Има нещо крайно неполиткоректно в самата постановка на темата за евентуалния, възможния, неизключения край на ЕС. И дори предположителното звучене на заглавието на тази конференция * (ЕС? – криза? – промяна? и т.н) съдържа нещо крамолно, нещо – да използвам тази овехтяла и неуместна дума – дисидентско.

 

И наистина, кой смее да се съмнява в „нашето всичко”? Кой си позволява да задава не крамолни, а направо кощунствени и омерзителни въпроси? Кой смее да пипа светлото ни бъдеще с мръсни тоталитарни лапи и къде гледат службите?

 

По парадоксален начин днес европроблематиката в България (макар че това започна още преди една-две години), удивително напомня – поне на тези, които имат памет, а не на масово щампованите през последните години „нови български хора” (хора, освободени от бремето на паметта), културно политическата ситуация в България през 80-те години (и особено през втората половина на 80-те) на миналия век. Сигурно ще се намери някой не толкова щастлив от новатата си придобивка – безпаметството, и ще си спомни 80-те – безкрайните семинари на тема „диалектиката на ИРСО” (за незапознатите – с това съкращение се обозначаваше тогавашния „настоящ етап” – етапът на изграждане на развито социалистическо общество), за особения Езопов език на социалистическата тогавашна интелигенция, която се разкъсваше между достигнатото за момента равнище на съсловни привилегии и мечтите не за тяхното премахване, а за издигането им в закон (а ние си знаем, че там, където привилегията стане закон, законът става привилегия). Това виждаме, че е валидно със страшна сила днес, и значи тенденциите на българското осмо десетилетие – последно за българския социализъм, впрочем – не са отхвърлени, а тържествуват и днес.

 

През 80-те, по разни такива полу-дисидентски и четвърт-дисидентски сбирки, България се прощаваше с официалната си тогавашна идеология.

 

И затова тогавашната политическа конюнктура раждаше успешно такива убийствени за тогавашната официозност формули – остроумия от рода на „Погледнато формално, всичко е реално, но погледнато реално – всичко е формално”.

 

Действащата причина за това реал-социалистическо волтерианство и за цялата войнстваща късносоциалистическа интелигентска фронда, беше наближаващият – днес вече знаем това – край на режима.

 

Социализмът си отиваше през цялото осмо десетилетие на 20 век, а на повърхността на обществения живот ставаше все по-очевидна неадекватността на тогавашната официозна идеология.

 

И тогава дойде Чернобил – впрочем днес можем да отбележим негова кръгла годишнина.

 

За тези, които вече се питат защо започвам изказването си по този странен и дори за някои неуместен исторически начин, ще обясня. Започвам така, защото:

 

Първо, Историята отново, неуспешно, разбира се, се опитва да ни научи на нещо, Клио отчаяно се опитва да ни каже нещо много важно, но БНТ, БТВ, Нова ТВ и всички други доминиращи медии не й дават думата – нима това не е нормално…

 

Второ, защото Аристотел все пак е прав – „бъдещето на миналото е подобно”. И аз, всъщност, не за миналото, разбира се, мисля и говоря, а за бъдещето – близко и далечно.

 

Трето, защото кръговете на новата ни история ще продължат да се стесняват и повтарят отново и отново, докато се съберат в статична, извънисторична точка – това очевидно предстои да бъде моментът, в който успелият българин (този единствен герой на нашето време), ще извика фаустовски: О, миг прекрасен, ти поспри!

 

Известно е какво става, когато Героят на времето пожелава да го спре…

 

Завършвайки тази историческа увертюра, се чувствам длъжен да отговоря на въпроса: А къде днес е Чернобилската катастрофа? И изобщо що за безотговорни исторически паралели между принципно несравними епохи – Епохата на отиващия си комунистически тоталитаризъм и Епохата на настъпващото хилядолетно царство на демокрацията и всеобщите човешки права, т.е на победилия европеизъм?

 

Отговорът е прост – европеизмът замести (с характерно щракане) мистиката на късния реален социализъм. Как можем да не си спомним тогавашната дефиниция на комунизма: „Все по-пълно задоволяване на непрекъснато нарастващите материални и други потребности на населението.” И как да не споменем тук за това как се очакваше при комунизма да потекат материалните блага като пълноводна река…

 

Европеизмът като комунизъм, освободен от трансцендентния си скрит смисъл и апокалиптичното си звучене, затова пък построен от една отделно взета евробюрокрация, т.е като ексклузивен комунизъм – само за правилни, избрани хора, без Интернационала, разбира се, но с Деветата, без петолъчката, но с тринайсетте жълти звезди (и защо ли?) на син фон…

 

Консумеризмът на българското управляващо феодализиращо се съсловие от 80-те години, намери своя Ханаан, своята обетована земя – оказа се, че той се нарича Брюксел. И за да се влезе в тази обетована земя, не беше жалко да се изтребят, съвсем вехтозаветно, тридесет и три български племена, заедно с жените, старците и децата.

 

Колкото до Чернобил – да, и той се състоя, но не във формата на експлозия на реактор. Експлодира европейското правно и хуманитарно статукво, погазено от стотиците хиляди бежанци от Близкия изток.

 

Безсилие, бюрократична абсурдност, политическа несуверенност, двойни стандарти, дълбоки и принципно неразрешими конфронтации в Светая Светих на Европейската обетована зема – земята на победилото кантианство, в която земя:

 

– Човекът е винаги цел, а не средство (ако е роден и израсъл където трябва, т.е. на Запад от Виена, а не в Зимбабве или в Руанда например).

 

– Мирът е победил завинаги войната (ако не се броят Югославия, Афганистан, Ирак, Либия, Сирия, и колко още предстоят…) – нима това не е вечният мир на Кант?

 

– Ценностите имат Sollen, а не Sein, а затова Истината не е ценност, или поне е ценна заедно с неистината.

 

– Бог е умрял, но всички се правят, че не знаят това. И само когато някой европоп попита защо Бог не се споменава нито в един евродокумент, може тази истина да му се прошепне в ухото – по най-дискретен начин, защото в Европа Бог наистина е умрял, но това не бива да се казва на глас, за да не дойдат ницшеанците (за да преоценят всички ценности), а след тях – пази Боже – шпенглерианците и всички други нехубави хора, които от ценности не разбират, а водят към залез на Европа…

 

Да, и още една пикантна аналогия – реалният социализъм умираше, наблюдаван с двусмислена усмивка от Москва. Днес двусмислената усмивка пак е налице, но от Вашингтон – защото европейците трябва да избират между Трансатлантическото търговско икономическо споразумение и исляма в сърцето на Европа – при това въоръжен.

 

И така – първото, което е най-близко, но най-трудно се осъзнава (прав е старият реакционер Хайдегер – най-близкото е най-далечно), е че европеизмът е в криза и не теоретическа, а екзистенциална, не интелектуална и морална, а битийна и смислова, криза не в значението на ЕС, а в смисъла му.

 

И преди да помислим за кризата на ЕС (нима е ново това, нима за това не говориха много хора от Лесинг и Хумболд, през Хусерл и Шпенглер до Хайдегер, Ортега-и-Гасет и Сартр – все врагове на прогреса), да признаем нашата собствена вътрешнобългарска криза на европеизма като „Стълб и Утвърждение” на всичко, което беше направено с нас и върху нас, и то не от външни враждебни сили, а от българи върху българи. Тук можем да перифразираме Страшимиров – Българи унищожаваха българите, както и турци не са ги унищожавали.

 

Под звуците на Одата на Радостта една малка хищна група българи обяви геноцид на мнозинството в България.Желю Желев или гражданска война” – това не беше политическо преувеличение, това беше тайната истина на демократическото сърце. Българите следваше да бъдат наказани за това, че:

 

– са консумирали грехът на социализма

 

– са се размножили до срамните 9 милиона

 

– и че просто ги има, т.е, че заемат тази важна земя без ничие разрешение.

 

Европеизмът (под това или някакво синонимно название) беше всъщност идеологията на погрома над България, над всичко българско, над всичко, което може да се свърже с мисълта за България. В живота и в душите на всички българи през последните 25 години не остана нищо важно, нищо ценно, нищо свято, нищо валидно, нищо сакрално и нищо осмислено – нито в битието, нито в съзнанието на българите – такова, което да не е оспорено, префасонирано, херменeвтично преиначено или просто разрушено и осквернено. И всичко това стана под знамето на войстващия и всепобеждаващ европеизъм.

