След изтеглянето на съветските войски от Афганистан, космополитните ислямистки движения – най-вече сунитските – не съумяха да решат самостоятелно нито един политически и геостратегически проблем по нито едно важно направление.

 

Всички успехи на космополитното ислямистко движение са свързани изключително с подкрепата, оказвана им от САЩ и Великобритания на Балканите, в Северозападен Китай и Централна Азия.

 

Военнополитическият успех на ливанската „Хизбула” в Южен Ливан пък се обяснява с това, че тази организация има национално-религиозен характер, поставяйки си за цел „да защити страната си”. Освен това, отдавна беше предопределено и осъзнато, че „Хизбула” постепенно ще се откаже от радикалните методи, превръщайки се в обикновено политическа партия от парламентарен тип.

 

Стана ясно, че всички, без изключение, транснационални проекти, конструирани на основата на религиозни принципи и инициирани, въз основа на определени финансово-икономически цели и задачи, се оказват обречени.

 

Положението на Ал Кайда например, е вече критично, тъй като неговата роля и функции по създаването на вълна от „нови ислямистки” организации са изчерпани. Днес организацията е изправена пред необходимостта да реанимира функцията си, което обаче предполага създаването на нови проекти, нови сценарии и намиране на нови източници на финансиране.

 

Ал Кайда традиционно възлага големи надежди на евентуалната смяна на властта в Саудитска Арабия и поемането и от „панарабистка партия”. Възможно е, тъкмо това да е мотивът да се търси начин организацията се премести от Афганистан. Още повече, че в тази страна се очертаха много сериозни противоречия между лидера на Ал Кайда и талибаните. Те са свързани, най-вече, със стремежа на ръководството на Движението „Талибан” да ограничи външнополитическите си амбиции, отказвайки се редица „проекти”, визиращи Централна Азия, за да се концентрира върху решаването на вътрешните проблеми. Междувременно се създадоха доста напрегнати отношения между мнозина местни лидери и командири на талибаните и политическото ръководство на Движението, тъй като не може да бъде решен нито един от многобройните социални и икономически проблеми.

 

Мнозина обвиняваха Бин Ладен, че смята Афганистан само за трамплин за проникване в други региони.

 

САЩ и Великобритания не съумяха своевременно да осъществят редица мероприятия за ликвидиране на заплахата от радикалния ислямизъм за самите мюсюлмански държави.

 

В момента, всички водещи арабски режими са изправени пред реалната заплаха да бъдат свалени от различни ислямистки организации. Ако оставим Алжир, който стои малко встрани от близкоизточните проблеми и където доминират френските специални служби, най-голяма заплаха представлява ислямисткото движение в Египет. В тази страна, традиционно силни позиции запазват „старите” ислямистки организации и най-вече онези, структурирани в рамките на асоциацията „Мюсюлмански братя”. Тези организации са добре изучени и отдавна известни както на местните власти, така и на западните специални служби.

 

„Новите организации” от типа на Ал Кайда и другите, създадени по нов тип и с нови цели, не оказват особено влияние върху сегашните процеси в Египет. В Египет обаче, на САЩ и Великобритания не се налага да изразходват кой знае какви усилия за съответните инициативи. В същото време, тези две държави нямат възможност да използват ислямистите, за да дестабилизират управляващите режими в Сирия и Ливан. Всъщност, главната задача на американско-британския „блок” е укрепването на режимите в държавите-партньори: Саудитска Арабия, Кувейт, ОАЕ, Катар, Оман и Йордания. В тези страни, западните държави успешно съчетават двата елемента на укрепването на ситуацията: новият прозападно настроен интелектуален елит и традиционният ислямски елит.

 

Основният удар, предполагащ осъществяването на перманентен шантаж, е насочен към Саудитска Арабия. По отношение на тази държава, американците използват наистина безпогрешен подход. От една страна, Вашингтон настоява за въвеждане на ограничения за дейността на ислямистките организации и за известно дистанциране на кралското семейство от най-предизвикателните доктринерски принципи на салафизма (в конкретния случай, на уахабизма).

 

В резултат, саудитското ръководство е принудено да предприеме съответните стъпки, което пък провокира ответната реакция на ислямистите.

 

Според някои британски експерти, тази политика на САЩ и Великобритания е провокирала разцепление в управляващия саудитски елит, където се очертават три основни лагера.

 

Първият обединява умерените политици, прозападните сили, включително представители на местната технокрация, ислямските „естети”, част от едрата търговска буржоазия, интелигенцията и мнозина млади представители на кралското семейство.

 

Във вторият влизат панарабистките сили, носители на т.нар. „панарабски национализъм”, начело с принц Абдала, а в третия са представителите на традиционния уахабизъм.

 

Следва да отбележим, че само допреди десетина години в Саудитска Арабия нямаше толкова ясно вътрешно противопоставяне.

 

Появата му беше резултат от активността на Великобритания и САЩ (именно в тази последователност).

 

Впрочем, аналогични инициативи се предприемат и по отношение на Кувейт, ОАЕ, Оман и Йордания.

 

Както е известно, младият йордански крал Абдула ІІ се опитва да превърне страната си в „Швейцария на Близкия Изток”, т.е. в място, където се провеждат важни политически преговори, и посредник между държавите и различните опозиционни групировки.

 

При това, използвайки изгодното си положение, се стреми да защитава арабските национални интереси и демонстрира желание за развитие на отношенията с Ирак и Сирия. Именно това обуславя използването (от страна на САЩ и Великобритания) на метода на „разклащането”, с помощта на ислямистите, по отношение на Йордания.

Игор МУРAДЯН

Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;