Васил Коларов обявява България за Народна Република
Васил Коларов обявява България за Народна Република

Референдумът за монархия или за народна република от 8 септември 1946 г. е едно от най-достойните събития в политическата история на България през 20 век. 70-та годишнина от него не бива да остане в периферията на днешния политически размисъл, в който идеите за референдуми се използват вече като политическа дъвка.
На 8 септември е най-значимият референдум, който българите са провели, но той съвсем не е само българско събитие.

 

 

Мигът на референдума

 

Германия е капитулирала, а няколко месеца след нея и Япония. През 1946 г. демократичните народи от антихитлеристката коалиция се заемат с премахването на причините за провокираната от фашизма световна война и за уреждане на следвоенното устройство на света. Още преди края на войната страните победителки се договарят, че на народите от страните, станали сателити на Хитлер, ще бъде дадена възможност да променят формата на държавното си устройство. На 10 януари в Лондон се открива първата сесия на Генералната Асамблея на Организацията на обединените нации под председателството на белгиеца Пол Спаак.

 

 

Резултатите от референдума

 

 

На 8 септември от общо 4 509 354 гласоподаватели пред урните се явяват 4 132 007 души, т.е. 91,63% от всички гласоподаватели. За републиката са подадени 95,63% от действителните бюлетини, а за монархията — 4,37%. На 14 септември Върховният касационен съд обявява резултатите: общо 3 833 183 от всички гласоподаватели дават своя вот за република и 175 234 за запазването на монархията. От гласувалите 92,72% са за народна република и 4,37% — за монархия. Недействителните бюлетини са около 3 процента. Въз основа на получените резултати от референдума на 15 септември 1946 г. председателят на 26-то ОНС, след като прочита определението на Върховния касационен съд върху резултатите от допитването до народа, обявява провъзгласяването на България за Народна република.

 

 

Важното за този референдум е, че изключително високият процент подадени гласове в полза на републиката отразява достоверно обществените настроения в онзи момент. Гласовете срещу премахването на монархията не получават външна подкрепа.

 

 

Международната общност и преди всичко страните, победили във войната, признават референдума.

 

 

Естествено е царят да обяви, че приема резултатите от референдума, но той е малолетен, а вместо него по Конституция говорят Регентите.

 

 

На следващия ден — 16 септември 1946 г., малолетният цар Симеон II и вдовицата майка Йоана напускат България. Те отпътуват с влак за Истанбул и оттам продължават за Египет. Това е третата абдикация на български монарх при действието на Търновската конституция (княз Александър Батенберг през 1887 г. и цар Фердинанд през 1918 г.). Спазва се монархическият принцип, че лишеният от престол монарх няма право да остава в страната, която го е лишила от власт.

 

 

Преди това се случват още няколко важни неща. На 29 юли 1946 г. в Париж се открива мирната конференция, на която присъстват представители на 21 държави, воювали против Германия и нейните съюзници, и се обсъждат проектите за мирни съглашения. В периода от 29 юли до 15 октомври се обсъждат проектите за мирни договори с Италия, Румъния, Унгария, България и Финландия и това е главното, което трябва да се припомни за разбирането на Референдума.

 

 

Нашият референдум е проведен през тези седмици, когато демократичният свят разсъждава колко суров да бъде спрямо България — агресор и съюзник на Хитлер. България е на световната подсъдима скамейка и постигането на мирно споразумение с победителите във войната е императив.

 

 

На заседание на Националния комитет на ОФ и ръководствата на съставящите го пет партии се приема единодушно програмен проект за провъзгласяване на България за република чрез референдум на 8 септември и за провеждане на избори за Велико Народно събрание на 27 октомври. Назначава се комисия за изпълнението на тази програма с председател Георги Димитров.

 

 

Гледната точка на Царя

 

 

Вече имаме солидната автобиография на г-н Симеон Сакскобургготски — «Симеон втори: Една необикновена съдба». Сегашната кръгла годишнина от Референдума е първата, при която събитието може да се осмисля и в диалог с наскоро излязлата автобиография. Като историческо свидетелство от централната политическа фигура на онази епоха автобиографията е уникална. Г-н Сакскобургготски има своята истина и я заявява недвусмислено.

 

 

 «Царят и аз искаме да напуснем незабавно България», заявява царица Йоана през февруари 1945 г., в дните след изпълнението на смъртните присъди над регентите Богдан Филов, принц Кирил и генерал Михов.

 

 

«Ваше Величество, това е ваше право, но малкият цар ще остане тук, защото ще избухне гражданска война» — е отговорът на новия регент Тодор Павлов.

 

 

«И ние останахме до прословутия референдум от септември 1946 г.», откровено споделя г-н Сакскобургготски.

 

 

Няма как да се очаква г-н Сакскобургготски да бъде безпристрастен при оценката на Референдума. То би противоречало и на човешката природа, и на монархическото самосъзнание. Между другото, той подхвърля:

 

 

«Тримата нови регенти, които ни бяха наложени и действаха вместо нас».

 

 

Регентите, по Конституция и по определение, действат вместо малолетния монарх (чл. 30 от Търновската конституция за регентите: «управляват княжеството, в пределите на княжеската власт и от името на княза»), а участието на царски роднини в регентския съвет е забранено от самата Търновска конституция. Разбирам несъгласието на Симеон Сакскобургготски с опитите да се види действителното значение на Референдума. То е огромно.

 

 

На едно място в автобиографията има изтървано признание:

 

 

«Ние бяхме просто една пионка на огромната шахматна дъска на операция «Барбароса». Авторът е точен. За плановете на Райха за завладяване на Европа става дума.

 

 

Резултатите от референдума са санкционирани от VІ Велико народно събрание няколко седмици по-късно. Те генерализират обществената представа, че българските провали през предходните 60 години до голяма степен се дължат именно на погрешните стратегически избори и действия на българските монарси.

 

 

На 8 септември бе обобщен укорът на българския народ към Сакскобургготската династия — провал на усилията за националното обединение, две национални катастрофи, кървави вътрешно национални сблъсъци.

 

 

Деветгодишният Симеон напуска България, без да подпише абдикационен акт.

 

 

При политическата обстановка в България през лятото на 1946 г., когато и цар Симеон е още дете, «дори при напълно свободни и честни избори монархията вероятно би била премахната, макар и с доста по-малък процент от гласовете».

 

 

С отмяната на монархията се отменят и конституционните текстове, които я регламентират. Всички конституционно предвидени монархически институции отпадат, включително и регентството — т.е колективният заместващ държавен глава. Функциите на държавен глава са поети от учредения от Народното събрание временен (до приемане на новата конституция) висш държавен орган, наречен Председателство на Народна република България, което се оглавява временно от Васил Коларов, председател на Народното събрание. Монархическата доктрина познава фигурата «владетел в изгнание», когато Тронът е съхранен, но в България след 15 септември трон вече няма. Симеон очевидно е в някаква фактическа абдикация, която по силата на обстоятелствата, включително и малолетието му, не е публично ясно заявена. След 10 ноември през далечната 1991 г. по инициатива и на президент Желев бе взето импровизирано решение да се повтори референдумът 1946 г., което броени дни по-късно бе отменено.

 

Напредък ли е демонархизацията?
 

Българският референдум не е уникален. Той е еднотипен с още една поредица от европейски демонархизации. В повечето държави, независимо от това дали монарсите се радват на симпатии от страна на народите или не, каузата за отмяна на монархията се схваща като кауза за свободата. Най-близко до нашия е италианският референдум за републиката, проведен на 2 юни 1946 г. С мнозинство от 54,3% от гласовете е отхвърлена монархическата форма на управление и едновременно е избрано Учредително събрание.

 

 

На 18 юни 1946 г. Италия официално е провъзгласена за Република. Сходни с българския референдум са допитванията например в Албания и в Румъния. В Гърция се възстановява монархията през есента на 1946 г., с множество нарушения. Следва допитване, което републиканците губят. През 70-те години военната хунта провежда нов референдум за официално премахване на монархията, който печели, докато крал Константин е в изгнание, и официално страната се самоопределя като република. След възстановяването на демокрацията гърците отново са поканени да се произнесат за формата на държавно управление и републиканците отново печелят. Да припомня, че на 3 април правителствата на САЩ, Великобритания и Франция са обръщат към народа на Испания с призив да свали генерал Франко от поста държавен глава. Като успешен опит за ремонархизация се сочи Испания.

 

 

Франко поддържа монархическата идея, просто не харесва стария крал. Престолонаследникът Хуан Карлос (наскоро също абдикирал) е поискан от Франко за политическо «отглеждане», с ангажимента да поеме функциите си след смъртта на Каудильо. Вече като крал Хуан Карлос защити демокрацията при опит за преврат и призовава испанците да преодолеят разногласията и да достигнат «ефективно съгласие, основаващо се на национално помирение». Симеон Сакскобургготски е много близък с Хуан Карлос и ако много хора с леви и центристки убеждения не са доволни от Симеон Сакскобургготски, то е и защото не бе достатъчно решителен в усилията си за постигане на национално помирение и съгласие…

 

 

Практическите въпроси на демонархизацията навсякъде опират и до въпроса за местонахождението на бившите монарси, т.е за възможността им да стъпват на територията на републиките, както и за «монархическите имоти». През 1918 г. Австрийската република допуска наследниците на Хабсбургската династия да останат да живеят на територията на Австрия, но само след отказ от престола.

 

 

Италианската сага с кралските имоти не е по-кратка от гръцката или от българската. В Италия бе разрешено на принцове и принцеси от Савойската династия да стъпват на територията на републиката едва преди 15 години. Г-н Симеон Сакскобургготски, впрочем, спада и към този кръг.

 

 

Една социология на европейската аристокрация, ако е достатъчно задълбочена, би звучала изключително «революционно» — в смисъл, че ще подсказва изводи, които олигархиите никак не харесват. Мъдростта на днешния ден изисква да се търсят разумни, балансирани, често и компромисни решения. Симеон Сакскобургготски е част от днешната българска политическа система; за никакво «възстановяване на монархията» не може да става и дума.

Мирослав Попов

Тагове: ; ; ; ;