 

Европеизмът е нашето „всичко” – така могат да огласят своята сетна, най-вътрешна и най-интимна истина, така наречените днес „успели българи”.

 

В името на единний светъл европеизъм, България се врече да поеме всички бедствия, всички лишения и всички възможни мислими и немислими унижения.

 

Казано накратко и просто – днес Българският европеизъм е господстващата идеология на българската горна класа, която по природата си е анти-национална, анти-държавна, анти-българска, олигархична и компрадорска, и която е несъвместима не просто с благосъстоянието на българското общество, а със самото му съществуване. Несъвместима е с исторически завоюваното право на българите да живеят в своята история и да населяват земите си.

 

Просто няма такава мерзост и свинщина, която да е била причинена на българите (или да предстои да бъде причинена и която да не е получила европейска санкция, смисъл, посвещаване и благословия).

 

Тези зависимости бяха разбрани в Унгария и там започна битка за преодоляване на либералното безпаметство. И това ново съзнание днес вече се развива във всички ъгли на ЕС. България обаче продължава своето извънвременно агонизиране, сред руините на собствените си илюзии.

 

Но заедно с разглеждането на това, което е най-близко, но се възприема (по смисъла но Хайдегер) като най-далечно, има смисъл да погледнем същите процеси  в обратна перспектива. С други думи, за същото може де се говори като за това „далечно”, което става все по-близко, връхлитайки ни необратимо.

 

Неотвратимо е това, че финансовият капитал, от сила, изначално обслужваща целостта на капиталовия живот и изконно функционираща като прост (макар и изключително важен) посредник на индустриализацията (т.е. на самия индустриален капитал), днес вече е окончателно и по необратим начин еманципиран. Днес вече се служи на слугата, посредникът не опосредява вече нищо друго, освен себе си, опосредява себе си като дух, на чието разположение са всички тела.

 

Преходът от индустриален капитализъм към „глобален финансиализъм” (да го наречем така) е преход към нова логика, нова телеология и нова антропология. На езика на науката, която пред очите ни се разминава с предмета си, защото той става все по-неуловим и все по-непонятен, т.е. на езика на науката социология (нали всички си спомняме за сянката на мълчаливото мнозинство, така точно описана от Бодрияр), можем да кажем, че се променя по неузнаваем начин социалната структура. Претендентът да бъде хегемон на индустриалната епоха – средната класа, се движи към своя световно-исторически залез, новият суверен – финансовият капитал, вече няма нужда от нея, и по-лошо – тя пречи, защото създава граждански общества и национални държави, а те са не нещо друго, а просто пречки по пътя на финансовата глобализация.

 

За настъпването на тази радикално нова епоха, за тази фундаментална промяна както в битийните структури на света, така и във формите на тяхното осъзнаване предупреждаваха още през 70-те години „Говорещите щурци”; в изключително странно звучащите документи на така наречения тогава „Римски клуб” можеше да се предугади заплашителният тътен на наближаващия глобализиран финансов апокалипсис. Още в средата на 70- те години „Римският клуб“ наистина предизвести „смъртта на великия Пан”. Тогавашната социология, обаче, предпочете да слуша измамните флейти на прогреса, да приеме лъжливите му обещания за неговата собствена глобалност.

 

Но финансовата глобализация, както всъщност съвсем не беше трудно това да се види още тогава, означава не глобален прогрес, а преход (безусловен и необратим) от инклузивен към ексклузивен прогрес, т.е. от прогрес за всички, към прогрес само за някои. Смътните метафизични спекулации на протестантската теология за това, че Бог изначално е разделил осъдените на успех от обречените на низвержение, намери своето ужасяващо практическо обяснение. Финансовият глобализъм овеществи, даде плът и образ на протестантските идеи за това, че не всичко е за всички, че изначално възлюблените и изначално низвергнатите не могат да обитават една и съща вселена.

 

Новата глобалност означаваше край на християнския универсализъм, на мястото на християнската увереност, че Христовите страдания са се състояли, за да се изкупят греховете на всички, идва гностическата увереност, че някои са изначално спасени, други могат да се спасят, но по-вероятно е да не успеят, а трети (и това е мнозинството от хората на земята) няма и защо да бъдат спасявани, защото те са soma, биомаса, т.е. тор на земята.

