„Ой ти горо,горо,
горо зелена,
защо си свела клони зелени
и ти ли жалиш Вела Пеева?… „
Народна песен

 

Като ученичка в Пазарджик тя си позволила да свали от стената на класната стая портрета на царя и сложила на негово място Ботев и изрекла думи от които поклонниците на Хитлер позеленяха от злоба. Това ни накара да виждаме Вела по-силна и пленителна.

 

По-късно Вела замина да следва в София. До нас достигаха смътни откъслечни разкази на очевидци за смелото й участие в студентските борби. През ранната пролет на 1943 година, когато за действията на партизанския отряд „Антон Иванов“ се заговори почти из цялата страна, в редиците му се включиха десетки нови бойци, включително и от Чепинското корито, и между тях Вела, сестра й Гера и другарите им от Каменица Крум Гинчев, Георги Шулев и Стоил Гълъбов.

На 20 май ядрото на отряда, наброяващо 60 – 70 партизани, извърши нападение над горското селище „Кьошка“, за да унищожи голямата дъскорезна фабрика, изработваща конструкции за инженерни съоръжения за немците на Източния фронт. Бе най-дръзката дотогава партизанска акция в страната. Самата власт я прецени като начало на нов етап в действията ни. След нас тръгнаха големи потери. Два дни след провеждането й нашата чета – Чепинската, – която трябваше да се върне в района си за действия, попадна на силна засада. Беше тъмна нощ, над главите ни изсъскаха полицейски ракети, затракаха картечница и автомати. Дадохме само една жертва, но последиците се оказаха твърде тежки поради откъсването в гъстия мрак на няколко партизани. Това беше отмъщението на властите за нападението ни срещу „Кьошка“, предизвикало тревога дори в двореца. На 26 май 1943 г. Богдан Филов е записал в личния си дневник: „От 6 до 7 1/2 при царя на „Московска“. Говорихме по нападението при Батак и изгарянето на дъскорезницата.“

 

През есента на 1943 г. отрядът наброяваше над 250 човека. Щабът му вече бе слязъл в горите южно от Пловдив. В състава му привлякоха и Вела, а по-късно и мен. Действията ни бяха обхванали огромния райони от Чепинското корито и Доспатската река до р. Чая на изток, а на юг до смолянските планини. Големият размах на партизанското движение в Пловдивска област (не само в Родопите, но и в Средногорието) беше отбелязан от Молотов на Московската конференция на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания, състояла се от 19 до 30 октомври 1943 година.

 

По-късно през зимата на 1944 г. е драмата на  отряда „Антон Иванов“. Повече от 270 убити партизани и помагачи, вкочанени трупове из дълбоките снегове на баташките гори, поаленели от кръв потоци, потънали в мрак села, полицейски засади по пътищата и вълчи вой, който замира в нощта като плач, и неистов вятър, надигнал се от снежните била…

През последните дни на март аз и Вела Пеева, заедно със Стойо Калпазанов и Иван Пандев – наскоро станали партизани, тръгнахме към Лъджене и Каменица за срещи с наши другари и поддръжници. Трябваше не само да изясним какво ставаше по селата след големите арести, но и да приберем в четата четирима партизани начело с Никола Божанов, които от доста време се намираха в Каменския балкан. Те сами не биха могли да се завърнат при нас, защото в тяхно отсъствие бяхме сменили лагера си.

…Денят на 26 март беше ясен, слънчев – първият истински хубав ден на ранната пролет. На залез групата ни се раздели: аз и Иван Пандев останахме край Лъджене, а Вела и Стойо тръгнаха към гората над учителския санаториум, където трябваше да се състои срещата с групата на Божанов.

Вечерта от насрочените с лъдженските ни поддръжници две срещи се състоя само едната, другата се провали. Причината разбрахме от дошлия при нас младеж. Оказа се, че предишната нощ Вела и аз сме били предадени от свекъра и девера на голямата сестра на Вела, които ни попречиха да се видим с нея. Тя беше женена в Лъджене и Вела много държеше да се срещнем.
На сутринта, когато с Иван Пандев се връщахме към лагера на четата, разположен на южния склон на Чадъра, вятърът донесе до нас ехото от картечна пушечна стрелба и от трясъка на бомби. Водеше се бой, но къде, не можеше да се разбере. Всички в лагера бяха не по-малко от нас разтревожени. Едва изчаках да мръкне и с Димитър Сеизов, един от най-опитните партизани, се спуснахме към дъскорезната в Сухата лъка и се свързахме с куриера ни Делчо Ганчев. Заръчахме му да иде в Лъджене и да проучи къде и каква беше тая луда стрелба сутринта. Какво се бе случило, разбрахме след няколко дена.

