Събитията в Европа се развиват донякъде като в черен роман.

 

Примерно като в «Пощальонът винаги звъни два пъти» на бащата на този жанр Джеймс Кейн.

 

Безскрупулният скитник, който няма пукната пара, успява да изпроси безплатен обяд от собственика на таверна — наивен и простодушен грък.

 

Убеждава го дори да го вземе на работа. За благодарност не само влиза в бурна връзка със съпругата му, но и я склонява заедно да го убият, за да се отърват от него. В образа на натрапника можем да видим черти, характерни за немалка част от днешните мигранти. Те дотолкова смогват да омаят политическата класа, че получават не просто безплатна храна, но и цялостна издръжка. И всичко това е на гърба на доверчивия и толерантен европеец, за чието отстраняване все още не са се наговорили, защото няма кой друг да плаща сметката.

 

В романа няма никакъв пощальон, камо ли пък да звъни два пъти. Заглавието му е метафора на лошата вест, на скритата заплаха, дори на провидението, предупреждаващо за наближаващата фатална развръзка.

 

И в днешната европейска действителност няма пощальон в буквалния смисъл. Има обаче обзет от страхове избирател, който все по-често и все по-настоятелно звъни и дори чука на вратата. Първият силен сигнал дойде от Франция, където Националният фронт на Марин льо Пен поведе в местните избори.

 

За втория тур социалистите на Оланд и консерваторите на Саркози се споразумяха и осуетиха победата на националистите. Дали обаче ще успеят да го сторят и в президентските избори следващата година, не е ясно.

 

Колкото и премиерът Мануел Валс да подсеща, че няма място за никакво триумфиране, а Саркози да напомня, че при никакви обстоятелства не трябва да се забравят предупрежденията от първия тур, процесът не просто е тръгнал, но и набира скорост. Неслучайно Марин льо Пен е убедена, че нищо не може да я спре.

 

Следващото думкане по вратата проехтя в Нидерландия.

 

В проведения референдум 61 на сто от участниците гласуваха против споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна. Политиците се изправиха пред два варианта: да действат в унисон с изразената воля, независимо че активността в допитването не бе толкова висока, та резултатът от гласуването да придобие задължителен характер, или да пренебрегнат вота. Избраха второто, а това не вещае нищо добро. И не само защото за тази част от Европа не е типично несъобразяването с желанието на гласоподавателите, а и тъй като вълната на евроскептицизма може да бъде омаломощена не с груба сила, а с умела политика.

 

Последният засега предупредителен изстрел дойде от президентските избори в Австрия. Социалдемократите и консерваторите, които се редуваха в управлението цели 7 десетилетия, бяха разбити.

 

Възползвайки се от бежанската криза и антиислямските настроения, десният популист Хофер поведе убедително на първия тур. Победата му се изплъзна на балотажа, и то не в изборните секции, а в гласовете, пристигнали по пощата. У нас такова гласуване още не е въведено и няма как от собствен опит да кажем дали са възможни мащабни манипулации. Остава обаче съмнението, че тъкмо тук се крие секретът за недопускането на Хофер до първото място. Може би все някога ще се разбере и как в отделни секции е постигната избирателна активност от 150 и дори от 500 процента. Така или иначе, проевропейският кандидат, зеленият Ван дер Белен, се наложи във втория тур само с 0,4%, или 140 хиляди гласа преднина.

 

А предстои още по-сериозно изпитание за европейската идея — референдумът във Великобритания за членството в ЕС. Както Хофер разцепи Австрия с простичкото:

 

«Не искам страната ни да се ислямизира!», така и бившият лондонски кмет Борис Джонсън може да поведе британците към освобождаване от «европейското робство» с още по-разбираемото: «Boris for Brexit!»

 

И тогава вече центробежните сили не само на Острова, но и в целия ЕС могат да станат наистина неудържими.

 

Особено като се има предвид подемът на «Алтернатива за Германия», засилващите се позиции на Датската народна партия, възходът на деснопопулистките формации в Източна Европа… А последиците от евентуалното разпадане на ЕС са трудно предвидими. Със сигурност обаче национализмът ще изведе на сцената териториални претенции, за чието реализиране ще се формират оси, противопоставянето между които може да хвърли добрата стара Европа отново във война.

 

Толерантният европеец все още чинно плаща сметката, но вече и предупредително тропа по вратата. Колко още обаче да чука, за да бъде не просто чут, но и да се промени нещо? Засега политиците потискат недоволството му със странни взаимодействия на втория тур, с още по-странно преброяване на бюлетините и с откровено непризнаване на вота. Този път обаче води към фатална развръзка.

 

Не само в черните романи, но и в изглеждащата досега «бяла» европейска действителност.

Иво Атанасов

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ;