Неуспешният опит на група турски военни от средния ешалон да осъществят преврат в Турция в нощта на 15 срещу 16 юли 2016 вече доведе до гибелта на над двеста човека (повечето от тях цивилни) и ареста на няколко хиляди противници на режима на президента Ердоган, при това не само в средите на военните.

 

Самият държавен глава, както и Министерството на правосъдието, обвиниха за случилото се живеещия в емиграция ислямски проповедник Фетхулах Гюлен и привържениците му от движението „Хизмет”. Както е известно, от 1999 насам Гюлен пребивава в САЩ. Естествено и той и „Хизмет” отричат да имат нещо общо с опита за преврат.

 

Кой стои зад опита за преврат

 

Непосредствено след като стана ясно, че опитът за преврат се е провалил, заваляха множество предположения относно силите, които стоят зад него.

 

Според британския „Индипендънт” например, който цитира неназовани турски експерти: „превратът е бил режисиран от управляващите за да даде възможност на Ердоган да прочисти окончателно армията от противниците си и да усили още повече своя контрол над Турция”.

 

Първите съмнения относно истинския характер на случващото се в тази страна се появиха още когато в речта си пред своите привърженици на летището в Истанбул президентът квалифицира опита за преврат като „подарък от Аллах” и открито заяви, че той ще му позволи да прочисти армията от „бандитите”.

 

В тази връзка, мнозина посочват, че за разлика от успешните преврати през 1960, 1971 и 1980, този път опитът на турските военни да овладеят властта е бил твърде зле организиран, като действията на „превратаджиите” са се оказали изключително неефективни, а в редица отношения и направо безсмислени.

 

Пак, за разлика от миналото, този път начело на опита за преврат не застана висшето армейско ръководство, а само неколцина полковници и подполковници, начело с уволнения наскоро юридически съветник към Генералния щаб полковник Мохамед Косе. Да не говорим, че броят на войниците, участвали в бунта, също беще твърде ограничен.

 

На второ място се посочват алогичните (меко казано) действия на разбунтувалите си военни.

 

Не е ясно например, защо им е трябвало да обстрелват с танкове празния Парламент или да се ограничат само с обстрел от въздуха на сградите на турското разузнаване и стратегическата комуникационна компания Turksat, вместо да се опитат да ги овладеят. Възможно е просто да не са разполагали с достатъчно жива сила за това. Показателно е също, че според някои медии Президентският дворец в Анкара е бил атакуван от едва 13(!) човека, както и, че общият брой на бунтовниците е бил само няколкостотин души, като почти всички са се предали без да окажат сериозна съпротива.

 

 

Според привържениците на тази версия, Ердоган се е държал така, сякаш е знаел, че бунтовниците нямат шанс и е действал по предварително отработен план, мобилизирайки привържениците си. Показателно е също, че той моментално обяви за организатор на опита за преврат именно Фетхулах Гюлен, когото смята за най-сериозния си опонент.

 

Както посочва в тази връзка кореспондентът на Politico Райън Хийт, цитирайки турски източници:

 

„след случилото се е много вероятно да станем свидетели на предсрочни избори, на които Ердоган ще се опита да си гарантира огромното мнозинство от гласовете. Възможно е също, това да доведе до промени в конституцията към по-лошо, в резултат от които ислямистките мотиви ще засенчат нейния светски характер”.

 

Втората популярна версия сред анализаторите е тази за присъствието на „американска връзка” в опита за преврат срещу Ердоган.

 

Нейните привърженици смятат, че Ердоган окончателно е излязъл изпод контрола на Вашингтон, а страната му е престанала да играе ролята на преден пост на американските интереси в региона.

 

Според тях, капката, която е препълнила чашата на търпението на Вашингтон е станал опитът на Ердоган да постигне помирение с Русия.

 

 

И тъкмо затова американците са дали карт бланш на военните да го отстранят. Между другото, през пролетта на 2016 известнията американски експерт по Близкия Изток и бивш високопоставен служител на Пентагона Майкъл Рубин посочи, че „Ердоган все повече излиза изпод контрол: вкарва в затвора противниците си, упражнява натиск върху медиите и строи дворци със темповете на „лудия султан” (става дума да султан Ибрахим I, управлявал през 1640-1648 – б.р.), заплашва да разпусне Конституционния съд, пропиля всички шансове за споразумение с кюрдите и води страната към катастрофа” и прогнозира, че „турските военни също са наясно с това и могат да направят опит за преврат”.

 

В полза на тази версия говорят и следните факти.

 

На първо място, именно в САЩ е базирана най-силната (включително в чисто материален план) опозиция на турския режим, като цяло, и на Ердоган, в частност. Между другото, тази опозиция е още по-крайно антируски настроена, отколкото беше доскоро властта в самата Турция.

 

На второ място, самият Ердоган изрично подчерта, че превратът е бил организиран от човек, намерил убежище именно в САЩ, а пък премиерът Илдъръм индиректно намекна, че Турция не може да поддържа добри отношения с държава, подкрепяща „откровени терористи”.

 

На трето място, можем да споменем съобщението на MSNBC, че Германия е отказала да приеме самолета на Ердоган, който непосредствено след първите сведения за осъществяващия се опит за преврат е поискал убежище там, или пък изявленията на американски конгресмен, изразил готовност за сътрудничество с „новите турски власти”. Отделен анализ пък заслужава липсата на каквато и да била реакция от страна на НАТО в най-напрегнатите часове от опита за преврат в Турция, която е ключов член на пакта.

 

Ако горните твърдения са верни, опитът за държавен преврат в Турция може да се окаже поредния, при това изключително мащабен, външнополитически провал на САЩ за последните няколко години. В тази връзка някои анализатори смятат, че в нощта на 15 срещу 16 юли Вашингтон окончателно е загубил контрола си над Турция, тъй като турският президент няма как да прости на американците опита за отстраняването си. Впрочем, те твърдят дори, че заедно с Турция, САЩ окончателно са загубили и целия Близък Изток, тъй като сега всеки лидер в региона вече е наясно, че буквално във всеки момент може да загуби властта си, ако това е в американски интерес.

 

Какво следва

 

Не е ясно, на какво са разчитали „превратаджиите”. Вероятно са вярвали, че множеството турци, които са недоволни от Ердоган, както и от режима, като цяло, ще се сплотят и това ше даде на военните шанс да осъществят успешно замисленото от тях. Истината обаче е, че почти напълно неизвестният полковник Мохамед Косе нямаше никакви шансове да обедини около себе си недоволните от политиката на Ердоган.

 

На второ място, предварително беше ясно, че при евентуален опит за преврат, армията и силите за сигурност ще останат верни на режима, затова подобен опит едва ли би имал смисъл, тъй като шансовете му за успех бяха нищожни.

 

В същото време е очевидно, че „единството на нацията”, за което толкова обича да говори Ердоган, просто не съществува: през последната година подкрепата на населението и елитите (включително военните) за режима непрекъснато намалява, въпреки че броят на привържениците му си остава достатъчно голям, както показват и тълпите по улиците на Истанбул и Анкара след потушаването на опита за преврат.

 

На фона на кризисните явления в турската икономика и изострящата се гражданска война с кюрдите, действията на режима и лично на Ердоган, пораждат сред обиковените турци прекалено много въпроси, които с течение на времето стават все повече. Между другото, неочакваното извинение на турския президент към Русия и светкавичните му стъпки за нормализирането на отношенията с Москва са очевидно доказателство, че Ердоган е осъзнал, че губи почва под краката си и отчаяно се нуждае от съюзници (а след намесата и в сирийската гражданска война Русия демонстрира, че действително е най-силния възможен съюзник в региона), на които да може да разчита при изостряне на ситуацията. Тоест, Ердоган е наясно, че позициите му отслабват и са му необходими силни съюзници за да възстанови статуквото.

 

 

Единственото, което със сигурност може да се твърди в момента по отношение на Турция е, че за Ердоган наистина идват трудни времена. Бунтът на военните демонстрира, че единство липсва не само в турското общество, но и сред управляващите и военните елити, което е изключително опасно за страната. Независимо от огромните тълпи ликуващи привърженици на президента, които ни показват медиите, истината е, че турската държава се раздира от противоречия и никой не може да каже, до какво точно ще доведат те в крайна сметка.

 

 

Несъмнено е, че Турция навлиза в период на политическа нестабилност, но да не забравяме, че самият Ердоган най-много допринесе за това, като през всичките последни години, с посредничеството на службите за сигурност, подкрепяше различни радикални и терористични групировки в региона. И макар че старателно култивираше и стимулираше турския национализъм и градеше политиката си на основата на „възраждането на славата на Османската империя”, в крайна сметка се оказа, че това просто не му е по силите. В момента Ердоган започва да събира плодовете на собствения си политически авантюризъм и прекалените си амбиции и, както изглежда, това е само началото.

Стефан МАРИНОВ*

*Център за  мониторинг и превенция на конфликтите

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ;