Колко странно!

 

Историографията е иронизирана в световния обществен живот като променлива и услужлива на политиката наука.

 

А в същото време е привеждана като аргумент и мотивации за съвременни политически идеи и инициативи. Спомням си лаконичната фраза на холандка, делегат на Световния конгрес на историците в Амстердам през 2010 г.:

 

«Клио може и да е лека жена, но заслужава уважение!»

 

Ползата от историята е строгото предупреждение от нейните уроци. Но невинаги и не съвсем.

 

Повечето от тези уроци остават пренебрегвани.

 

Рядко ще срещнем съобразяване с това, което се е случило в миналото и с поуките от него.

 

След войната във Виетнам американците разбраха, че е лошо да се справят с целите си чрез употреба на земни сили.

 

Уроците на Виетнам, Косово и отчасти в Ирак ги принудиха да използват надземни сили и средства, чиято лекота невинаги носеше трайни победи. Мъдър и полезен урок.

 

Сега са много внимателни, когато пращат американски момци на бойното поле. И внимават за обществената реакция у дома.

 

Ако хвърлим исторически поглед към света, ще видим, че малко са се съобразявали с предупрежденията на историята.

 

Шведските крале, «Златната орда», рицарите и монголските ханове, Наполеон и Хитлер са знаели що за противник е Русия.

 

Но са решили, че този път ще е другояче и са предприели гибелна за самите тях агресия. Смятали са, че руснаците ще паднат, защото ще предпочетат по-хубавия живот, но под робство. Не стана, патриотизмът не минава през стомаха.

 

Обичаната от Запад Русия по времето на Горбачов и Елцин също бе предопределена като петоразредна сила с допотопни ракети, а «Макдоналдс», кока-колата и дънките предизвикваха напорист възторг.

 

Така е със забраненото…

 

Опиянението бе кратко и не завинаги.

 

Разбра се, че с Русия така за дълго не може!

 

Уроците на историята не са толкова какво да се прави, а какво не трябва да се прави.

 

Япония и Китай се самоизолираха, за да се запазят от чуждо влияние през модерните времена, а се получи обратното.

 

Поуката от самоизолацията ги направи световни сили.

 

Значителна част от французите по време на окупацията през Втората световна война сътрудничеха на германците.

 

След освобождението на Париж се заговори за «хоризонтално сътрудничество» — любовните връзки на французойки с германци, описано от Коко Шанел и доказано като привлекателно дизайнерство за есесовските униформи от Хуго Босс.

 

Но героите от великата френска съпротива се оказаха по-значими, запомнени и най-вече достойни във френската история.

 

Така е, когато подценяваш националната емоция, която е фактор в политиката.

 

Изразът на Чърчил «кръв, пот и сълзи» не свидетелстваше толкова за мощта на британската армия и  икономика, колкото за психологията и манталитета на англичаните.

 

Нека не смесваме прагматизма, близък до цинизъм, с достойнството в политиката.

 

А ние?

Усърдната мания да сме със силните на деня ни е донесло малки успехи и още по-малко уважение пред света.

 

По време на българската криза от 1885-1887 г. бяхме сами, но повече уважавани.

 

Кой не ни се възхищаваше за Сливница и Одрин?

 

През 1913 г. сме във война с всички съседи, включително и с Черна гора, въпреки че бяхме етнически и морално прави.

 

Как да обясниш този парадокс на чуждестранна аудитория?

 

И през Първата, и през Втората световна война България осъществява правилния избор.

 

Но не и с оглед на историческата перспектива.

 

Защото политиката не се определя от положението за една година, а поне за десет напред.

 

Спасили сме се от Хитлер, като сме станали негови съюзници.

 

За да няма почернени майки и вдовици.

 

Но ако така разсъждаваха гърци и сърби, поляци и руснаци, Хитлер можеше да стигне до Аляска.

 

След това не проляхме ли кръв при Драва и Страцин, за да докажем, че не сме нацистки съюзник?

 

А Белгия бе прегазена два пъти от нацистите.

 

Един от основните уроци от нашата политическа история в ново време е, че България не може да си позволи повече от един враг или недоброжелател на Балканите.

 

А люлката на нашето Възраждане Македония?

 

Нима не е ясно, че повече така не става и не работи.

 

Презрителните подхвърляния «Къф македонец си ти?!» или «Къф е този диалект?!» не носят очаквания ефект на приобщаване.

 

Там отдавна няма нито Коминтерн, нито УДБА, нито югоармия.

 

Колко неестествено е, че македоно-сръбските отношения са по-топли, отколкото нашите с тях.

 

А скандалното преосмисляне на войната в Ирак днес?

 

Забравихме ли възторженото одобрение на нашето участие, сравнявано от покоен журналист с най-значимото ни цивилизовано участие в световната история?

 

«Нашите влязоха в Багдад!», обяви друг журналист родните съюзнически триумфи.

 

Не става дума за злорадство:

 

«Казвах ли ви аз на вас?», а за преосмисляне на прибързано старание.

 

В историята ни има достатъчно величие, за да обръщаме гръб на причините за нашите поражения.

 

Не е толкова трудно да определиш какво е било грешка в миналото.

 

Мъдростта от висотата на историческия опит е да прецениш какво от нашето съвремие ще бъде оценено като заблуда в бъдещето.

 

Защото днес нямаме поне един футбол, който да ни обединява.

Проф. Андрей Пантев

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;