Моят сръбски колета Миодраг Заркович, който в момента е в Донбас, ме помоли да разпространя този текст.

 

«Ако на настоящите Олимпийски игри имаше наблюдатели от ОБСЕ — то, повярвайте ми, никой не би имал и най-малка представа, че в Рио де Жанейро въобще се случва нещо. Защото това е основната задача на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа: да скрива това, което и с невъоръжено око може да се види.

 

 

Войната в Донбас наистина се вижда и с невъоръжено око. По-точно, тя се чува повече от мощно. Буквално всяка нощ, докато Донецк спи спокойно под комендантски час, тишината се разкъсва от грохота на украинската артилерия.

 

Освен тишината, този грохот разбива Минските съглашения, според които бойните действия трябва да бъдат спрени.

 

 

Украинската армия, обаче, не обръща внимание на тези точки от договора и постоянно засипва покрайнините на Донецк със снаряди, мини и прочие артилерийски амуниции.

 

Атаките на украинските военни разнасят ехото над целия град. В която и част на Донецк да се намирате — лесно ще чуете украинската артилерия. Защото стрелбите не са далеко. Целите на украинските оръдия са граждански обекти в предградията на Донецк.

 

 

Минските споразумения биха били нарушени дори, ако под обстрел са само армейските части на ДНР, но реалната ситуация е още по-зловеща и гибелна.

Независимо от това, ОБСЕ не вижда и не чува тези нарушения. Наблюдателите от тази уж мирна мониторингова мисия в докладите си мълчат за ежедневните украински обстрели над Донбас.

По подобен начин се държат и световните медии, които вече в продължение на много месеци не информират обществеността за гореспоменатите атаки.

Затова войната в Донбас прилича на някакъв глухоням конфликт. Има бойни действия, загиват хора, страдат мирни жители…., но всичко това е обвито с мрачна тишина.

 

 

Аз съм от Сърбия, жителите на Донецк често ме молят да сравня агресията на НАТО срещу моята страна, която ние преживяхме през 1999 година, с този ужас, през който преминават те сега.

 

Трябва да призная — наистина има много сходни черти. Което не е и изненада — снарядите на агресорите навсякъде звучат еднакво.

 

 

Когато наоколо се спуска мрак, а коварната вражеската артилерия започва да реже въздуха и да приближава все по-близо към нас, то се създава усещането, че няма никаква разлика между Белград, който бе бомбардиран от НАТО с «Томахоук», и Донецк, чиято кръв изтича от ударите на украинските оръдия и гранатомети.

И в двата случая виждаме милионен град, който е в битка с престъплението и несправедливостта, опитва се да поддържа нормално живота, доколкото му е възможно.

 

 

Сега в Донецк можете да видите местните красавици с чашка кафе в близкия бар, а през няколко квартала пред очите ви ще се изправят страшните следи на войната и разрушените човешки съдби.

 

Има и обществен транспорт, който работи въпреки всичко, има и пусти жилищни комплекси, които останаха от олигарсите, стремглаво избягали веднага, щом войната завладя града, който преди това те управляваха.

 

Тълпа от граждани и детски смях в едната част на Донецк, а в другата — изравнените със земята от снарядите гробища.

Всичко това ми напомня Белград преди 17 години, когато той бе бомбардиран от НАТО.

 

 

Но има и важна разлика: разгромът на Сърбия от насилниците от НАТО все пак никой не нарече цинично ПРИМИРИЕ.

 

Донбас е първият конфликт, който все едно е омотан от звукоизолация».

 

Авторът е сръбски журналист и радиоводещ, в момента се намира в Донецк като международен наблюдател на изборите в ДНР.

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ;