Когато външен министър като нашия в лекция за резултатите от срещата на върха на НАТО във Варшава споменава някак между другото, че е време да се получи отговор на въпрос като «за какъв културен код говори Русия, кой е той, с какво е несъвместим с европейските ценности» или че е наложително да си поясним «какъв свят си представя Русия, какво общество иска да изгради, как ще го изнася извън границите си», това би могло да е само сигнал, че някъде там на Запад тези въпроси вече са зададени. Явно има идеи, че събития и обстоятелства налагат разговори на тази тема «да бъдат осветлени и да се вникне по-дълбоко в руските становища».

 

 

Това за европейските ценности и Русия звучи доста аматьорско, защото още основателят на Руската империя, цар Петър Първи, преди векове е черпел опит не къде да е, а в Амстердам, за да научи как да организира институции, общество, армия. После велики европейци са оставили следа в руската икономика, култура и нрави, защото голяма част от живота им е минала в Русия. А в Европа немалка част от руската аристокрация е дала своя принос за облика на днешните европейски общества. За да се стигне до наши дни, когато повечето дребни и средни собственици по Европа открито страдат заради секването на потоците руски туристи и налаганите санкции на Москва.
Същественото в случая е, че едва сега има

 

опити за изясняване на «руската душа»

 

и защо Русия отстоява «своя код и идентичност».

 

 

Би могло да се направи връзка и с неотдавнашно изказване на шефа на ЦРУ Джон Бренън, че «във Вашингтон не разбират същността на Близкия изток, опитвайки се там да внедрят западно разбиране за демокрация» и още, че «концепцията за западна демокрация в много от тези региони е абсолютно чуждо понятие в буквалния и преносен смисъл» (в интервю за Yahoo)».

 

 

Разбира се, че Русия не е Близкият изток, но ако сирийският президент Асад казва не къде да е, а пред Ен Би Си, че «руската политика се основава на ценности, а не на сделка и руската позиция е, че сирийският въпрос трябва да се решава от сирийския народ», т.е. той да му реши съдбата, това е само потвърждение, че наистина има разминавания в ценностни оценки, което по-често се разбира от редовите граждани, отколкото от лидери, които водят света.

 

 

Но светът с днешна дата стана «Ница», беше «Шарли ебдо», беше Брюксел, беше Истанбул, а всъщност е хаос, който вече не се знае дали някой го управлява.

 

 

Без да се включва непременно в тази сметка ситуацията в Турция след объркващия всички по веригата опит за преврат.

 

 

Затова някак смехотворно звучи призив да се конкретизира какво и как Русия иска да изнася зад граница, когато тя е начертала открито стратегически интереси и  дори нейни видни представители не пропускат да подчертаят, че «Русия вече никога няма да допусне да се воюва на нейна територия».

 

 

И докато във Варшава продължиха с внушения, че «врагът на деня е Русия», защото «тя е удобното плашило, издигано винаги, за да се оправдае разширяването на военния бюджет или започването на нови военни намеси в далечни места» (по American Conservative), 84 празнуващи националния си празник французи в Ница (но и 19 чужденци) срещнаха смъртта от ръката на поредния отгледан на собствена територия терорист.

 

 

Нормално е «Ислямска държава» (ИД) да се подозира за авторство на всеки атентат в Европа, но на практика се оказва, че тя е загубила само 12% от територията, която заема в Сирия и Ирак.

 

Независимо от военновъздушните атаки и воюващите по суша срещу нея сирийски кюрди, пешмерги в Иракски Кюрдистан и сирийската армия.

 

 

Асад казва в пряк текст, че «външната подкрепа е основна причина за продължаващия конфликт» и назовава директно Турция, Катар и Саудитска Арабия като основни поддръжници на воюващите срещу Дамаск радикални групировки, и това става «с одобрението на Запада, включително САЩ». Казва го пред американска медия, но «не вярва в добрите намерения на Вашингтон».

 

 

В такава ситуация може с изненада да се гледа как турският президент Ердоган обърна сякаш за часове кормилото на собствената си външна политика, но сериозните наблюдатели отдавна проследиха

 

стъпките «зад кадър»

 

които трасираха пътя на «разширяване кръга на приятелствата» и за начало включваха Израел, Русия, а вече и «ще нормализираме отношенията си и със Сирия», за да «остане настрана съревнованието и да спре да се игнорира разрушаването на човечността» (премиерът Йълдъръм).

 

 

Турция бърза да се включи сред играчите в Сирия и да не оставя решението само в ръцете на Русия и САЩ, особено след неизвестните от посещението на Кери в Москва, защото независимост за сирийските кюрди е кошмар за всеки турски политик, а допусналите го управляващи си подписват политическата смърт. Такава е ситуацията при съседите по отношение на т.нар. кюрдски въпрос и връзката му със събитията в Сирия. Още повече, че в Иракски Кюрдистан в присъствието на лидера Барзани е било подписано споразумение между САЩ и кюрдите там за военно сътрудничество, според което Вашингтон ще изплаща заплатите на пешмергите, които воюват срещу ИД за превземане на гр. Мосул. Спадането на цените на петрола е оставило управляващите в Ербил в ситуация да не могат да издържат бойците си. А връзката Барзани/Анкара е изтъняла в последно време по понятни причини.

 

 

Не е лесна ориентацията в близкоизточната главоблъсканица, където пропагандата, манипулациите, подвеждащите информации и интереси са толкова преплетени, че наподобяват кълбо змии, съскащи към целия глобален свят. А сега след опита за преврат в Турция

 

ситуацията стана още по-непредсказуема

 

Особено като се има предвид ролята, която се възлагаше на Анкара в региона и политиката на «стратегическа дълбочина», която тя следваше. Не е ясно дали ще я преформатира или ще я отложи във времето поради вътрешните си проблеми и реваншистки действия, но едва ли ще се откаже от идеите си за водещи позиции. Сигнали за преориентиране в геополитиката има, но кога, дали и как ще се реализират е въпрос с повишена трудност.
 

 

В тази връзка изтече информация, че при среща на Ципрас с Обама на срещата на НАТО във Варшава той е попитал защо САЩ не решават конфликта в Сирия. За нашия външен министър се разбра, че е получил указания от Ердоган да се откаже от цигарите. Но едва ли някой си дава сметка защо турският президент например не се реши да съди Борис Джонсън (както го направи за онзи немски водещ, осмиващ го в телевизионно предаване), когато той участва със свое стихотворение (особено цинично) в конкурс на «Спектейтър», спечели наградата от един паунд и после си позволи критични изказвания за политиката на турския президент.

 

 

Преди дни от Европа ни заливаха с обидни квалификации от страна на европейски лидери за новия външен министър на Великобритания Борис Джонсън. Съобщиха ни, че се «тресели от смях», когато чули за номинацията му от новия британски премиер Тереза Мей. Не се смееха, когато беше кмет на Лондон, потриха ръце, когато се отказа от надпреварата за премиерския пост, а сега се срещат с него, дори се ръкуват и са длъжни да изслушват становищата на Великобритания по всички световни и европейски теми, включително опасенията от нови терористични заплахи, от неговата уста. Дали са прочели внимателно неговата биография, произход и семейна среда, както и книгите, които е написал, в това число за Чърчил? Нима мислят, че политиците в Кралството са толкова обезумели, че да си слагат сами главите на гилотината? Да, гафове има, грешки политически също (за тях се плаща, макар и късно — справка Тони Блеър във връзка с войната в Ирак), но да не се налага после да се осъзнава какъв е

 

«кодът на британците»

 

 

когато политическите ветрове очертаят ясната посока.

 

 

Кремъл да е реагирал с насмешка?

 

 

В такива случаи се казва «бързайте бавно» или «когато му дойде времето».

 

 

Защото каква е разликата, когато Хилъри Клинтън сравнява Путин с Хитлер и така дава коз в ръцете на руските националисти и втвърдява позиции на Кремъл, а после Вашингтон търси контакти за «справяне със ситуацията в Сирия и с ИД?

