Нека видим какво отношение към бежанците се изгради в България.

 

Силно застъпено е разбирането, че бежанците са престъпници, които не бива да бъдат оставяни в страната ни. Някои наши граждани от приграничните райони дори поеха функцията да ловят преминалите границата ни бежанци и да ги връщат в страната, от която са дошли (Турция).

 

Това разбиране трудно може да се приеме без съответни уговорки.

 

От определена гледна точка преминаването на държавната ни граница през неопределените за това места е наистина престъпление. В този смисъл е достатъчно ясният текст на чл. 279 от НК:

 

«Който влезе или излезе през границата на страната без разрешение на надлежните органи на властта или макар с разрешение, но не през определените за това места, се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба от сто до триста лева.»

 

В същия този чл. 279 съществува обаче и друга разпоредба — това е ал. 5, съгласно която «не се наказва онзи, който влезе в страната, за да се ползва от правото на убежище съгласно Конституцията».

 

Възникна следователно въпросът дали лицата, преминали границата ни през неопределените за това места, са направили това в търсене на убежище съгласно Конституцията (чл. 27, ал. 2).

 

Този въпрос трудно може да намери своя отговор веднага, още при първата среща на преминалите границата лица с надлежните власти на българската държава. Необходимо е специално разследване, извършвано съгласно Закона за убежището и бежанците. С оглед на съществуващата обаче геополитическа обстановка на юг от България и в частност в Сирия, Ирак, Либия, Афганистан, може да се предположи, че това са лица, които наистина търсят убежище, т.е. спасение от застрашаващи живота им обстоятелства в страната, чиито граждани са.

 

Всеобщо известно е, че народите в тези страни станаха жертва на безогледната агресия на САЩ и държавите от НАТО.

 

Без всякакво правно и морално основание тези народи трябваше да претърпят всички ужаси на съвременната война, оставайки им единствено алтернативата да търсят спасение в други държави, където да намерят мир и хляб.

 

Предварително е ясно, разбира се, че наред със стотиците хиляди бежанци към Европа ще се промъкват и хора с престъпни намерения, някои от които изпратени дори със специалната задача да взривят обществения мир в европейските държави.

 

Но това е без съмнение много малка част от огромния поток бежанци, подгонени от страха за своя живот и живота на членовете на своите семейства.

 

И нека отбележа, че извършените в Париж и Брюксел атентати са дело не на «бежанците», а на някои от собствените граждани на Франция и Белгия.

 

Във всички случаи не може да има хора с престъпни намерения сред ония, които заедно със своите възрастни родители и невръстни деца са поелия трудния и опасен път към мечтаната Европа.

 

Там, където плачат деца, не може да има терористи. Не искам да отрека, че натрапените гости не винаги са особено приятни.

 

Ние самите сме вид вътрешни бежанци, между които има и хора толкова гладни, колкото и идващите отвън бежанци.

 

Ние нямаме хляб за своите, как да намерим хляб за чуждите.

 

Но не бива все пак да се изпълваме с ненавист към тях. Не към тях трябва да насочим своя гняв, а към ония държави, които с агресивните си действия им наложиха тежката съдба на «изгнаници клети».

 

Само преди няколко дни президентът на Щатите се изповяда пред американските граждани и пред цялото човечество, че най-голямата му грешка (ще кажа не грешка, а грях) е войната, която Щатите под негово ръководство са водили срещу Либия.

 

Но не бе ли също толкова голяма грешка (и грях) войната срещу Ирак, която предприеха под измисления предлог, че там Саддам Хюсеин криел някакво страшно химическо оръжие?

 

Не намериха никакво оръжие, но създадоха в резултат на тази неоправдана война държавоподобното чудовище «Ислямска държава», която тероризира не само околните народи, но и народите от другите региони на света.

 

А трябва ли да спомена и Югославия, която САЩ и НАТО в пълно нарушение на Устава на ООН подложиха на няколкомесечни безогледни бомбардировки, избивайки хиляди мирни граждани, като заедно с това и вкараха в жестока междуособица живелите довчера в мир и братство югославски народи.

 

Изобщо навсякъде, където Щатите и НАТО се намесваха възникваха зони на небивали човешки страдания, за които няма и не може да има никакви извинения.

 

Но ние се гневим не на тях, а на техните нещастни жертви, тръгнали  по света да търсят спасение.

 

Смятам за особено необходимо да подчертая, че нашият народ при всички трудни за него обстоятелства е успявал за запази и прояви една от своите най-големи добродетели — човечността.

 

Никога българите не са изпитвали омраза към хората от другите националности.

 

Няма никаква ненавист дори и към останалите в България турци, макар и векове наред да сме изпитвали всичките жестокости на тяхното (османското) иго. (Днес в смесените райони не българите, а хората с турско етническо самосъзнание проявяват за съжаление некоректност към българите).

 

Ами отношението към евреите?!

 

Никога в България не е имало антиеврейски погроми, каквито масово е имало някога в Полша, Украйна, Русия, да не говорим за Германия.

 

Евреите са били просто наши съседи, каквито съседи са били другите българи.

 

А какво да кажа за арменците, подгонени от турския ятаган?

 

Приехме ги като изпаднали в беда своя братя, каквито братя те са ни и днес.

 

За арменците България е най-скъпа Родина, която те обичат с цялата сила на своето горещо сърце.

 

Заслужава да кажа, че много от нашите  българи и днес проявяват своята човечност при случайна среща с преминалите границата бежанци.

 

Неотдавна по една от телевизиите излъчиха  малък документален филм за няколко възрастни жени от едно намиращо се на самата граница с Турция почти обезлюдено село. Стоят на пейката тези няколко жени, а срещу тях изведнъж се вижда да идват няколко непознати. Веднага се разбира, че това са бежанци.

 

Бабите не скачат уплашени не тръгват да търсят някакви представители на властта, а напротив, посрещат съвсем дружелюбно бежанците.

 

Дават им грозде, а една от бабите става, отива до вкъщи и носи оттам парче хляб и салам, купен може би с последните левчета от мизерната пенсия, и ги дава на очевидно гладните бежанци. Изпълнен бях с умиление към тези наши хубави, вече на изчезване българки. Какво велико чувство е човечността!

 

То е израз на простата истина, че човек без човека не е човек.

 

Всеки трябва да запази природата си на човек и тогава (и най-вече именно тогава), когато тръгва да пази Родината си.

 

Предварително прося извинение за това, което ще кажа, но няма как да не го кажа.

 

Съвсем не смятам за проява на особено родолюбие намерението да тръгваш на лов за бежанци.

 

Това само по себе си няма нищо общо с иначе доброто намерение да спреш нарушителите на държавната ни граница.

 

Патриотизмът не е омраза, той е обич.

 

Но способен ли е да обича Родината си онзи, който изобщо не е способен да обича?

 

Способността да обичаш се доказва със способността да обичаш и другия само на това просто основание, че е човек.

Проф. Велко Вълканов

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ;