Поредната стряскаща статистика идва съвсем непразнично — 85% от образованите българи до 38 г. напускат България.

 

Най-активните хора на нацията отиват там, където ще живеят по-добре.

 

Където ще работят с достойно заплащане.

 

Хора, които искат да сбъднат онази борба, започнала някога с протестите в Чикаго за справедливост и надежда.

 

При социализма честването на Първи май бе като част от идеята, че страните се управляват именно от работническата класа.

 

Днес с Деня на труда у нас се правят каламбури, спори се на кого е този празник.

 

Почти геройски в демокрацията тази «комунистическа» отживелица не се признава.

 

Първи май продължава да е официален и неработен ден, но държавната власт го подминава като крайпътен знак.

 

Мълчи и сегашната, защото приносът й към съсипията и липсата на работни места и доходи вече стига нечовешки размери.

 

Да оставим споровете — празникът е на всички ни.

 

Ние обаче трябва да си го направим.

 

Първи май все повече ще ни е нужен.

 

Докато не си направим нормална държава.

 

Без апели, но днес върви да се върнем и към работническите протести за зачитане на елементарните социални права, които днешният капитализъм ни отне.

 

Заедно.

 

Заради нас самите.

 

И не само около Първи май.

 

И не само с отрицание, безразличие или криворазбрано смирение.

 

Eва Костова

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;