Едно от табутата в нашата не съвсем демократична република е Кюрдският въпрос.

 

В това отношение управляващата «ислямистка» партия в Турция, въпреки безразсъдния мачизъм на своя лидер, изглежда по-либерална и реформистка от своите секуларни опоненти.

 

Някои умни глави в Турция и Вашингтон например твърдят, че като сложи край на доброто старо време на кемалистката квазидиктатура, сегашното ислямистко правителство ни тласка към «тъмнината».

 

В действителност, за да разберем накъде върви Турция, трябва добре да познаваме кемалистката епоха.

 

Въпросът «Дерсим ли? Какъв Дерсим?», зададен от много турци ни дава повод да се върнем отново към табутата на кемализма.

 

Спорът избухна след изявленията на Онур Оймен, вторият човек в светската опозиционна Републиканска народна партия (CHP) по повод реформата за разширяване правата на кюрдите и разоръжаването на Кюрдската работническа партия (ПКК).

 

CHP e срещу тази реформа.

 

В критиката си на мотото «Да спрем сълзите на майките!», с което правителството започна тази инициатива, Оймен каза, че водена от този девиз, Турция е сразила много външни и вътрешни врагове и никога в своята история не се е отказвала да се бори, за да няма вече майчини сълзи.

 

«Нима майки не плакаха след Дерсимското въстание? Но никой не поиска тогава да спрем сълзите им, да спрем борбата», заяви Оймен.

 

Думите му предизвикаха протести из цялата страна. Даже някои по-разумни членове на собствената му партия заклеймиха изявлението на Оймен.

 

«Дерсим не може да бъде оправдан с нищо», заявиха те.

 

Но какво е станало в Дерсим?

 

Много турци не знаят нищо и не разбират за какво се води спорът.

 

Този и още няколко отвратителни епизода от историята на Турция са внимателно изчистени от «официалната история» — единствената, която турците познават.

 

Дори някои западни авторитети, например Бърнард Люис и Станфор Дж. Шоу, не са споменали и дума за тях в книгите си за новата история на Турция.

 

Но бруталното смазване на Дерсимското въстание през 1937-38 г. е прекалено трагично, за да бъде забравено.

 

Ето накратко неговата история.

 

Дерсим е град в източен Анадол, център на племенна област, населена от кюрди-алиани, които Република Турция смята за еретици в исляма.

 

В средата на 30-те години на миналия век кемалисткият режим решава да подчини тази област, за да сложи край на «анархията» в нея, да «наложи ред и закон» и, разбира се, данъци.

 

Някои от кюрдските племена веднага признават поражението си, други обаче продължават съпротивата.

 

Един мартенски ден на 1937 г. те изгарят някакъв «стратегически» дървен мост и прекъсват телефонните линии.

 

Правителството възприема това като начало на ново въстание. Армията започва брутална кампания с идеята да избие въстаниците, но избива и много мирни жители.

 

Източници на информация за събитията са разказите на оцелелите от клането.

 

Един от тях, Нури Дерсими, бяга в Сирия и там 13 години по-късно издава книга. Той разказва, че когато войските нахлули в област Дерсим, бунтовните кюрдски племена скрили жените и децата си в дълбоките планински пещери, а мъжете излезли да се бият.

 

«Хиляди жени и деца загинаха, когато турската армия зазида входа на пещерите» — пише Дерсими. — «На други места турските войници запалиха огньове на входа и скрилите се вътре жени и деца умряха от задушаване. Онези, които се опитваха да напуснат тези убежища, бяха довършвани с щикове».

 

Дерсими е кюрдски националист, затова някой може да предположи, че е бил необективен. Но има и други информации, които потвърждават неговия разказ.

 

Холандският антрополог и експерт по история на кюрдите, Мартин ван Бруинесен, пише:

 

«Официалните армейски рапорти споменават за арести на жени и деца. Но няколко от тях разказват за безразборно избиване на хора и животни. С професионална гордост те изброяват колко много «бандити» и членове на техните семейства са били «унищожени» и колко села и ниви са изгорени. Онези, които се бяха скрили в пещерите, бяха унищожени, твърдят офицерите, писали рапортите». 

 

Според Бруинесен «около 10 процента от цялото население на Тунджели са били избити».

 

Сега може би се питате къде е Тунджели.

 

Ами, това е новото име на Дерсим след «омиротворяването» на провинцията. Подобно на хиляди други кюрдски села и градчета, и Дерсим получи изкуствено турско име.

 

Това е «неприятната» история на Дерсим. Някой ще ми възрази, че тя трябва да бъде разглеждана в правилния «исторически контекст». През 30-те години на миналия век в много други държави е имало авторитарни режими, които са се отнасяли брутално към своето население.

 

Дори Уинстън Чърчил като министър на британските колонии е писал:

 

«Силно подкрепям използването на отровен газ срещу нецивилизованите племена в Ирак».

 

Автор: Мустафа Акьол

Тагове: ; ; ; ; ;