В събота се навършиха точно десет години от референдума, в резултат на който Черна Гора излезе от държавния съюз със Сърбия.

 

Черна Гора отбеляза този юбилей с присъединяването си към НАТО. За това всички можехме да се досетим още тогава, преди десет години.

 

По всяка вероятност този «сюрприз» няма да е последен.

 

Протоколът за включването на Черна Гора в НАТО вече е подписан. Предстои неговото ратифициране, но от този момент нататък Черна Гора вече има право да присъства на заседанията на НАТО като наблюдател.

 

На подписването на протокола присъства премиерът Джуканович, който за всичките тези години беше моторът, който задвижваше тази нелицеприятна процедура, въпреки мнението на значителна част от населението.

 

Това, че събитието съвпадна с 10-та годишнина от референдума за излизането на Черна Гора от Сърбия, вероятно бе случайност, но вече носи преголяма символика.

 

Гласуването за излизането на Черна гора от Сърбия (тогава името на държавното обединение бе Съюз на Сърбия и Черна гора) бе извънредно голямо — почти 87 %. В онези години опозицията настояваше да се отчетат гласовете не само на жителите на Черна Гора, но и на черногорците зад граница. А до 70 % от черногорците имат роднини в Сърбия.

Обстановката стана взривоопасна и представителят на ЕС Мирослав Лайчак (сега министър на външните работи на Словакия) заяви, че Брюксел ще признае независимостта на Подгорица само, ако 55 % при гласуването кажат ДА.

 

Не е ясно откъде Лайчак измъкна тази цифра.

 

ЕС нямаше никакъв законодателно оформен норматив по въпроса.

 

Вероятно това е бил само някакъв полет на мисълта на Лайчак.

Веднага след завършването на гласуването Джуканович побърза да заяви, че ЗА са гласували 55.5 %, после цифрата бе коригирана на 55.3 %.

 

Още един представител на ЕС участва в организирането на референдума — Франтишек Липка (също словак, а също поет и сомелиер).

 

В края на краищата бе утвърдена цифрата 55.6 % срещу 44.4 %.

 

Опозицията известно време оспорваше около 19 хиляди гласа, затова огласяването на окончателните резултати се забави, но в края съдбата на Съюза бе решена примерно с около 2000 бюлетини.

 

Лидерът на опозицията Предраг Булатович и до днес твърди, че за отделянето на Черна Гора са гласували само 54 %, т.е. нужният на Европейския съюз резултат НЕ Е бил постигнат.

 

В онези години Русия и Китай заявиха, че подкрепят каквито и да са резултати, с което развързаха ръцете на привържениците на независимостта.

 

Джуканович разбра, че Москва няма да блокира в Съвета за сигурност към ООН признаването на Черна гора.

В онези времена политиката на Русия към Балканите бе като към второстепенна територия.

 

Нямаше единна и целенасочена стратегия за действие на Балканите.

 

Москва се самоуспокояваше, че «балканците няма къде да отидат» на база на историческите обстоятелства, манталитета и православието.

 

Никой така и не започна да се занимава с Черна гора.

 

Но сметките около православието, манталитета, икономическите и историческите връзки не се оправдаха.

 

Придвижването на Черна гора към НАТО стана постепенно, но бе толкова очевидно, че не можеше да не се забележи.

 

Русия в един момент осъзна какво е изгубила и предложи в Черна гора да се създаде руска военно-морска база, която щеше да налее няколко милиарда долара инвестиции в страната,  цифрата надвишаваше целия годишен БВП на страната.

 

След кратки колебания Джуканович отхвърли руското предложение.

 

Когато придвижването към НАТО придоби официален характер и Джуканович започна да прави и юридически стъпки в тази посока, никакви инструменти за противодействие вече нямаше.

 

Тогава започнаха вълненията в Черна гора. По улиците излязоха хиляди, протестираха срещу влизането в алианса. Протестите бяха стихийни.

 

Москва имаше само една шепа хора, които медийно подкрепяха Русия.

 

Т.е. изявленията на Джуканович за «ръката на Москва», която уж била стояла зад уличните протести в Подгорица, бяха, меко казано, измишльотини.

 

Последва крайно жестокото разгонване на протестиращите, което съвсем не е характерно за Черна гора, където болшинството от проблемите дори през 90-те години се осъществяваха по пътя на преговорите.

 

Сега можем да говорим дълго и широко за «променения баланс на силите на Балканите», за поредното нарушаване на договорките с НАТО за неразширяването на изток и юг, но Черна гора влезе в алианса с такава удивителна скорост, колкото стремително в миналото тя постигна независимостта си.

 

Това вече не може да се промени.

 

Но трябва да се направят нужните изводи.

 

Например, трябва да се чуят аплодисментите от Белград — от тази част от сръбското общество, която в последните десет години, независимо, че е интегрирана в руските политически процеси, е настроена за влизане в европейските структури, въпреки мнението на болшинството.

 

В Сърбия също вече могат да се съберат същите тези 55 %, които да вкарат страната в ЕС и НАТО, а ако изведнъж не се съберат, то делегатите от Брюксел ще измислят нова цифра.

 

Русия трябва да измисли и приложи нов модел на «мека сила» за Балканите.

 

В същото време Скупщината в Подгорица практически единодушно взе решение да преименува площада на Републиката в площад на Независимостта.

 

В туристическите брошури за площада пише следното:

 

«красив фонтан в съседство с търговски МОЛ-ове и ресторанти, а също с безплатен wi-fi направиха от този площад едно от най-любимите места за отдих на жителите и гостите на столицата».

 

Безплатният wi-fi е ключова дума.

 

Както за една друга балканска страна — наличието на банани в магазините.

Автор: Евгений Крутиков

Превод и редакция: Деспина Папаризу

 

Тагове: ; ; ; ; ; ;