На 7 юни 2016 г. сайтът „Сегодня.ру“ публикува статията на Николай Севастянов „Българското дъно“. В нея авторът показва висша степен на историческа предубеденост, преминаваща в откровено изопачаване на фактите и откровена българофобия.

 

Впрочем няма нищо вярно в това, което той пише: стари лъжливи митове за „неблагодарните“ български братушки, които, видите ли, винаги са предавали своята освободителка Русия.

 

Тези митове са крайно опасни преди всичко за самата Русия, защото България е най-важната балканска държава, чието стратегическо положение дава на нашата страна изключителната възможност да осъществява своите геополитически и икономически интереси в този район. Това не се отнася нито за Сърбия, нито за Румъния, нито за Гърция.

 

Ако Русия е в лоши отношения с България, няма да види нито „Южен поток“, нито военен съюз със същата тази Сърбия, най-краткият път до която по море минава именно през България.

 

Още великият руски императорски граф Н. П. Игнатиев разбира добре изключителното значение на България за Русия от гледна точка на геополитиката. Той е убеден, че създаването на „Голяма България“, която да оглави съюз на славянските балкански държави, би я превърнало в надеждна опора за Русия в този регион.

 

За това пише и авторът на плана за войната от 1877–1878 генерал Н. Н. Обручев: Да се откъсне от властта на турците християнска България, в която те извършиха толкова злодейства. Тази страна се състои от три части: Дунавска област с Русчук и Търново, Задбалканската област със София и Македонската – с Битоля.

Значението на България за Русия

 

Тоест, още преди началото на активните военни действия Александър Втори и неговите сподвижници са се виждали в пределите на Мизия, Тракия и Македония. Значението на България за Русия са разбирали и нейните врагове през XIX век – Англия и Австро-Унгария. Именно те не допускат създаването на „Голяма България“. В резултат на Берлинския договор България е раздробена на три части: Македония отново е дадена на Турция, на юг от Балкана е основана автономната област Източна Румелия, подвластна на султана, а самата България остава зависимо от Турция княжество. Отнемайки Македония от България, Берлинският конгрес поражда силно желание у София да си я върне обратно.

 

А сега да анализираме пасажа на Севастянов за това, че в отговор на освобождаването на България Русия получила от българите само празни думи на благодарност, зад които се крие най-черното предателство. По-нататък авторът пише:

 

В най-тежките месеци на Първата световна война именно българите не се поколебаха да влязат в съюз с Германия и същата тази Турция, която само няколко десетилетия по-рано пропи с кръв въстаналите български села. И не става дума за формален акт, българите взеха най-активно участие в тази война. Това е показателно. С оръжие и жива сила Сърбия цяла година удържаше австрийската армия, понасяйки колосални загуби и сражавайки се на границата на своите възможности – с враговете на фронта, с епидемията от тиф в тила. Но именно неочакваното българско нахлуване сломи съпротивата и осигури поражението на сръбската армия. Най-страшното е, че не говорим за политическа воля, която българският народ прие със свито сърце. Напротив, изключително много хора в българското общество активно подкрепяха удара по сърбите, смятайки, че територията е къде-къде по-важна от моралните категории.

Така ли стоят нещата в действителност?

 

Веднага правим следната уговорка: през 1915 г. българският княз Фердинанд предава общославянското дело, предава Русия и обрича страната си на поражение в Първата световна война. Този факт, както се казва, е клинично доказан. Неизбежно ли е обаче това предателство? Съответства ли на реалността идеализираният от автора образ на Сърбия? Обикновените българи предали ли са руснаците?

 

Ще направим още една уговорка. Сърбия е братска за Русия страна, с която ни свързват и православната вяра, и братството по оръжие, и взаимно пролятата кръв. Но първо, всичко това ни свързва и с България. А второ, любовта към Сърбия съвсем не предполага идеализирането й и основаващата се на него враждебност към България.

Отговорността на Сърбия за провала на славянския съюз

 

в навечерието на Първата световна война съвсем не е по-малка от тази на България. А политиката на сръбските управляващи кръгове в началото на 20 в. е не-по-малко користна по отношение на Русия от политиката на българското правителство. За това говорят историческите факти.