 

 

След като руснаците навлязоха в Сирия и се оказа, че това не само не е провал, а добре премерен ход с геополитически успешни последици за Москва. Нима е случайно, че в American Conservative се цитира съветник по външната политика на Доналд Тръмп, който казва, че «САЩ са прекалено враждебно настроени спрямо Русия и вината за настоящото напрежение лежи най-вече върху правителството на САЩ».

 

 

Друг е въпросът какви са шансовете на Тръмп да е следващ президент на Съединените щати. Засега официално е кандидатът на републиканците. Ясно е, че във Вашингтон не всички мислят като Виктория Нюланд и че се чуват и други гласове освен придобилите традиционност «русофобски предразсъдъци», които «ненужно повтарят тенденции от Студената война». Няма как и Европа да не е под влияние на различните течения, които духат откъм Океана.

 

И докато се демонизира Русия, продължава се срокът на санкциите, терорът се вихри на европейска земя, в Кралството една представителка на консервативната партия, Тереза Мей, представя програмата на правителството си в силно леви окраски.

 

 

Какво друго са обещания за «повече справедливост и равен шанс», защото «сега, ако сте роден беден, ще умрете средно 9 години по-рано от другите, ако сте черен, правосъдната система ще ви третира по-сурово, ако сте бял младеж от работническата класа, е по-малко вероятно да постъпите в университет»?

 

 

Тя не крие, че «ако сте в държавно училище, е по-малко вероятно да стигнете до топ професиите, ако сте жена, все още ще печелите по-малко от един мъж», и се стреми да се представя като застъпник на «ред и законност».

 

 

В същото време се изказва срещу безконтролната миграция и смята, че сегашните равнища са прекалено високи. Нима не гласуваха за това британците на референдума? Нима Тереза Мей не произхожда от редово семейство от т.нар. средна класа, не е преминала през всички стъпки в партийната йерархия, и то от много години, оставила забележими следи в 6-годишното управление на английското МВР и е запазила личния си живот далеч от медиите?

 

 

Изключвайки екстравагантните обувки и живот на инсулин. От състава на правителството й е видно, че е предпочела предимно политици, които са изградили самостоятелно кариерата си, а не са разчитали на «семеен трамплин». Което не й пречи отново да говори за руски заплахи и такива от КНДР.

 

 

Нима в Брюксел наистина са си въобразявали, че в Лондон резултатите от «Брекзит»-а не са били изчислявани предварително и че не са имали варианти за новите повеи в геополитиката? Първо веднага изпратиха кралицата в Северна Ирландия, където я посрещна вицепремиер, бивш член на ИРА, където без много думи се демонстрира общност и загриженост, а после Тереза Мей посети Уелс и Шотландия, за да демонстрира колко много цени тези части от Кралството и да се опита да спре разпадни процеси на Острова. Лидерите в ЕС ще почакат, за да се стартират процеси за компромисна раздяла. Защото «Брекзит»-ът си е «Брекзит», казва Мей, и процесът може да се проточи.

 

Завоят

 

Все пак това е родината на демокрацията и не може да се процедира като в Турция. Онази Турция, с която ЕС предпочете да подписва споразумения, докато сочеше Русия за агресор, а сега трябва да наблюдава как Анкара и Москва се договарят за различни икономически проекти и първите руски туристи се посрещат в Анталия с френско шампанско. Като се знаят цените на алкохола в Турция, включително на виното, няма как да не се оценят жестовете на турските хотелиери. Доста са пострадали от липсата на руските туристи, че може и да ги къпят в шампанско.

 

 

За турските плодове и зеленчуци не е сигурно, че ще потекат отново към руския пазар, защото руснаците започнаха да си произвеждат свои и така дадоха тласък за развитие на родното село. Още повече, че мотивите за спирането им бяха наличието на много нитрати във внасяните. Да се казва, че всичко е по мед и масло във възобновените отношения между двете страни, ще е доста пресилено. Недоверието там е вкоренено, но интересите са си интереси. Разбира се, че след т.нар. преврат нещата стават по-различни и ще трябва доста време обстановката да се успокои до степен, че да се върнат туристите, в това число и руските.
 

 

Онези, които имат опит, знаят, че сега е времето на внимателното следене на случващото се, а реакциите биха имали успех, когато има сигурност в истинността на оценките, включително на големите играчи. Анкара например използва и опозиционни партии, които намират по-пряк път до Дамаск, след като са били в Москва, когато има решение за завой във външната политика в посока Близък изток.

 

 

Казват, че турските специални служби в лицето на МИТ никога не са прекъсвали отношенията си с доскорошни врагове и дори са посещавали Москва дни преди преврата. Поне такива информации могат да се намерят в т.нар. опозиционна преса при съседите, където антиамериканските настроения сега са взели връх, и то не само по площадите.

 

 

Официалното искане за екстрадиция на проповедника Фетхуллах Гюлен от САЩ, «човекът от Пенсилвания», и предоставянето на «информация за участието му в организирането на опита за преврат» едва ли ще съдейства за високото ниво на приятелски отношения между Вашингтон и Анкара (особено след излезлите наяве събития около базата «Инджирлик»), но в днешния свят всичко е предпоследно.

 

 

Обстановката в държавата на Ердоган остава неясна, но наистина

 

 

Турция не е същата след метежа

 

 

Процесите на декемализация, на пълзяща ислямизация, на укрепване на авторитарна власт не са от вчера, както и съпротивата срещу тях не започва с този злополучен опит за преврат.

 

 

Първо беше «Гези» и корупционните скандали през 2014 г., а после бе завой във външната политика, смяната на Давутоглу като премиер, приемането на закони с антиевропейска насоченост (отнемане на депутатски имунитет) и гражданската война срещу ПКК в Югоизточна Турция. Светските граждани, интелектуалците са под натиск, а опозицията е достатъчно беззъба, когато се вижда как Ердоган общува директно с масите, и то без необходимост от междинни звена като Меджлис.

 

 

Възелът на противоречията определено ще бъдат отношенията със САЩ, които се проектират върху основния обвиняем като организатор на преврата — Фетхуллах Гюлен, и истинността за ролята на «паралелната държава».

 

 

Нима случайно турският посланик в София изнесе информация, че и у нас има от «училищата на Гюлен», които коват кадри при съседите, и то без да загърбват мюсюлманската религия като водеща?

 

 

И това на фона на появилите се надписи на арабски по кръстовищата в турските градове, никнещите като гъби нови и нови джамии, призивите на имамите в джамиите по цялата страна да подкрепят Ердоган по време на 5-часовия метеж, сформирането на «шпицкоманди», които нахлуват в светските квартали на Истанбул като «Мода» и пребиват младежи, които пият бира в европейските на вид барчета там, и т.н.

 

 

С идеите за връщане на смъртното наказание Ердоган дава сигнал, че загърбва Европа, но той е доказал колко е повратлив, когато интересите му налагат промени. САЩ стоят зад кюрдите в Сирия и Ирак, а това е вътрешно и външно противоречие за Ердоган.

 

 

Въпросът е какво ще реши в тази посока и какви компромиси ще направи, за да умиротвори страната си. И да прибере по домовете поддръжниците си, които са закърмени с неприязън към малцинствата, предимно кюрди и алауити.

 

 

За нас остава да разчитаме сигналите и при съседите, и при големите в геополитиката. За да се ориентираме навреме в променящата се ситуация на световната сцена, за да не изпаднем от нея. За да не оставаме само с изказване на съболезнования по фейса.

 

 

Или да не ставаме смешни като украинците, които прекръстили един колбас от «Московски» на «Бандеровски», и то с обяснението, че го направили заради ситуацията в Източна Украйна, а това никак, ама никак не им решава проблемите и с Москва, и с Донбас.

 

 

Напротив, нагнетява обстановката. Нещо като онова със сатанизирането на Путин.

 

 

Добрата новина на този етап за нас може да бъде само тази, че заета с вътрешните си болки, Турция ще намали възможностите си да се меси в нашите вътрешни дела. Дано.

 

Иначе сме си добри съседи и си имаме приказката.

Зорница Илиева

Тагове: ; ; ; ; ; ; ;