бяха предоставени изключително на религиозните общини, или казано с други думи: в Източна Румелия бе проведен за първи път на Балканите принципът за пълно отделяне на църквата от държавата. Десетата глава от Устава (“Верослужения”, чл. 335-346) уреждаше само имущуствените права на религиозните общини. Тя бе вмъкната в устава, за да се гарантират правата на западните държави (католишки и протестантски) по принципа на капитулациите в Турция.

 

 

В Източна Румелия не се даваше предпочитание и нямаше привилегия за нито едно вероизповедание, но еднакво се зачитаха всички. Официално задължителни религиозни празници нямаше, държавни празници бяха само два – 24 юли – рожденият ден на султана и 30 август – именният ден на Александър Богориди (Александър Невски). Главният управител и другите представители на властта участваха по желание в църковните богослужения и церемонии на своите религиозни общини. Началниците на 7-те религиозни общини, упоменати в Органическия устав, членуваха по право в Областното събрание и бяха канени като гости на държавни тържества.

 

 

Религиозните общества и църкви бяха отделени в независими от държавата и в материално отношение. В чл. 344 от Органическия устав бе отбелязано, че различните религиозни общества са длъжни сами да се грижат за разноските си. В държавния бюджет не се вписваха и не се изплащаха никакви заплати на църковни служители и помощи на религиозни общества. Въпреки това църквите и религиозните общини в Румелия не бяха по-бедни от тези в Княжеството. В някои селища като Панагюрище, Стрелча, Стара Загора и другаде с волни пожертвувания бяха възстановени опожарените през въстанието църкви. В самия Пловдив бе изградена нова църква (“Св. Кирил и Методий – Александър Невски”) със средства от населението, а на катедралата “Св. Богородица” бе издигната висока камбанария с надпис “В память осовобидителям”.

 

 

Не бе така с въпроса за езиците и оттам за народностите в Източна Румелия. Той се постави още в първите разисквания по изработването на Органическия устав. Комисарите счетоха, че трябва да определят и официалния държавен език на областта.

 

 

Турските представители настояха официалния език да бъде езикът на империята – турският. Руските делегати държаха на българския език, тъй като огромното мнозинство от населението в областта бе българско. Те сочеха за пример островите Самос и Крит, които също имаха вътрешна автономия, но официалният им език бе езикът на местното население – гръцкият. Английските и австрийските представители възразиха, че български се говори от голямото мнозинство, турски е езикът на важно малцинство, а гръцки на почетно и цивилизовано население. Затова не могло да се пренебрегне нито един от трите езика. В крайна сметка бе взето решение и трите езика – български, турски и гръцки да бъдат официални и на тях да бъдат издавани всички закони и правителствени разпоредби, като за местата с подчертано едноезично население се предостави правото на местните власти да използват само местния език (чл. 22 от Органическия устав).

 

 

Така се узакони триезичието на Източна Румелия. Всъщност в областите, населявани предимно от българи, то бе прието и узаконено от турското правителство от по-рано. През 1865 година одринското вилаетско управление бе основало в Одрин вестник “Eдирне”, който се издаваше на турски, български и гръцки. Направило го бе, защото знаеше, че навред из Тракия и трите тези езика се говорят и разбират. През 1870 година султанът издаде ферман за учредяване на Българска екзархия, изписан на същите три езика. Сега те станаха официални, държавни в цялата област. С това се осигуряваше равноправието като ръководни обществени фактори и на трите народности – българите, турците и гърците.

 

 

Турският език и досега бе официален държавен език, тъй че той фактически запази досегашното си положение, но вече имаше конкуренти, с които трябваше да се бори. Той бе широко разпространен. Освен турците, които, както споменахме, бяха една пета от цялото румелийско население, на него говореха, или поне го разбираха, и повечето от българите, гърците и другите народности. Господствал векове наред, той и сега бе езикът, който най-често се слушаше по улиците, в кафенетата и на пазара. Имаше места, например в Карловско, населени само от турци, гдето се говореше на турски език, а в други села със смесено българско и турско население към него прибягваха и българите, защото съседите им турци не знаеха български.

 

 

И в българския език турските думи и фрази бяха много.Турски бе и топонимията на областта. 75 на 100, а може би и повече от селищата и местностите в нея носеха турски имена и никой през румелийско време не ги замени с български. Дори нещо повече. Българските имена, които по време на руското управление бяха дадени на квартали на Пловдив (Асеновградска, Гурковска и други махали) и на някои селища, скоро се забравиха и се възстановиха старите, турските. Традицията бе силна. Наистина в книжовния език учители, журналисти и писатели се стремяха да прочистват българския език от турцизмите, но това ставаше бавно. Основното образование, ако и да бе обявено за задължително, още не бе обхванало цялото българско население. Грамотните, които четяха книги и вестници, бяха все още малцина. Българският селянин, пък и гражданинът еснафлия, в румелийско време продължаваше да живее и приказва тъй както в турско, с всичко онова, което многовековното турско робство бе насадило в неговия бит и езикц Никой в областта не предложи и не предприе каквито и да било мерки да се ограничи използването на турски език. От страна на властите за подобно нещо не можеше, разбира се, и да се помисли.

 

 

И все пак значението на турския език в Източна Румелия намаляваше. Турците не бяха вече господстващата народност. Икономически тее бяха поставени по-зле от другите народности. Наистина много от турските чифлишки земи бяха разграбени, но обработваема земя за наличните в областта турци имаше достатъчно. Голяма част от тях обаче предпочитаха да продават имотите си и да се изселят в Турция. Останалите в страната се занимаваха със земеделие, търговия и пр. или живееха от рентите от земите си. През целия румелийски период те не предприеха нищо нито за икономическото си, нито за духовното си издигане. Докато българските и гръцките училища се увеличаваха и развиваха, турските, доколкото ги имаше, си оставаха стаите медресета при джамиите. Книги на турски не се издаваха. В Пловдив излизаше и турски вестник “Хилял” (Полумесец), който, запълнен повече с политически и сензационни новини, малко допринасяше за културното издигане на своите малобройни читатели. Те, впрочем, не можеха и да бъдат многобройни, защото неграмотността между турското население, особено в селата, бе всеобща.

 

 

И тъй стремежът на западните представители в Международната комисия да затвърдят чрез Органическия устав турския език, и посредством него и турската нация в областта, се провали.

 

 

Съвсем друго бе положението с гръцкия език. Издигането му в степен на държавен език бе голямо постижение за румелийските гърци и сега се заеха да го затвърдят и използват. За тази цел не им липсваха нито хора, нито аргументи. През турското робство гръцкият език бе станал в много от градовете богослужебен език, понеже в църковно отношение всички български земи бяха подчинени на Цариградската гръцка патриаршия и се управляваха от гръцки владици. Покрай гръцкия владика в Пловдив, както и в други някои български градове, се бяха настанили гръцки семейства, които се занимаваха главно с търговия и се бяха замогнали. През 19 век техният брой бе значителен и благодарение на връзките си с цариградските фанариотски семейства и управляващи кръгове, те бяха придобили икономическо и политическо влияние, образуваха ядката на едно търговско съсловие. В сравнение с околното българско и турско население те стояха по-високо и в културно отношение, а и оказваха влияние върху българите. Мнозина от тях се сближаваха и сродяваха с гръцките семейства, научаваха техния език и възприемаха бита им. Така се роди гъркоманството в Пловдив и в някои други южнобългарски градове като Пазарджик, Станимака (Асеновград), Хасково, Сливен и други. Понеже през първата половина на века в ръцете на тези гръцки и гръкомански семейства бяха и малките училища, те се посещаваха и от деца на чисто български семейства, тъй като гръцкият език се използваше и в търговията. И това спомагаше за разпространяването на гръцкия език в българските градове.

 

 

Църковната борба и организирането на независима българска църква нанесе значителен удар на гърцизма. Гръцките владици бяха изгонени и заменени с български. В Пловдив, където борбата бе особено силна, се стигна до пълно разделяне между българите и гъркоманите. Българите, макар и много повече от тях, владееха само три от градските църкви, другите принадлежаха на гръцката община. Гърците имаха и свой митрополит, под чиято власт се намираха гръцките общини в Станимака, заедно с няколко околни села, в Пазарджик, Хасково и Кавакли (Тополовград). Градовете Айтос, Месемврия, Анхиало, Созопол, както и някои околни села също бяха подчинени на гръцкия патриарх. Тъй гърците и техният език в Румелия се ползваха със солидна опора от страна на църквата.

 

 

Гърците и гъркоманите в Румелия и най-вече в Пловдив бяха значителен стопански и културен фактор. Малкото на брой гръцки семейства в Пловдив бяха заможни, предимно търговски, имаха кантори освен в града, в Цариград, Солун, Одеса, Виена и другаде. Повече от тях имаха наследени недвижими имоти – къщи в града, лози и чифлици в околностите. Техни бяха и едни от големите и хубави къщи по акропола. Те не пострадаха от въстанието, нито от войната и сега при привилегированото положение, което имаха, можеха да крепнат стопански в обществото.

 

 

Наистина между тях сега нямаше стопански дейци от ранга на Михаил Гюмюшгердан. Той почина през 1880 година и наследниците му не продължиха неговата дейност. Вместо него обаче се издигаха като обществени и стопански дейци други лица. Например братята Димитър и Михаил от стария и богат род Аргириядиис. Димитър (1842-1927), завършил Роберт колеж заедно с Константин Стоилов и после стопански науки във Виена, говореше свободно турски, български, немски и английски. Той бе голям търговец и общественик, избиран за депутат в Областното събрание от Кавакли, ползваше се с авторитет и влияние пред всички. Образован и способен бе и брат му Михаил, който обаче почина рано. Богати търговци, общественици и покровители на гърцизма бяха Йоаким Муркидис, Димитър Кондодимо, Ламбри Ениалис, адвокатът Мавридис и други.

 

 

С име на отзивчиви общественици и добри граждани се ползваха и лекарите Михаил Владос, Сотир Антониадис и Аргир Скарлатос. Д-р Владос бе оказал лекарска помощ на мнозина от арестуваните българи през Априлското въстание и войната. Той и Антониадис бяха избирани и за народни представители в Областното събрание, а Скарлатос се прояви и като журналист, издаваше вестник “Идисис ту Ему” (Балкански вести). Журналист бе и димитър Кумарианос. Той бе работил в Цариград в редакцията на в “Константинополис”, а след създаването на Източна Румелия дойде в Пловдив, където се основа и издава до 1906 г. в. “Филипопулис”, в който се прояви като безкомпромисен защитник на румелийския гърцизъм.

 

 

В Пловдив резидираше и гръцкия консул – представител на гръцката държава, който също подпомагаше всячески гърцизма. През април 1885 г. той (Генадиос) се опита дори да организира тържествено честване на именния ден на гръцкия крал Георги в града, но не сполучи и бе принуден да напусне Пловдив. В Бургас имаше консулски агент (Г.Ф. Гофа).

 

 

Гърците и гъркоманите имаха и свои културни институти, на първо място училища. Двете техни класни училища, основано ще преди войната, продължаваха да се развиват и крепнат, макар че отдава вече не се посещаваха от български младежи. Още през 1875 година те бяха подкрепени парично от цариградските банкери Георги Зарифи и от разни тамошни просветно-благотворителни дружества, той че можаха да бъдат снабдени с всичко необходимо за провеждане на правилно обучение и поддържане на добри учители като Вл. Скорделис, Хр. Чунтас, Г. Константинидис и други. По-късно богатият търговец от Одеса Григори Марасли, по произход погърчен българин, отпусна средства за основаване на друго класно гръцко училище, прогимназия, за което бе иградено и хубаво здание.

 

 

Класно училище имаше и в Станимака, а първоначални в околните няколко села, както и в приморските градчета Айтос, Месемврия и Созопол. Тамошните гърци бяха обикновено лозари и рибари, но поддържаха връзки с едноплеменниците си в Цариград и Одеса. Например от Месемврия изхождаше богатото търговско семейство в Одеса Кумбарис, което се бе проявило в гръцкото въстание през 1821 година.

 

 

В Пловдив имаше достатъчно гръцки книги и периодични издания, вестници и списания. Учебници и учебни пособия за училищата се доставяха от Цариград и Атина, обикновено даром, пък и в Пловдив се издадоха няколко гръцки учебника по история и география. Мъжкото класно училище разполагаше с добра библиотека, а на училището в Месемврия споменатият Кумбарис бе подарил голяма сбирка от ценни научни издания на древногръцките класици и на византийски историци, които там, разбира се, никой не четеше. За културното издигане на гърци и гъркоманите в Пловдив работеха и няколко дружества – просветни, женски и други, които поддържаха сиропиталище, уреждаха балове, вечеринка и пр.

 

 

Подобни гръцки организации имаше и в някои други места, например в Станимака. Членовете им е бяха многобройни, но твърде фанатизирани и се опитваха всячески да пречат на българите.

 

 

През 1883 г. те изчукаха цар Иван-Асеновия български надпис на Асенова крепост с цел да заличат спомена за българския цар. По-късно надписът бе възстановен по стари преписи и името на българския цар не само не изчезна от крепостта, но премина и върху града.

 

 

Надписът гласи (в новобългарски превод):

 

“В година 6737 индиктион 4-ти от бога въздигнатий (на царство) цар Асен (цар) на българите и гърците, също и на други страни постави Алекса севаста и изгради тази крепост”.

 

 

Той бе преписан през 1706 година от френски пътешественик Пол Люкас, а по-късно и от българи.

 

 

Но образованите румелийски гърци нямаха голям успех, защото бяха незначително малцинство сред населението.

 

 

В столицата Пловдив богатите семейства поддържаха старите аристократически традиции и бит, живееха повече затворено помежду си, считаха само себе си за истински пловдивски граждани-пазители на културните традиции и към българите се отнасяха с надменност.

 

 

Ако преди 50 и повече години с такова държане те печелаха – издигаха гърцизма и погърчваха и българите, сега с него губеха. Времето на увлечение по гръцкия език и мода у българите бе отдавна минало. Сега те имаха, и то в по-големи размери, всичко онова, което по-рано виждаха само у гърците, а което не им достигаше, вземаха го направо от европейските първоизточници без гръцко посредничество.

 

 

Затова, въпреки осигуреното правно положение и материални възможности, гръцкият език, подобно на турския, не придоби надмощие. Той не мож да се запази и наложи нито в Областното събрание, гдето заседаваха и депутати гърци, нито в другите обществени институти и места, например в съдилищата, където като защитници също се явяваха и адвокати гърци.

 

 

Само в селищата с предимно гръцко население той остана като служебен канцеларски език. Законите и правителствените разпоредби се публикуваха наистина и на гръцки, както предвиждаше Органическия устав, който също бе преведен и публикуван на гръцки. Но всички те, както и гръцките вестници, се четяха само от гърците. За дейно участие в обществения живот на страната бе нужен не вече гръцкият, а българският език. Подавляващото мнозинство на българското население, което при това се увеличаваше много по-бързо от турското и гръцкото, налагаше от само себе си своя език.

 

 

Така, въпреки, че триезичието на Източна Румелия се запази официално до нейния край, в областта постепенно се залагаше българския език.

 

Следва продължение.

Автор: Маньо Стоянов

Тагове: ; ; ; ;