 

Печелейки войната, при подписването на мирния договор в Сан Стефано, Александър Втори дава на българите завзетите турски територии, но Сърбия изявява претенции към част от тях и на 2 / 14 ноември 1885 г. под предлог, че протестира срещу присъединяването на Източна Румелия към България, й обявява война. Сръбските войски обаче претърпяват съкрушително поражение.

 

През нощта на 29 май / 11 юни 1903 г. група сръбски офицери убива проавстрийски настроения крал Александър Обренович и качва на престола русофила Петър Първи Караджорджевич. Въпреки обрата в сръбската политика в посока към Русия, който се случва при крал Петър първи, управляващите сръбски кръгове, както и преди, в отношенията си с Петербург поставят на първо място тяхната „полезност“ за Сърбия.

 

През 1908 г. замисълът на император Николай Втори е да помири и обедини във военнополитически блок балканските славянски държави, което би позволило на Русия да влияе сериозно на политиката на Австро-Унгария и Германия в региона. На 1 / 13 март 1912 г. при подкрепата на Русия между България и Сърбия е подписан съюзнически договор. На 16 / 29 март 1912 г. и Гърция подписва такъв съюз с България. По този начин под егидата на император Николай II е създаден Балкански съюз, който има всички шансове да стане действащ инструмент в ограничителните действия спрямо Австро-Унгария.

 

Спазвайки съгласието помежду си, страните, членки на „Балканската Антанта“, не биха позволили Виена да извърши агресия по отношение на Сърбия. Рискът от избухването на Първата световна война също в значителна степен би намалял, тъй като на страната на Русия и Франция близо до границата с Австро-Унгария се появява мощна сила.

 

Приветствайки създаването на Балкански съюз, руската дипломация предупреждава участниците в него, че руският цар е против всеки опит да се придаде настъпателен характер на този съюз. Междувременно балканските държави, създавайки съюзнически отношения, се стремят веднага да започнат война срещу Османската империя и за нейна сметка да решат своите териториални проблеми, заложени още на Берлинския конгрес.

 

Такава война заплашва да се превърне в голямо европейско противопоставяне. Николай II предупреждава София, че в съюзническия договор трябва да отсъстват каквито и да било клаузи за настъпление. Независимо от всички усилия на Русия да не допусне ескалация в напрежението на Балканите, Сърбия, България, Гърция и Черна гора влизат във война с Османската империя, постигайки съкрушителна победа.

Преди да изсъхне мастилото

 

Само че давайки на Балканския съюз своите европейски територии, младотурското ръководство залага в Балканския съюз бомба със закъснител. Познавайки нравите и апетитите на своите победители, при сключването на мира турците заявяват, че им предоставят правото те сами да си поделят завоюваните територии. А всеки един от победителите мечтае страната му да бъде „велика“: „Велика България“, „Велика Сърбия“, „Велика Гърция“ и даже „Велика Черна гора“. Започват горещи спорове за тази или онази част от завоюваното.

 

„Вестник Европы“ пише:

 

Най-лошите шовинисти са балканските. Всяка от балканските държави тайно мечтае за хегемония. Всякакви сантиментални изказвания няма да доведат до нищо, докато цяла Македония е в ръцете на Сърбия. Що се отнася до недоверието към Русия, то е значително по-силно в средите на сръбските „напредници“, отколкото сред българските „либерали“. На Балканите има такава македонска поговорка:

 

„Който ми даде, за него и ще бъда“.

 

Затова още преди да изсъхне мастилото на подписите под Лондонския мирен договор, поставящ край на Първата балканска война, започва Втората, този път – вече между бившите съюзници. Виновници за тази война са всички държави от Балканския съюз, а не единствено България. Така през януари 1913 г. либералните и националистически вестници разгръщат кампания против сръбско-българския съюз.

 

По същото време такава вълна, само че срещу Сърбия, залива и България. От двете страни се чуват обвинения и псевдоисторически обосновки за „изконните“ права над Македония. България, бившата лидерка на съюза на Балканските държави, която е понесла на плещите си основното бреме на войната с Османската империя, претендира за Македония – още повече че нейното население по същество е българско.

