През април 2016 НАТО отбелязва своята 67-ма годишнина. Струва ми се, че вместо да повтаряме остарелите клишета и щампи за непреходното значение на този военен блок за сигурността на САЩ и за мира в света, би следвало да използваме юбилея като повод за анализ на отдавна назрелия въпрос, дали ангажиментите на Америка към Северноатлантическия алианс обслужват собствените и интереси през ХХI век? Защото са налице все повече доказателства, че членството в НАТО не отговаря на интересите на САЩ.

 

Създаването на алианса през 1949 обозначи очевидния отказ на Америка от традиционната и политика на неучастие в чуждестранни военни блокове и отказ от интервенционизма. Участието в две световни войни в рамките на само едно поколение американци, както и особено обезкуражаващото в психологически план нападение срещу Пърл Харбър, нанесоха смъртоносен удар по външната политика на ненамеса. Дори такива известни противници на интервенционизма като Артър Ванденберг, признаха, че светът се е променил и изолационизмът (едно крайно неудачно понятие) вече не е подходящата политика за САЩ.

 

Членството в НАТО, която се превърна в «изключително здрав алианс» с европейските държави, демонстрира до каква степен се е променила политиката на Вашингтон и позициите на Америка, като цяло.

 

Днес е също толкова трудно да оспорим твърдението, че светът се е променил. Вече няма дори и подобие на онзи европейски или световен силов баланс, съществувал в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век. Тогава Централна и Източна Европа се намираха под властта на Съветския съюз — една безпощадна тоталитарна държава, генерираща заплаха от експанзия в невиждани до този момент мащаби. На свой ред Западна Европа, макар и в общи линии демократична, беше съвършено деморализирана от разрушенията по време на Втората световна война и надигашата се съветска заплаха. В тези стратегически условия дори такива известни противници на интервенционизма като сенатор Робърт Тафт, бяха склонни да подкрепят защитата на свободата на Европа. Тафт обаче смяташе, че САЩ просто следва да гарантират сигурността на континента, но не и да предприемат една толкова фатална стъпка, като членството в НАТО и да не се нагърбват с бремето на практически неограниченото лидерство на Запада при това за неясен период от време.

 

Последвалите събития показаха, колко основателни са били опасенията му. Привържениците на НАТО настояваха, че светът след Втората световна война се е променил и, че в новите условия максимално широкото американско лидерство е просто задължително. Днес, десетилетия по-късно, вече е пределно ясно, че основен недостатък на техния анализ на ситуацията е, че според тях въпросните промени са важно, но единично събитие и, че след това всичко ще работи в рамките на новата система. Това предположение обаче се оказа абсолютно погрешно. Промените са непрекъснат процес.

 

Днешна Европа се различава от Европа през 1949 най-малкото толкова, колкото и онази Европа се различаваше от предвоенната. В същото време нейната организационна основа, в лицето на НАТО, както и съдържанието на американската политика, си остават същите.

 

Днес е променена цялата среда на сигурност. Европейските демокрации вече не представляват сборище от деморализирани и съсипани от войната маргинали. Те се обединиха в рамките на Европейския съюз, а числеността на тяхното население, както и техният БВП, са по-големи от американските. Да, те се безпокоят от развитието на събитията в Близкия Изток и от периодичното ръмжене на руската мечка, но са в състояние сами да се справят и с двата проблема. Русия на Владимир Путин е бледа сянка на заплахата, каквато представляваше някога Съветския съюз. ЕС има три пъти по-многобройно население и почти десет пъти по-мощна икономиката от руската.

 

Основната причина държавите от ЕС да не поемат по-голяма отговорност за решаването на проблемите на сигурността в собстветния си регион е, че САЩ упорито настояват на своята водеща роля и — в резултат от това — поемат значителна част от разходите. В резултат американците харчат за отбрана почти 4% от своя БВП, докато в натовска Европа този показател е едва 1,6%.

 

Тази разлика в икономическото натоварване е само една от причините, заради които следва всестранно и комплексно да анализираме въпроса, дали ангажиментите на Америка в НАТО отговарят на нейните интереси. Това обаче е много важна причина.

 

След създаването на алианса средата на сигурност в Европа се промени съществено и в друго отношение. През първите десетилетия на съществуването на НАТО целта на Вашингтон беше да гарантира сигурността на ключови държави като Западна Германия, Италия Франция и Великобритания. След разпадането на Съветския съюз през 1991 обаче, американските ръководители започнаха да настояват за разширяването на алианса и включването в него на държавите от Централна и дори Източна Европа. Те вкараха в НАТО голям брой нови съюзници със същата лекота, с която някои хора добавят приятели в своята Фейсбук-страница.

 

За разлика от Фейсбук обаче, военните алианси са изключително сериозен ангажимент. Прословутият чл.5 от устава на НАТО изисква нападението срещу един от членовете на пакта да се разглежда като агресия срещу всички. Заради него САЩ могат лесно да се окажат забъркани във въоръжен конфликт, който няма нищо общо със сигурността на самата Америка. Абсурдността на съществуването на НАТО през ХХІ век достигна върховата си точка през февруари 2016, когато алиансът, с активната подкрепа на Вашингтон, прие за свой член малката балканска държавица Черна гора.

 

Не е ясно, как подобна микродържава би могла да укрепи и без това колосалната военна мощ на Америка или пък нейния икономически потенциял. Това е голяма загадка. Хубавото в случая е, че Черна гора поне няма врагове сред великите държави. Това обаче не важи за трима други малки членове на НАТО — прибалтийските постсъветски републики Естония, Латвия и Литва, приети в алианса преди десетина години.

 

Те са в много лоши отношения с Русия, а както посочва един от водещите американски аналитични центрове, тези държави са толкова уязвими, че руските войски биха могли да ги окупират за броени дни. Тоест, очертава се следната картина. Ако преди, в рамките на НАТО, поемахме ангажимент да защитим най-важните икономически и стратегически играчи от една зловеща тоталитарна сила, сега залагаме репутацията и дори самото съществуване на Америка за да защитим група малки държавици, разположени на границата с Русия. Следва ясно за заявим също, че нарастването на американската мощ по западните руски граници до голяма степен съдейства за влошаването на двустранните ни отношения с Москва.

 

Налага се впечатлението, че привържениците на НАТО не осъзнават значението на промените в международните отношения. За тях висш приоритет се оказва запазването на алианса, а не сигурността и просперитета на Америка. Не бива да се съгласяваме с подобно статично мислене. 67 години са дълъг срок и политикита през цялото това време не може да не се променя, тъй като рискува да се окаже неадекватна. Истината е, че американската политика по отношение на НАТО не издържа дори елементарна проверка относно нейната целесъобразност и ефективност.

 

Отдавна е време да направим всестранен анализ на тази политика, включително като разгледаме внимателно и най-радикалния вариант — излизането на САЩ от Северноатлантическия алианс.

Автор: Тед ГАЛЪН КАРПЕНТЪР

 

* Авторът е старши научен сътрудник в Института Катон — един от мозъчните центрове на американската консервативна десница, и редактор в National Interest. Той е автор на десет книги по проблемите на международните отношения, някои от които са посветени на НАТО.

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ;