Преди няколко дни, в медиите се появиха съобщения, че по време на телефонния си разговор с иранския президент Хасан Рухани, турският държавен глава Реджеп Ердоган е изрази готовност «за много по-тясно» сътрудничество с Иран и Русия в името на възстановяването на мира в региона.

 

Разбира се, въпросният телефонен разговор между Рухани и Ердоган от 18 юли е бил посветен най-вече на провалилия се опит за военен преврат в Турция, но двамата са обсъдили и ситуацията в Близкия Изток, като цяло, стигайки до извода, че в света има сили, които не искат нормализирането на ситуацията в мюсюлманския свят. Според Рухани, сред тях са не само терористите, но и «някои свръхдържави», като иранският президент очевидно визира най-вече САЩ, които през последните две десетилетия наистина направиха много за дестабилизирането на региона.

 

Именно затова, лансираното по време на разговора предложение на турския президент, което на практика означава формирането на стратегическа ос Техеран-Москва-Анкара вероятно е изненадало малко иранския му колега. Според агенция IRNA, Ердоган е заявил, че «днес, много повече от преди, сме изпълнени с решимост, ръка за ръка с Иран и Русия, във взаимодействие с тях, да съдействаме за решаването на регионалните проблеми и възнамеряваме да активизираме усилията за възстановяването на мира и стабилността в региона».

 

Повечето анализатори са раздвоени, дали в случая става дума за поредната екстравагантна проява на авторитарния турски лидер, който напук на САЩ и ЕС, демонстрира, че е готов да сътрудничи не само с Русия, но дори с Иран, с който Анкара винаги е имала сериозни разногласия, или пък, че след последните събития векторът на турската (гео)политика е претърпял драматична промяна. Естествено, възниква и въпросът, как подобен алианс — ако въобще е възможен, разбира се, би променил регионалния пейзаж, особено в контекста на сирийската криза.

 

Някои смятат, че Ердоган се опитва да предприеме поредната важна стъпка  в процеса на бърза преориентация на на турската външна политика. Както е известно, първата такава стъпка беше направена когато, след продължителна съпротива и конфронтация, турският президент «внезапно» се ориентира към ново сближаване с Израел и Русия.

 

 

Непосредствено след това (наистина странно съвпадение) последна терористичното нападение срещу международното летище на Истанбул «Ататюрк». Малко по-късно пък се появи информацията за подготовката на среща между Ердоган и руския му колега Владимир Путин. Първоначално това трябваше да стане на форума на Г-20 в Китай през септември 2016, но след «странния» опит за преврат в Турция се появиха информации, че двамата ще се видят още през август.


Както е известно, първата версия, която лансираха турските медии (и не само) непосредствено след опита за преврат, беше, че той е организиран от определена част от турските военни, които уж са искали да попречат на сближаването с Израел и Русия. Именно в този контекст, Анкара се опитва да «вкара» и инцидента със сваления през миналата година руски самолет, обвинявайки осъществилите атаката турски пилоти, че също са участвали в метежа.

 

 

Втората версия е, че превратът уж е бил подготвен от турски офицери, свързани със специалните служби на Египет и Обединените арабски емирства. Разбира се, тук следва да имаме предвид напрежението в отношенията между Анкара и Кайро заради мощната подкрепа на Ердоган за сваления от египетските военни президент Мохамед Морси и стоящите зад него «Мюсюлмански братя».

 

 

Накрая, третата версия, за която застана и самият Ердоган, е, че организатор на пуча е емигриралият в САЩ ислямистки проповедник Фетхулах Гювен, който някога беше най-близкия съюзник, но сега е най-омразния враг на турския президент. Да не забравяме, че още когато Ердоган стартира първите чистки в редовете на армията през 2007, той се стремеше да се избави именно от привържениците на Гюлен сред военните.

 

 

След дестабилизацията на Близкия Изток в хода на т.нар. «арабска пролет», турският лидер първоначално се опита да укрепи регионалното геополическо влияние на страната си с помощта на Запада и, в частност, на НАТО, като за целта заложи на доктрината на неоосманизма, лансирана от външния му министър Ахмет Давутоглу и дори направи последния премиер (през 2014-2016). Ердоган обаче не съумя да изиграе западните си партньори (и най-вече САЩ) и страната му затъна в регионалния конфликт (придобил впоследствие и глобални измерения) в Сирия и Ирак, предвид факта, че обширни територии на тези две държави се контролират от Ислямска държава. Към това следва да добавим и активизирането на кюрдския фактор, като в Сирия кюрдите се ползват с пряката подкрепа на Вашингтон, което пък доведе и до възобновяването на войната с кюрдската РКК в Югоизточна Турция.

 

 

Самият Ердоган очевидно е наясно, че с необмислените си действия е допуснал да попадне в капана на западната (и най-вече американската) политика за дестабилизирането на Близкия Изток, съдействайки за успешната и реализация, включително и за възникването на т.нар. «бежански проблем». Впрочем, той го заяви достатъчно открито, обвинявайки Запада, че:

 

«Това е ваше дело. Вие създадохте този проблем с общи усилия и в резултат от това на наша територия има над два милиона бежанци».

 

 

Опитвайки се да излезе от този капан, в който сам се вкара, Ердоган реши да отвори «гръцкия коридор» за прехвърлянето на «бежанците» в Европа. Така той провокира миграционна криза в ЕС, пряко застрашавайки сигурността на държавите от Съюза, доказателство за което са и серията терористични нападения, осъществени от ислямисти в различни европейски държави през последната една година.

 

 

Накрая, в момента Ердоган с доста остър тон се опитва да принуди САЩ да му предадат Гюлен, обвинявайки го във всички възможни престъпления. Разбира се, Вашингтон настоява за доказателства, с каквито властите в Анкара очевидно не разполагат. Вместо това, турският президент действа по формулата, че «след като сме партньори, трябва да ни вярвате, а не да искате доказателства». И тъй като е наясно, че САЩ едва ли ще склонят да екстрадират Гюлен, Ердоган съвсем съзнателно и най-вече по тактически съображения провокира влошаване на отношенията с американците, включително разигравайки, както обикновено, «източната карта».

 

 

Както посочват редица анализатори, Анкара действаше точно по същия начин, когато се опитваше да стане член на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Както е известно, в момента Турция има статут на «партньор по диалога» в ШОС. Тогава Ердоган плашеше Брюксел, че ако страната му не бъде приета бързо в ЕС, тя може да се преориентира към доминираната от Русия и Китай организация.

 

 

В момента, Западът все повече втвърдява тона към Ердоган заради репресиите, осъществяване от него в Турция, като държавният секретар на САЩ Джон Кери дори заплаши, че може да бъде поставен въпросът за изключването на страната от НАТО. Следва да се има предвид обаче, че 65% от търговията на Турция е с ЕС (да не говорим за стратегическата и роля в НАТО), така че Ердоган просто не е в състояние с един замах да прекъсне обвързаността на страната си със Запада. И тъкмо поради това, той се опитва да очертае определена алтернатива за политическо действие, т.е. да си осигури добри позиции за предстоящите пазарлъци със Запада.

 

 

Проблемът обаче е, че както споменах по-горе, самият Запад (и най-вече САЩ) както изглежда се ориентира към фрагментирането на целия Близък Изток, включително и на Турция. Това би означавало възникването на гигантска «черна дупка», генерираща постоянен хаос и мощни мигрантски потоци, непосредствено до границите на ЕС (като България вероятно ще бъде ударена първа) и Русия.

 

Но, докато ръководството на ЕС изглежда парализирано пред случващото се и неспособно да се измъкне от опеката на САЩ, Москва може да бъде принудена да потърси някакво сближаване с режима на Ердоган, именно за да не допусне подобно развитие. Междувременно, самият Ердоган  очевидно се готви, на вълната на победата срещу «превратаджиите» да реализира старата си цел, т.е. да промени политическата система на страната, превръщайки я от парламентарна в президентска република, като това най-вероятно ще стане чрез референдум.

 

 

Ситуацията действително е сложна и геополитическия пейзаж в региона непрекъснато се променя. Ако Ердоган действа последователно, след предложението му за формирането на ос с Иран и Русия, той би трябвало да промени и позицията си спрямо режима на Асад в Сирия, включително като стартира преговори с него. Това несъмнено би създало възможност за разрешаването на сирийската криза.

 

 

Както е известно, досега Турция не признаваше легитимността на властите в Дамаск. Впрочем, ако се съди по някои последни изказвания на турския премиер Бинали Йълдъръм (според когото заговорниците са стреляли по своя народ, също като Асад), в тях не се забелязва и най-малък намек за промяна на отношението към сирийския президент.

 

 

Между другото, не бива да се изключва, че след неуспешния опит за военен преврат и успешно развиващият се засега «граждански преврат», реализиран от самия Ердоган, Турция може да се окаже сцена на нови катаклизми, като местната политическа опозиция, която е почти изцяло прозападно настроена, предприеме активни действия срещу управляващия ислямистки режим.

 

В подобна ситуация изглежда напълно обяснимо, че Анкара се опитва да формира нови тактически алианси. Тоест, турските власти се стремят да си гарантират подкрепата на съюзници, способни да балансират изострянето на отношенията им със Запада. Много е трудно да се прогнозира обаче, как точно ще се развият събитията. Ако в началото на август действително се осъществи среща между Ердоган и Путин ситуацията би могла да се проясни. Въпреки това, мнозина анализатори смятат, че в момента Турция предприема реален опит за промяна на геополитическата си ориентация.

Други експерти обаче са по-скептично настроени към случващото се. Според тях, в момента Анкара се ориентира към т.нар. «дипломация на триъгълниците», която досега успешно се реализираше в региона най-вече от Техеран, макар че за неин създател се смята покойният руски дипломат Евгений Примаков, реализирал я на практика с формирането на триъгълника Русия-Индия-Китай.

 

 

В този смисъл, обръщането на Турция към Иран и Русия най-вероятно е съобразено именно с фактора на активното иранско присъствие в региона. Тоест, основните усилия на Анкара ще бъдат насочени към формирането на алианс с Техеран и, на второ място, към включването в този процес на Москва. Според повечето руски анализатори, въпреки че липсва исторически прецедент за подобен формат на взаимодействие в региона, ако подобно предложение от турска страна бъде официално отправено, Русия би следвало да го приеме, още повече, че след като Турция е член на НАТО, формирането на устойчив канал за консултации между Русия, Иран и Турция би позволило той да се използва и за консултации (косвени, разбира се) и с НАТО. А това е важно за Москва.

 

 

В същото време руснаците са наясно, че Северноатлантическият алианс се олицетворява най-вече и преди всичко от САЩ. И след като американските действия в Близкия Изток, като цяло, и по отношение на сирийската криза, в частност, се оказват неефективни, не би трябвало да се изключва, че турската инициатива може да се окаже просто нов формат за осъществяване на американското присъствие в региона — именно чрез въпросния «триъгълник» с турско участие.

 

 

Затова най-важното в случая е, какъв ще бъде дневният ред на този стратегически триъгълник, ако той все пък бъде създаден. Просто защото твърде много зависи не от Турция, нито от Иран или от Русия, а от желанието на жителите на Близкия Изток и, в частност, тези на Сирия да продължат да се сражават или пък да постигнат мир.

 

 

Тоест, на първо място трябва да се работи за постигането на помирение между враждуващите фракции в региона — изключвайки радикалните ислямисти, разбира се.

 

В момента Москва и Техеран се опитват да действат именно в този посока. И ако към усилията им се присъедини и Анкара, процесът несъмнено ще тръгне много по-бързо.

Алекс ХАДЖИЕВ

* Българско геополитическо дружество

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;