 

Финансовият капитал в хода на своята победоносна глобализация се среща със своя пръв противник, и то именно в лицето на средната класа, и то там, където тя е развита най- добре – в САЩ и Европа. Това, което започна (но беше видимо само за експертите) през втората половина на 70-те години в ЕС, победи институционално и организационно-политически в началото на 90-те години. Решенията от Маастрихт, които привидно се приемаха като развитие на дотогавашната обединена Европа, всъщност представляваха принципно нов коловоз на развитие на общността. Призрачната сянка на „Съединените европейски щати”, за която не са спирали да мечтаят троцкистите от края на 19 век, именно след Маастрихт започна да обраства с плът.

 

На мястото на съюза от нации, които въпреки всичко не желаят да се разделят със суверенитата си, се появи уродливата и претендираща за онтологична плътност абстракция на „Нещото”, което нарича себе си „politeia sui generis”, каквото и да означава това – опитите да се попита какво все пак означава това, се отхвърлят безапелационно с подозрение в ретроградност. Същото това „Нещо” започна да твърди не че се надстроява над суверенитетите и гражданствата на страните-членки на ЕС, а че ги измества, и по-важното –  замества окончателно.  Появи се идеята за суверенитетът като резултат от чиновнически сговор и за гражданството не като битийно-политическа връзка на човека с неговата нация, а като формално-юридически ангажимент, който придобива своята реалност единствено и само в акта на заплащането на данъци.

 

Но така произведените Съединени европейски щати бяха изначално мъртвородени. Това, което не може да бъде показано с никакъв икономически анализ, което е недоловимо чрез институционалната аналитика и което е невидимо за специалистите по „организационни проблеми” – т.е. силата, която е невидима, ако се гледа през оптиката на вулгарния материализъм (или както е прието това да се назовава: икономически детерминизъм) е нещо съвсем друго. Всъщност, това което разрушава ЕС не са икономическите процеси, нито институционалната безпътица, нито бюрократичните всекидневни самовъзпроизвеждащи се абсурди, нито изглеждащите толкова трудни организационни проблеми.

 

Силите, които си отмъщават на днешния ЕС (т.е. на това, което нарича себе си, с извинение, „politeia sui generis”) са просто идеите.

 

В своите най-щастливи времена, в годините на своя бляскав успех, когато развитието изглеждаше и безпроблемно и безгранично – т.е. през своите „Les trente glorieuses”, ЕС всъщност, представляваше живо и тържествуващо, фактическо въплъщение на трите основни идеи на европейската модерност:

 

В своите бляскави години ЕС въплъщаваше духа на британското фритредерство, т.е. духът, идеята за свободната търговия, която залива света със стоки и не среща никъде пречки и дискриминация.

 

Пак тогава, в същите години, ЕС въплъщаваше величието на германската идея за Leistung – буквалният превод на това е „производство”, но глаголът се отнася към Божието сътворяване на света. Германската идея за индустриалнa паноплия (повлияло, впрочем, и Марксовото разбиране за развитие, като развитие на производството), за непоклатимо индустриално могъщество, за пределно разгръщане на човешкия, творчески индустриален потенциал.

 

И разбира се, на френската идея за победата на Разума в телесните форми на една рационална държавност, в която всичко е премислено – до най-незначителната подробност, всичко въплъщава просвещенските идеали на Френската революция. Държавата като единение на volontе gеnеrale, raison d’еtat и raison d’еtre, като френски прочит на прословутото Хегелианско тъждество на разум и действителност, но освободено от коварството на германския диалектик. С прости думи – френският идеал за Държавата като въплъщение на Разума, като земно царство на Разума.

 

Днес това идейно триединство демонстрира своя видим разпад: британското фритредърство е заместено от произвола на СТО и от мистичната и напълно непонятна абракадабра на чиновническо-търговските квоти. Зад този абсурд, разбира се, наднича готвещият се пред очите ни договор за трансатлантическо евроамериканско партньорство, смисълът на който е очевидно ясен: ремодернизация на Америка, с цената на демодернизация на Европа.

 

На мястото на германските мечтания за безграничен творчески индустриализъм, за „Leistung” (нека напомним – това е творчеството), идва германската деиндустриализация, а на мястото на френския идеал за рационална държава, тържествуващо се е разположила идеята за непрозрачно европарламентарно управление, което не се отчита пред нито един народ, и пред нито една нация. На мястото на френските мечти за държавността като царство на Разума се е появила зловещата практическа абстракция, по силата на която френската държава не дължи никакви обяснения на своите граждани, но затова пък редовно се отчита пред брюкселската администрация.

 

Днешният ЕС, претендиращ да бъде решителна крачка към Съединени европейски щати, е определено постмодерен. Но по силата на своята постмодерност той е също така и постевропейски. Просто защото бюрократичните брюкселски мистерии са изначално стерилни и не могат да създадат никаква общност, и просто защото управляващата днес ЕС политическа клика е дълбоко и непоправимо непредставителна. А политика без представителност е въплътен абсурд – практически кръгъл квадрат.

 

Постевропейството като тържество на евролиберализма демонстрира истини, които от няколко хиляди години, от времето на Елада са очевидни – че демосът, освободен от етнически връзки и заместен с рационален съюз на „либерални граждани” се превръща ipso facto в охлос. Именно затова в днешна Европа, в която националното гражданство системно се подценява, като се обявява за отживелица от нелибералното минало, а наднационалното гражданство засега се е появило само в дисертациите, писани от евробюрокрацията, но не и в реалността – именно затова днес в ЕС героят на победилия европеизъм, сиреч „идеалният европеец”, това е всъщност лумпенизираният алжирец, който вече е успял да скъса връзките си със своята етнорелигиозна умма, но не е създал никакви граждански връзки с никого, тъй като нищо такова не се е изисквало от него.

 

Днешните европейски експерименти с гражданството илюстрират класически исторически формули: демос минус етнос наистина е равен на охлос.

 

Идеалният гражданин на Европа в действителност е човекът без гражданство – този, който се опитва да замени гражданството си (а то безспорно е някаква съвкупност от права и задължения), със своите човешки права, защото е повярвал в Американската конституция за това, че „човек се е родил с правата си”.

 

Именно за това няма нищо странно в историческата тенденция Европа да бъде системно заселвана с хора без гражданство, но с богат комплект от човешки права. И именно това е днешният главен герой на европейския живот – бежанецът. От Сирия, от Либия, от Афганистан, от Еритрея – без гражданство, но въоръжен с непоклатимата вяра в правата си.

 

Така след епохата на тържествуващата Модерност по европейските земи настъпва Новото средновековие. След Просвещението, вдъхновено възпято от Хоркхаймер и Адорно, идва black-out-а на Лъвкрафт, след приключилото тържество на Разума, прииждат дребните бесове. На мястото на Критиката на съдната способност идват аргументите на Шпренгер и Инститорис, а самата Критика на чистия разум го е довела до съд, за който е ясно отсега, че няма да го оправдае. След смъртта на Бога, така убедително възвестена още в края на XIX век, на мястото му по естествен начин встъпва Ктулху, за който знаем, че няма как да умре, множат се съмненията дали изобщо е имало „Ново време”, а Джеймисън напълно убедително доказва, че глобализираният финансов капитал не позволява никаква репрезентация по принцип, от което следва с необходимост, че той не само че не може да позволи никакъв политически живот, но – и това е много по-важно – че не разполага със свой образ за себе си, и затова никакъв дискурс за него не може да бъде нито съразмерен, нито адекватен.

 

Кръгът се е затворил: гносеологическите проблеми, с които се опитваше да живее Новото време, – а обединена Европа се осъзнаваше като средоточие на това Ново време, – се превръщат в постмодерни и постисторически онтологически бедствия.

 

Съединените европейски щати вървят неотклонно по своя път – и това е пътят на Шигалевщината, т.е. на оня герой от „Бесове” на Достоевски, който се оплаква пред своя ляворадикален либерален кръжок – „Започвам теорията си с абсолютна свобода за всички, но тя – без да го искам –  завършва с абсолютна несвобода на всеки”.

 

Затова вероятно е прав Достоевски, когато пише в началото на „Зимни спомени от летни впечатления” че „Европа е гробище на скъпи покойници”.

 

Не, разбира се, че Европа няма да се разпадне. Защото е гробищен парк – или ако искате музей, в който варварите ще могат да се срещат с всички исторически поуки, които им се полагат.

Валентин Вацев

 

* Доклад от Националната конференция на тема “Ще се разпадне ли Европейският съюз (Кризисни процеси и заплахи за европейското единство), 27-28 април 2016 г., София

 

Тагове: ; ; ; ; ; ;