…На 27 март Вела и Стойо осъмнали в гората над санаториума. Там през нощта трябваше да се състои срещата им с групата на Никола Божанов и останалите трима партизани. Но тя се провалила. Оказа се, че и едните и другите са били в този район, но на различни места и затова не се намерили. Към 6 часа под Хасковските колонии спрели камионите на ловната дружина. Жандармеристите наскачали от каросериите и офицерите ги повели по хребета да претърсват местността. Друга рота тръгнала от Каменица.

Вела и Стойо бяха въоръжени само с по един пистолет. Без да подозират опасността, се изкачвали по пътеката към Мечешките скали. Жандармеристите ги забелязали. Над главите им пропищели куршуми.

– Никита! Никита! Насам! – извикала Вела.

Спуснали се по падината. Срещу тях открила огън картечница. Вела свила вляво и започнала да стреля с пистолет срещу преследвачите. Пръснали се и няколко гранати. Стойо се надигнал и изтичал по склона, но в този момент до него изтрещяла още една граната. Взривът го зашеметил и го повалил в безсъзнание. Парчета го наранили в ръката. Жандармеристите го овързали, преди да дойде на себе си. Вела прескочила няколко хвойни и потънала в храсталака.

Облян в кърви, същия ден Стойо бил прекаран през Лъджене. Деца, жени и мъже се стекли да го видят. Лицето му било леко пребледняло, над челото му висял окървавен кичур коса…
Немалко вече бяхме преживели, какви ли не беди ни сполетяваха и понеже вече беше дошла пролетта (макар и само астрономически), мислехме, че не е останало нещо, което може да ни накара да проплачем. Но когато Делчо Ганчев ни съобщи за залавянето на Стойо и за раняването на Вела – проплакахме.
Толкова бяхме смазани от мъка за Стойо, че не помислихме веднага за себе си. Но трябваше – от залавянето му беше изтекла цяла седмица, а четата продължаваше да се намира на същия, известен му Марта бивак. Издържал ли е на мъченията през дългите дни и нощи, изтекли от залавянето му насетне, и ще издържи ли поне още няколко дни, за да ни даде възможност да напуснем този район и да скрием следите си нейде из припеците край Абланица? Какво ще е станало с Вела? Къде е? Въпросите бяха страшни, защото нямаше кой да отговори. Същата нощ зарязахме лагера, нарамихме сиромашкия си багаж и тръгнахме да търсим по-безопасно място.

…Тридесет и седем дни Вела изкара сама. Ранена, гладна, премръзнала и без очила при нейното силно късогледство, тя няколко пъти беше успявала да стигне до домове на верни ятаци, търсила връзка с нас, търсехме я и ние, но десетки хора бяха арестувани, а други до смърт изплашени и не успяхме да предотвратим бедата.

В самото начало на май времето застудя и отново запрехвърча сняг. За няколко дена гората посърна. Покаралите листа на букака се нагърчиха като попарени, завехнаха. Умълчаха се и птиците.

На 2 май вечерта в двора на лъдженското училище започнала необичайна суетня. Шофьорите се завъртели около камионите. Жандармеристите се трупали на групички и шушукали.
След полунощ камионите се изнизали в две посоки: едните през Каменица за Елин връх, а другите – по шосето за Юндола. „…Акцията започна в 3,30 часа – докладва майор Иванов в рапорт до командира на 2-ра дивизия. – В 9 часа ротите от Арапчал се спуснаха надолу да претърсват местността, тъй като в същата нелегалните от Лъджене и Каменица често нощуват…“
Една от колоните водел предателят Иван Божков – горски стражар от Каменица. Той случайно открил следите на Вела по току-що паднал сняг. Била слизала до потока да се измие и да вземе вода за през деня. Божков насочил жандармеристите към Бялата скала.

“ …От скалата излиза нелегалната Величка Пейо Пеева с пистолет в ръка и започва да стреля – продължава рапорта си командирът на ловната дружина. – За да я изкарат от скалата, наложило се да хвърлят бомби. При първата бомба тя останала зад скалата, а при втората избягала в една малка долчинка и продължила да стреля… “

Разказват, че Вела водила бой, докато имала патрони. Последния оставила за себе си. Други твърдят, че загинала от вражи куршум. Има ли значение, как точно е било – загина като героиня.
Командирът на ловната дружина напуснал командното си място и отишъл при Бялата скала. Заповядал да донесат главата й в щаба!

Следобед жандармеристите нахълтали в Каменица. Разчуло се за гибелта на Вела. Само майка й и баща й още не знаели. Те видели разплакани другарите на Вела и се досетили, но не искали да повярват, докато някакъв офицер не влязъл в двора им и не казал:

– Днес убихме една от дъщерите ви…

Велината майка се строполила в безсъзнание, а баща й излязъл разплакан навън. Привечер взел парче чисто платно, отишъл в Лъджене и влязъл в училището. Там се бе разположел щабът на жандармеристите. Помолил да му дадат главата на Вела, за да я погребе, но му казали:

– Сега мисли за своята!

Смутно, ужасно време! Съсипани от скръб бащи и майки… Главите на децата им – окървавени в Лъджене, телата им – в снега на Бялата скала! А над тях – свирепо чугунено небе, Арапчал, обвит в буреносни мъгли, и една тиха долина, с кълбяща се пара над минералните извори, вцепенена от ужас, и ябълкови градини, попарени от снега, преди да са вързали плод.

 

След убийството без присъда на Вела Пеева, извергите й отрязват главата на място. Отнасят я в лагера на преследващите и с нея бият съпартизанина й Стою Калпазанов. Разстрелват и него без присъда  и нареждат главата й да бъде хвърлена в клозета. Тялото на Вела стои непогребано дни наред  на място и заради протеста на населението разрешават погребението. Убийците и управниците отиват при родителите й, като им заявяват: „Едната убихме, и другата това я чака!”

 

Да си спомним за Вела Пеева, която е убита зверски на 3 май през 1944 г.! Тогава е била само на 22 години!….

 

В самото начало на май 1944 г. времето застудява и отново завалява сняг. Вела Пеева слиза до потока да се измие и да вземе вода за през деня. Горският стражар Иван Божков от Каменица случайно открива следите ѝ по току-що паднал сняг и съобщава на жандармерията. На 2 май вечерта в двора на лъдженското училище започва подготовка на ловната дружина за нов поход. След полунощ камионите тръгват в две посоки: едните през Каменица за Елин връх, а другите — по шосето за Юндола. Акцията започва на 3 май в 3,30 часа. В 9 часа ротите от връх Арапчал (дн. Черновец) се спускат надолу да претърсват местността, тъй като там често нощуват нелегалните от Лъджене и Каменица.

 

Една от колоните води предателят Иван Божков. Той насочва жандармеристите към местността Бялата скала, където е Вела Пеева. Обкръжават я и започва продължителна престрелка. Вела Пеева стреля с пистолет, прикрита зад скалата. За да я изкарат от там, хвърлят бомби. При първата бомба тя остава зад скалата, а при втората избягва в една малка долчинка и продължава да стреля.

 

Сражава се сама срещу многобройна жандармерия 5 часа. Води бой, докато има патрони… Командирът на ловната дружина майор Иванов напуска командното си място и отива при Бялата скала. Заповядва да донесат главата ѝ в щаба. В нейната раница откриват само книги — от Ботев, Смирненски и Яворов. И един бележник с песни, стихове и записани мисли.

 

Горският стражар Божков отрязва главата на Вела Пеева, която доставя за опознаване на командира на жандармеристите, а след опознаването поставя главата на всеобщ показ (за тези действия той получава премия 100 000 лева, а в края на август 1944 г. е застрелян от партизаните).

 

Поклон!!!

Атанас Семерджиев

Тагове: ; ; ; ;