Пак бе време за ядене.

 

А цял ден не бе сложил и трохичка в устата си.

 

Докога трябваше да търпи този пост!

 

Човекът бе машина, която трябваше да се захранва от време на време.

 

Тялото не издържаше повече на натоварвания, ако не получеше новата доза енергия.

 

Трябваше му месо, хляб и вино. Това бе еквивалентът. Толкова малко! И толкова много!..

 

Ето! Досега бе слушал неговите проповеди. Говореше им за добро. За милост. За човеколюбие.

 

Не искаше ли твърде много от тях?

 

Досега човеците все си спретваха по някоя война.

 

За да заграбят поредното парче земя. От райски кътчета.

 

Никак не бяха миролюбиви. Важен занаят бе ковачеството. Майсторите изковаваха поредния меч, шлем, броня. Строяваха се мъже в нови редици. И тръгваха към поредния ханаан. Завладяваха го. Поробваха населението.

 

Природните богатства служеха за следващото колонизиране. И така – цялата планета сякаш не стигаше, та затова човеците започнаха да се прехвърлят и на следващите планети. Докъдето можеха да стигнат звездолетите им…

 

Човешкото око бе ненаситно.

Отначало искаше да има дом.

 

Малка колибка. После колибката се превръщаше в уютна къщичка. С градинка отпред.

 

После домът ставаше двуетажен мезонет.

 

После увеличаваше квадратите си.

 

И тъй като бе голям, домакинята започваше да има нужда от прислуга. Та няма да си чупи маникюра, я.

 

И да загрозява красивите си ръце.

 

Затова робството бе включено в програмата.

 

Робите нямаха никакви права.

 

Те трябваше само да помагат на господарите да си живуркат добре.

Иначе устройството се наричаше с гръмката дума демокрация.

 

Което означаваше власт за народа.

 

Ама народът бяха само притежателите на земя.

 

Който нямаше, за него нямаше и демокрация.

 

Така половинчато се подразбираше новият обществен строй.

 

Той беше лошо нещо, но засега не бе измислено нещо по-добро.

 

Та затова хората го използваха, за да могат в един момент да си измият ръцете и да кажат, че така трябва.

 

Даже в родината на демокрацията понякога трябваше да скъсяват чергата, с която се завиваха, и да опъват крайниците си според нея.

 

Защото от време на време се появяваха нови думички като остеритет и криза, при което всеки трябваше да затегне колана и да намали ежедневната си дажба…

 

 

Мда-а-а…

 

Пак стигна до яденето…

То се оказваше най-важното перо в икономиката на всяко семейство.

 

Ако нямаше монети за пълна паничка, настъпваше глад.

 

А това означаваше край. Летален изход.

 

Смърт…

 

Затова всеки се спасяваше кой как може.

 

Едни отлитаха със звездолетите си на други планети.

 

Където имаше райски възможности и пастите и тортите бяха по-евтини и бяха по възможностите на техния джоб.

 

Други се скъсваха да работят от сутрин до здрач, щото милото им отечество не можело без тях и те не можели без него.

 

Трети бъркаха в държавната каца с мед и се пооблажваха и си облизваха пръстите. А четвърти – бяха подкупни. Те можеха да продадат. Възгледите си. Идеите си. Телата си. Душите си. Децата си. Жените си. Майките си…

 

Да-а-а… Сега бе дошъл и неговият ред.

 

Направи сметка. Щеше да получи. Парче месо. Гърне  вино. Самун хляб. Всичко щеше да струва няколко сребърника.

 

А откъде да ги вземе?

 

Спомни си оня стар лихвар, който му предлагаше монетите срещу само една тайна.

 

Можеше ли да я опази?

 

Ами ако тя струваше живота му?

 

Без поредната порция енергия щеше да се превърне в купчина ламарини.

 

Непотребна вещ.

 

И никой нямаше да си спомня за него.

 

Затова взе. Решение. Да получи парите.

 

Тридесет сребърника.

 

Срещу живота на Иисус…

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;