В навечерието на Втората световна война един английски дипломат обяснява на царския посланик в Париж, че англичаните не могат да разберат защо трябва да воюват заради независимостта на далечен и непознат народ.

 

Това е народът на Чехословакия.

 

Нашите именити англоведи не обърнаха внимание, че в Англия винаги е доминирал особен островен характер, при който понятието Европа е чуждо и обикновено е замествано с думата «континент».

 

Ние знаем с какви бавения, условности и съмнения Англия влезе навремето в Общия пазар. Това усещане за отчужденост ражда думата «блестяща изолация», която е една от най-популярните думи за позицията на Англия, особено през XIX век.

 

Така че с излизането на Англия от ЕС, се срещаме с един исторически рецидив, който има конкретни съвременни приложения.

 

Става дума за допитване, за референдум?

 

Когато има допитване, значи има съмнения, има провали, има посока, която не е очакваната.

 

Така че тук става дума не само за вроденото чувство у англичаните за различие от Европа, но и за функционалността на една институция като ЕС, която не устройва англичаните. Те с основание или не се смятат повече за донори, отколкото за реципиенти на европейската финансова институционна политика и мощ.

 

Така или иначе недоволството от Евросъюза в сегашния му вид го наблюдаваме в целия континент, във всички държави.

 

То е и емоционално, и функционално.

 

Това бюрократизиране, този канцеларски образ на чиновниците, които говорят брюкселски английски и внасят само директиви и проверяват как са вложени парите; тази почти тоталитарна зависимост на местното право от брюкселското; тази идея, че след като всички ядат спанак, трябва да ядем и ние спанак, защото това е директивата от Брюксел — неприемането на тези неща свидетелства за един чисто емоционален резерв.

 

Аз си спомням как един хотелиер в Брюксел ми каза: защо трябва да дойде Саркози от Париж с кортеж от 30 коли?

 

Това е емоционалната страна на въпроса — хората се дразнят, те продължават с труд едва да връзват двата края, а в същото време виждат бляскавите приеми.

 

Когато бях в ПАСЕ в Страсбург, всяка вечер имаше по четири приема.

 

Другата страна обаче, функционалната, е очевидна —  в този си вид Европейският съюз не изпълнява  обединителна функция, почива на идеята да унифицира всичко.

 

Все пак се оказва, че националните интереси са по-важни от общоевропейските, ако не съвпадат.

 

Когато български кандидат евродепутат твърди, че ще защитава българските национални интереси, аз питам защо тогава отивате в съюз, където те ще бъдат застрашени?

 

За да има нужда от защита, значи  има посегателство, агресия и пр.

 

Явно е, че в този си вид Европейският съюз, независимо каква ще бъде съдбата му, не може да съществува по начин, по който всички държави в него — от Румъния и България до Германия и Франция, да бъдат еднакво възприемани и еднакво съществуващи.

 

Теоретично един евродепутат в България е евродепутат и за Ирландия, но на практика не става така.

 

Нека напомня, че началото на ЕС се поставя от представителите на стоманодобивната и каменодобивната промишленост между Германия и Франция с идеята, че не трябва да се водят войни заради ресурси, за контрол на територия, за стратегически суровини, подземни изкопаеми.

 

Днес тази «идея» се е разпростряла до гейовете, до разводите, до браковете, до начина на обучение и здравеопазване. Явно е, че това не работи.

 

Абсурдно е, че Меркел и Оланд предлагат засилване точно на това, което не работи.

 

Идеята за европейска свръхдържава с център «този» Брюксел е пак изкуствена конструкция. Това е най-смешното. Когато нещо работи добре, го продължаваш. Когато очевидно се е провалило, трябва да го спреш, да го промениш. Много е ясно, че не може да има толкова еднакво заинтересовани страни в един съюз при положение, че в него очевидно има равни, но има някои по-равни от другите. Много е пъстър този съюз и той не може да бъде унифициран по начин, по който всички да имат полза, каквато уж е целта. Планът на Оланд и Меркел е отчаян опит да се спаси нещо, което не подлежи на спасение по този начин.

 

България не може да бъде кой знае какъв фактор, колкото и властта да се перчи.

 

Една страна винаги се поставя в центъра на световните събития, когато има чувства за малоценност.

 

Ние няма да можем да окажем влияние върху преформатирането или заздравяването на съюза.

 

Самият факт, че Меркел и Оланд се стремят да централизират още повече ЕС, се вижда кой свири «първа цигулка», вместо да има оркестър.

 

Разбира се, би имало значение България да заеме позиция и да отстоява себе си, както го правят Гърция, Унгария, Чехия, Словакия…

 

Но кога България е имала позиция?

 

Тя има папагалския стремеж да възпроизвежда някого и все се стреми към коалиции, в които намира мястото си само формално.

 

Папагаленето, че сме в ЕС, още не ни прави европейци.

 

Гео Милев го е казал: «Що е Европа? Европа не е канцелария».

Проф. Андрей Пантев

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;