Европа започна да се самоубива още от времето, когато предаде Източното християнство и престъпно в продължение на много векове си сътрудничеше с Турция.

 

Париж, Кьолн, Кале… вече има списък на европейските градове, в които набезите на „скъпите гости” от Близкия изток и Африка са факт и в близко бъдеще този списък определено ще нараства.

 

В това не може да има никакво съмнение, защото Европа — същата Европа, която отдавна е символ на сит и спокоен живот, навлиза в период на агония. Такава стабилна и удобна Европа повече няма да има. Впрочем, тя не е съществувала и досега. И за това състояние на нещата не бива да виним Ангела Меркел, Оланд и дори Маргарет Тачър. Залезът на Запада започна много преди тях. За да бъдем по-точни, още в периода 15-16 век.

 

 

Няма да е преувеличено, ако се каже, че Европейският съюз се формира много по-рано, отколкото официално е формиран юридически в края на двадесети век.

 

Още през Средновековието имало някакво подобие на европейски съюз, който разбира се, значително се различавал от сегашния ЕС, но пак е бил на база строго определяне на границите на Западна Европа. Независимо от факта, че средновековните държави от Западна Европа непрекъснато воювали помежду си, те били обединени по религиозен признак.

 

Върховен владетел на средновековния европейски съюз фактически е бил Римският папа.

 

Именно католицизмът превърна Западна Европа в единно държавно образувание, а войните между европейските страни по-скоро наподобявали „улични” свади.

 

Същевременно германците, французите и испанците никога не са се считали за непримирими врагове, защото знаели и добре осъзнавали, че всички са европейци. Средновековният европейски съюз още в 13 век си имал своя банка, чиито функции изпълнявал Орденът на рицарите тамплиери, осъществяващи банкови операции в цяла Европа и в Близкия изток.

 

Те си имат и собствен армейски елит — Ордена на Свети Йоан, или рицарите-хоспиталиери, където военната служба се носи от представителите на най-знатните благороднически фамилии на Европа.

 

Освен това цяла Западна Европа е била обвързана в семейни връзки между различните кралски семейства и богати фамилии. А над всички тях в този средновековен европейски съюз стоял Римският папа. Той задавал тона в политиката на цяла Европа и той определял векторите на нейното развитие.

 

Пикът на пасионарността (от латински, passio, страст) на средновековния европейски съюз е в епохата на кръстоносните походи, които, както знаем, завършват с пълно поражение за Европа.

 

От този момент пасионарността като решаващ фактор при формирането и възходящото развитие на етносите и нациите започва да намалява.

 

След като и последните кръстоносци напускат Светите земи, към Европа започва неумолимо да настъпва ислямът. За известно време Византийската империя устоява на напора му, но след завладяването и разграбването на Константинопол от участниците в Четвъртия кръстоносен поход, през 1204 г., този преден пост на християнството на Изток бил обречен.

Именно тогава Европа за първи път сама си навреди

 

Византийските императори не били в състояние да сдържат мюсюлманската инвазия. Те многократно се жалвали и обръщали за помощ към папите, към отделни европейски владетели, но призивът им оставал без отговор, или дори, когато била оказвана някаква помощ на умиращата Византийска империя, е била твърде закъсняла и недостатъчна.

 

Логичният финал на такава „помощ” е превземането на Константинопол от армията на турския султан Мехмед Втори през май 1453 г., което всъщност довежда до раждането на могъщия Османски султанат. Предоставяйки с лекота разпадащата се Византия на турците,

Европа си напакостява за втори път

 

Такова престъпно безразличие може да се обясни единствено с вътрешноевропейските разпри, с презрителното отношение към православните „разколници”, както наричали византийците в Рим, както и с обстоятелството, че западноевропейците винаги са се ръководили изключително и единствено от користни интереси. Поради това още преди да е засъхнала кръвта на православните жители по улиците на разрушения Константинопол, на опашка при завоевателя султан Мехмед Втори се нареждат венецианците и генуезците, които го молят да потвърди по-рано подписаните търговски договори. Егоистичните им интереси се оказват по-важни от погазената и унизена християнска вяра.

 

Впрочем със султана много бързо подписали договори и останалите западноевропейски монарси.

 

Римският папа, макар и съкрушен от загубата на града на Константин, се молел на Господ, но неговите молитви не довели до нещо повече. А още тогава той би могъл да обедини Европа, и също, имало сериозен повод да се организира поредният кръстоносен поход, така че историята да получи друг развой… Но нищо подобно не се случило.

 

По този начин, Европа, която доскоро се опитвала да си възвърне свещения град Йерусалим и Божи гроб от „нечестивите сарацини”, сега лесно загърбила своите основополагащи принципи и била готова да стане приятел и с дявола, само и само да продължи да си пълни джоба.

 

На Изток такова поведение се счита за слабост. И впрочем, не е далеч от истината. Турците, разбира се, не пропуснали да се възползват от слабостта.

 

Венецианците, генуезците, пизанците и други европейци редовно си плащали пътни такси на турците срещу преминаването на стоки през територията на Турция, а цялата останала част от Европа, с охота, търгувала с Високата порта.

 

Така силите на турската империя нараствали и тя скоротечно включила във владенията си много страни от Близкия изток, Северна Африка и по-голямата част от Европа. Под турско робство паднали много християни — сърби, черногорци, българи, гърци, но те се считали за православни „разколници” и на Западна Европа не й пукало за тях. За папата православните „разколници” са безвъзвратно “изгубени”, така че не били негова грижа.

И така

Европа си напакостява сама за трети път

но вече се забелязват и признаците на дегенерация.

 

Турция ставала все по-силна и отнемала едно по едно владенията на венецианците в Източното Средиземноморие, същевременно навлязла и по-навътре в Европа, а европейските монарси и папата не правели нищо особено, за да се противопоставят на набезите от Изток. Точно обратното, германските рицари се опитвали да колонизират северозападните земи на Източна Европа, придвижвайки се практически почти до Псков и Новгород.

 

Единственото нещо, което Европа постигнала в битката с ислямския колос, това е поражението на турската ескадра в битката при Лепанто, което не позволило на турците да завземат Малта и Виена била защитена.

 

После всичко тръгва по утъпкания коловоз и Турция се утвърждава като ментален чужденец в съзнанието на европейците, но и равноправен партньор, с който Западна Европа трябвало да се примири.

 

Това също е фатална грешка, за която ще й се наложи да плати много висока цена

 

И тогава започна нещо, което не се вписва в никакви логически рамки. Когато Русия се опита да коригира грешката на Европа и чупеше гръбнака на Османския султанат, християнските европейски страни всячески я възпрепятстваха и не й позволяваха да направи това, което всъщност е трябвало да направи.

 

За Европа турското знаме с полумесеца над Константинопол е винаги по-мило, отколкото това на руския двуглав орел. И това е още една пакост, която Европа причини сама на себе си.

 

Турците само се присмивали, наблюдавайки как европейците се ръфат помежду си и благодарели на Аллах, че е отнел разсъдъка на глупавите гяури.

 

Когато през 1878 г. руската армия достига Константинопол и градът вече е в ръцете й, Англия се втурва да защитава издъхващия султанат, заплашвайки Русия с война. Нелицеприятните потомци на краля кръстоносец Ричард Лъвското сърце обявили, че са готови да се борят срещу християните и в полза на… мюсюлманите.

 

Това е най-доброто свидетелство колко е била деградирала Европа. Не е чудно, че и днес най-популярното име сред новородените момчета в Лондон е Мохамед…

 

А това, което се случило после, е добре известно.

 

След двете световни войни миграцията на мюсюлманите в Европа отново става възможна благодарение на егоистичните интереси на европейците. Те се нуждаеха от евтина работна ръка, поради което турците започнаха да се заселват в Германия, както и жители на Африка във Франция и в Англия. Тогава излязоха на мода „толерантността и културното многообразие” — изобретение на окончателно загубилите ума си европейски либерали.

 

И сега, в началото на 21 век, вече е ясно, че Европа е достигнала самия праг, отвъд който я очаква бездната на забвението.

 

Всички велики империи все някога са загивали, дойде ред да остане спомен и от Европа.

За това може да се спори, но признаците за загиване са видими: дегенерацията и моралното разложение, разпадът на основни ценности, отхвърлянето на вярата и историята… А финалният щрих довършват милионите мигранти, които от миналата година заливат Стария свят.

 

Нашествието на пришълци, с което се целяло да се преодолее демографския срив на Европа, ще доведе до такива грозни явления като отказ да се санкционират и да се прикриват престъпленията на имигрантите, до запушване на устата на протестиращите и до пълна неспособност да се решат възникналите проблеми.

 

Уплашена от собственото си безволие, Европа се опитва като щраус да скрие глава в пясъка, надявайки се, може би, че всичко ще се разреши от само себе си.

 

В обозримо бъдеще тя ще се преобрази от цъфтящ оазис на стабилност и просперитет в нещо, което никой не е виждал досега.

 

Вече може да кажем, че потомците на храбрите кръстоносци, които някога всявали ужас у народите на Изтока, са се превърнали в жалко стадо овце, блеещо за мултикултурализъм, единствената близка перспектива пред което е кланицата.

 

Вместо да вземе строги мерки, Европа предложи на Турция три милиарда евро за „контрол” върху притока на мигранти, но за всеки глупак е ясно, че Турция ще вземе парите и няма да направи нищо. Дори и опитът за откуп е ясен признак за слабост, а това, както казахме вече, важи и сега — на Изток не прощават слабостта.

 

 

Не всички страни, разбира се, са готови да отидат на заколение, но да избягат от тази лудница, наречена Европейски съюз, е вече невъзможно. При това разложението на европейския „партньор” строго се наблюдава от световния кукловод Чичо Сам и на него никак няма да му се понрави, ако изведнъж някоя от неговите еврокукли поеме в неправилна посока.

 

 

Ето защо Европа е обречена и нея я очакват много трудни времена.

 

Париж, Кьолн, Кале — кой е следващият?..

Александър Плеханов

Митко Шопов

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;