 

Македония обаче бива окупирана от Сърбия. Български управляващи кръгове започват да настояват за изтеглянето на сръбските и гръцки войски от македонските територии, към които те имат претенции. В отговор Сърбия и Гърция сключват съглашение съвместно да защитават завоюваните територии и да ги поделят помежду си.

 

Николай Втори е категоричен противник на разпадането на Балканския съюз и се стреми да регулира спора между България и Сърбия по мирен път. Руското Министерство на външните работи веднага свиква конференция на премиерите на страните от Балканския съюз (Сърбия, Черна гора, България и Гърция) и при посредничеството и арбитража на Русия (впрочем предвидено от сръбско-българския съюзен договор от 1912 г.) за намиране на изход от така сложилото се положение.

 

Но докато Петербург мъчително търси решение за запазването на мира на Балканите, Австро-Унгария и Германия правят всичко в рамките на този район да не се появи мощна сила, която да бъде съюзник на Русия.

 

Затова австрийската дипломация в Белград подтиква сръбския крал към война с България и Гърция, а в София – Фердинанд, към война със Сърбия и Гърция. На сръбското правителство се внушава, че в Първата балканска война сърбите не са получили желаното – достъп до Адриатическо море, но могат да компенсират това, анексирайки Македония и Солун.

 

На българското правителство се внушава същото – възможността за анексиране на Македония. Австро-Унгария обещава на България подкрепа по този въпрос.

 

Руската дипломация оказва силно влияние върху правителствата на Сърбия и България, но не успява да увенчае с успех усилията си – дори независимо от личното послание на император Николай Втори до София и Белград с искането да се прекрати военната подготовка. В ответните си телеграми до Николай Втори цар Фердинанд прехвърля цялата отговорност на Сърбия, а крал Петър – на България.

Съюзници-разбойници

 

През нощта на 17 / 30 юни 1913 г. българите атакуват сръбските части, дислоцирани в Македония, но получават отпор и са отблъснати на изходните им позиции. В София вече са склонни да оттеглят българската армия от Македония и да обявят случилото се за пограничен инцидент. Правителствените кръгове на Сърбия и Гърция обаче се възползват от ситуацията и официално обявяват война на България. Последват ги Черна гора и Румъния, след това и Османската империя.

 

В резултат българската армия се оказва на границата на пълно поражение. Както виждаме, въпреки твърденията на Н. Севастянов Сърбия не се гнуси от съюз с Турция срещу православна държава.

 

При посредничеството на Русия на 28 юли / 10 август 1913 г. в Букурещ приключват мирните преговори. България практически губи всичките си придобивки, завоювани в Първата балканска война. Македония е поделена между Сърбия и Гърция. Турция си връща голяма част от Източна Тракия с Адрианопол. Румъния взима Южна Добруджа.

 

В действителност обаче истинският победител във Втората балканска война са германските империи и преди всичко Австро-Унгария. Изхождайки, както и всички балкански държави, от тясно егоистичните си интереси, в Белград не успяват да оценят правилно отслабването на позициите на Русия на Балканите.

 

В онзи момент нищо не отделя Сърбия от могъщата и крайно враждебна Австро-Унгарска империя. Враждата между Сърбия и България съвсем скоро води до тежки последствия за цяла Европа. Както правилно пише след началото на Първата световна война „Вестник Европы“:

 

Ако Австрия знаеше, че Сърбия може да разчита на България, едва ли през 1914 г. щеше да има война. Може с увереност да се каже, че такава нямаше да има.

 

Що се отнася до Първата световна война, то признавайки несъмненото предателство на Фердинанд Кобурггски, следва да се отбележи, че и в този случай не всичко е така просто, както го описва Н. Севастянов.

 

За разлика от неговото уверение, че през 1915 г. „българите, без да се замислят“ са участвали във войната на страната на Германия и Турция, на определен етап българските управляващи са готови да подкрепят Антантата. Но в такъв случай би им се наложило да поддържат и Сърбия, която само две години преди това в съюз с пет държави е участвала в тежка война срещу България.

 

Фердинанд се нуждае от някакви осезаеми компенсации, които биха направили съюза със Сърбия оправдан в очите на народа. Такава компенсация би могла да стане Македония и българският цар съобщава на съюзниците, че е готов да излезе срещу германския блок, в случай че тази територия бъде върната на България. Петербург, Париж и Лондон подкрепят това предложение на Фердинанд.

 

Но когато Николай Втори съобщава това в Белград, среща единствено възмутено неразбиране. Сърбите категорично отказват да правят каквито и да било отстъпки на „предателите на славянското дело“. Императорът напразно се позовава на неизбежните обширни компенсации на Сърбия след войната за сметка на Австро-Унгария, напразно убеждава Белград, че с присъединяването на България към Антантата силите на последната ще нараснат многократно, което несъмнено ще бъде изгодно и за самата Сърбия. Всичко е всуе. В Белград не искат и да чуят за каквито и да било контакти със София.

 

При тези условия България се присъединява към германския блок, а Сърбия е разгромена и окупирана. Редно е да се отбележи, че през Първата световна война руснаци и българите воюват непосредствено само на второстепенния Солунски фронт, където има незначителни сблъсъци между българските и руските войски.

Лъжите, че България е воювала със СССР

 

Най-нелепи, антиисторични и откровено лъжливи са следните твърдения на автора на статията:

 

А после дойде Втората световна и се случи абсолютно същото – същите тези „славянски братя“ отново бяха срещу Русия, но вече на страната на нацистите. Едва когато в страната навлезе съветската, а по същество, руската армия, българите внезапно премислиха и до края на 80-те години отново се превърнаха в приятели, получавайки безплатни кредити и безвъзмездни енергоресурси. Когато обаче слободията приключи, ние получихме това, което виждаме сега – доброволен преход в статута на още една западна колония под управлението на местния комплексиран „елит“.

 

Странно е, че авторът не знае, че по време на Втората световна война България не обявява война на СССР и никога не е воювала с него.

 

Нещо повече, цар Борис Трети отказва да изпрати на Източния фронт дори доброволци. Това, че България се оказва в Тристранния пакт, е предизвикано от конкретната военнополитическа предвоенна обстановка, свързана с пълното господство на нацистка Германия в Европа.

 

Българският цар прави всичко възможно страната му да не стане член на този пакт.

 

Впрочем в хитлеристкия пакт е и Югославия – при това даже след преврата през 1941 г. и идването на власт в Белград на антигерманското правителство тя не излиза от него.

 

Нека припомним също така, че на 5 април 1941 г. Сталин подписва договор за „дружба и ненападение“ между Москва и Белград, при условие че Югославия няма да излезе от хитлеристкия пакт и няма да приеме помощ от Англия. Така че, както виждаме, България съвсем не е самотна в Тристранния пакт.

 

Но когато започва Великата отечествена война, хиляди българи с оръжие в ръка излизат в планините, за да воюват със своето правителство, тъй като го считат за виновно за агресията срещу „Майка Русия“ – макар цар Борис Трети да не е изпратил дори един войник на Източния фронт.

 

На 27 юни 1941 г. народният комисар по вътрешните работи на СССР Л. П. Берия нарежда на заместник-началника на НКГБ (разузнавателното управление) П. А. Судоплатов да изясни при какви условия Германия ще се съгласи да прекрати войната срещу СССР и да преустанови настъплението.

 

Берия заповядва на Судоплатов да се срещне с българския посланик в СССР И. Стаменов, който изразява своята увереност, че Германия ще загуби войната.

 

На 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България.

 

Войната“ продължава четири дни и прелива в масови възторжени демонстрации на българския народ.

 

Създаден е прокомунистическият Отечествен фронт начело с Кимон Георгиев. През септември 1944 г. правителството на ОФ обявява създаването на Българската народна армия, на 19 септември започва мобилизацията.

 

Да края на войната са мобилизирани 450 000 души, във военните действия участват 250 000 български воини. Българската войска взима участие в бойните действия срещу Германия на територията на Югославия, Унгария и Австрия (в това число в Белградската операция и в сражението до Балатонското езеро).

 

От септември до 1944 г. до края на войната загубите на българите възлизат на 31 900 души.

 

Командващият Първа българска армия генерал Владимир Стойчев участва в Парада на победата.

 

360 български войници и офицери са наградени със съветски ордени.

 

Ето това представлява „всеобщото предателство“ на българския народ.

Кой първи се хвърли в обятията на НАТО и САЩ

 

Накрая. В наши дни изобщо е смешно да се говори за предателство от страна на държавите, членки на Варшавския договор, защото главният предател са умиращият комунистически строй и приемникът му в лицето на режима на Елцин. Предатели са Ерих Хонекер, Тодор Живков, Николае Чаушеску и т.н.

 

Кой пръв се хвърли в обятията на НАТО и САЩ? Не бяха ли елцинско-гайдаровските „пазители на висините“? Не носят ли те основната вина за всичко, което се случи, в това число със страните от Варшавския договор?

 

Защо сега българите да са виновни за цялата случила се неблагодарност? Те не искаха да влизат нито в НАТО, нито да са васали на САЩ.

 

Руските либерали сами ги тласнаха към това.

 

Както през 1940 г. Сталин бе готов да влезе в Тристранния военен пакт, както през 1991 г. Елцин нямаше нищо против влизането на Русия в НАТО.

 

България, като и Украйна, Грузия, Югославия, Армения, Приднестровието, руснаците в Прибалтика, Казахстан – всички те бяха притиснати и манипулирани. За което с днешна дата плащаме.

 

Днес България представлява печална картина: разорена, обезкръвена, със съсипана икономика, с инвалидизирана армия, с русофобски проамерикански режим.

 

Но въпреки всичко това в България ние срещаме най-искрената, най-неподкупната любов към Русия.

 

Именно благодарение на всенародното желание в центъра на София до ден днешен се издига паметникът на Царя Освободител Александър Втори.

 

Това се отнася до стотиците паметници на руските освободители от годините 1877–1878, до ден-днешен те си стоят в цяла България.

 

Паметта за тази война и днес е свещена за всеки българин. За разлика от Русия, където тя практически е забравена.

 

Попитайте на улицата който и да е наш съотечественик да каже фамилията на примерно трима герои от Освободителната война през годините 1877–1878. Почти 100 % е вероятността да не назове нито един.

 

А в България всеки ученик знае имената на Царя Освободител, на генералите Скобелев, Гурко, Столетов. На подполковник Калитин. В цяла България улици и булеварди са кръстени в тяхна чест. След всяка литургия във всички български православни храмове свещеникът споменава

 

Государя императора Александра Николаевича и русских воинов за освобождение Болгарии живот свой положивших“.

 

През февруари 2016 г. бе канонизиран отец Серафим Соболев, чиито мощи се съхраняват в криптата под православната черква „Св. Николай Чудотворец”, известна като руската църква в София. Руският владика, бил в изгнание в България, е дълбоко почитан там. София не бе виждала такова тържество отдавна. Хиляди се събраха в центъра на града, за да почетат паметта на светия владика.

 

Откъде у нас в Русия постоянно се взема тази неразбираема, антихристиянска ненавист към българския народ?

 

Защо подхващат и се наслаждават на всяка американска интрига срещу България?

 

Така през март 2016 г. един измислен български сайт пусна лъжлива информация, че властите в България били поканили на тържествата в чест на Освобождението от османско иго президента на Турция Ердоган, при това, без да изпратят покана на руския президент Владимир Путин. В съобщението се отбелязваше, че причина за този акт е политическото сближаване с Анкара, а един от главните аргументи – че в България са загинали повече турски войници, отколкото руски.

 

Почти веднага говорителят на МВнР на България Бетина Жотева опроверга тази информация, наричайки я лъжа. Тя заяви, че на честването са поканени само представители на дипломатическия корпус, а на празничните мероприятия не е имало чуждестранни лидери.

 

Имаше опровержение, но в Русия то потъна в яростните вопли на „диванните“ блогъри за „братушките предатели“.

 

Отдавна е време да се разбере: поощрявайки и тиражирайки българофобията, ние изпълняваме плановете на нашите заклети „приятели“ от Вашингтон и Лондон.

Пьотър МУЛТАТУЛИ

Превод от руски: Елена Дюлгерова, glasove.com

 

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;