Радован Караджич е роден през 1945 г. в Петница, Черногорие. Завършил е Медицинския факултет на Сараевския университет. Той е първият президент на Република Сръбска в Босна и Херцеговина (1992–1996). Поет, драматург, прозаик, публицист. Автор на книги за деца. Обявен е извън закона от пронатовската “световна общност”. Предаден и осъден от Хагския трибунал.

 

— Убедени сме, че сред сръбските поети на 21 век, Вие сте най-последователният борец за свободата на сръбския православен народ, който в своята история е подлаган на невиждани страдания и изкушения. Какво Ви дава сили и коя е опората Ви в тази борба?

 

— Благодаря Ви за твърде завишената оценка. Смятам, че и днес има цяла плеяда писатели (особено сред сърбите), които притежават изключителни качества, които с пълно право можем да наречем борци за свобода. Те се противопоставят на всеки тиранин, каквото и да им струва това. Може според някои, те да не са постигнали много, а само са пожертвали себе си, но аз мисля, че те са направили много, макар и само заради това, че предадоха на следващото поколение духа на свободата. А ако днес нещо не ни достига, а вероятно в близко бъдеще още повече ще ни липсва — това са образците за подражание — като се започне от родители и учители и се завърши с ръководители на страната.

 

Ако говорим за тиранията, мисля, че на моето поколение му провървя. Тиранията в нашето време беше незряла и поради това беше честна и откровена. Дойде времето на нейното усъвършенстване (политкоректността), която могат да разпознаят и да й противостоят само извънредно силните духом. Вече в света не са много хората — силни духом, които разбират какво започна с гоненията на сръбския народ. Не става дума за руснаците, гърците и други близки народи, които разбират случващото се със силата на вътрешния си дух. Има независими личности и на Запад (като например покойният Харолд Пинтър, Ноам Чомски, Деметриус Таналис, Ив Батай, Петер Хандке, някои известни членове на Френската академия на науките и други личности), чиито имена няма да посочвам, за да не пропусна някого. И в Америка също има изключително мъдри хора, които разбират всичко.

 

 

Що се отнася до опората и подкрепата, която имам, мисля, че това се решава от само себе си, когато човек избере истината и справедливостта в съответствие със зова на сърцето, с други думи, Бога. В това се крие източникът на помощта, която е невъзможно да бъде изразена в цифри, тъй като сърцето не се занимава със сметки и с числа.

 

 

— При какви обстоятелства Вашият поетичен дар Ви помага и има ли ситуации, когато този талант Ви пречи?

 

— Човекът е единство от наследените качества и придобития опит, плюс милиардите усещания, и всичко това заедно в неговото онтологично битие, по-скоро на подсъзнателно, а не на съзнателно ниво, се акумулира и съхранява в самия него. Аз не знам дали е способствала моята работа за някои от моите дарования, както и всеки друг човек не знае. Знам, че способността да обичам прекрасното отчасти възникна в мен в резултат на четенето на великите произведения, и то главно на руски автори. И това без съмнение ми помагаше да вземам правилни решения и да избягвам грешните.

 

Ако говорим за таланта и дарованията, то мисля, че всеки идва на този свят, надарен с един или друг дар Божи, който е възможно никога да не може да осъзнае. Считам като огромна загуба на време и ресурси, когато човек се занимава с това, за което няма никакво призвание. И винаги в такива случаи ние лъжем сърцето си, по пътя към конформизма.

 

— Имате ли сега време за стихове?

 

— За съжаление, нямам никакво време не само да пиша, а дори и да чета. Заради това не мога да дочета прекрасните книги на моите приятели. Аз успях само да ги погледна повърхностно. Обичам да чета съвременни атори, особено от кръга на моите приятели. Във времето, когато се криех в планината, написах комедия със заглавие “Ситувация” (както народът произнася думата “ситуация”), а също романа “Хроника на прекрасната нощ”.

 

— Как Вашето минало Ви подготви за сегашните изпитания?

 

— Не мисля, че моят професионален опит по някакъв начин непосредствено ме е готвил да се защитавам… Макар че придобих уникален жизнен опит и това е опитът на човека с идеи. Мисля, че на мен ми помага постоянното ми усъвършенстване в областта на психотерапията, благодарение на което притежавам огромна работоспособност и умение по-добре да разбирам околния свят и другите хора. Това също ми помогна да издържа дългите и изтощителни преговори, които сръбската страна водеше под безпрецедентен натиск.

 

— Защо в Босна е невъзможен мирът?

 

— От самото начало ме стопляше надеждата, че няма да има война. Точно заради това аз не участвах в изборите през 1990 г. Както и преди, съм уверен, че войната можеше да се избегне, ако нямаше заинтересовани от това определени сили извън пределите на Босна и Херцеговина. Става дума за това, че сърбите се съгласиха с предложенията на мюсюлманите: предложението на Изетбегович – да се раздели Босна на три етнически анклава и с предложението на Зулфикарпашич-Филипович за необходимостта от прекратяване на регионализацията-Босна да остане в състава на Югославия като единна унитарна република и като член на Федерацията.

 

Чуждите страни, или по-точно две от тях, оказаха натиск на Изетбегович, като го убеждаваха да не се съгласява с мирното урегулиране и да призовава към разпалване на война, защото “Босна и Херцеговина му принадлежат”.

 

И така, на 19 март 1992 г. всички ние празнувахме освобождението на Босна и Херцеговина, защото само преди един ден бе приет Лисабонският договор. Това съглашение в основни линии прилича на Дейтънския договор, до който страните достигнаха след три и половина години война, жертви на която станаха стотици хиляди и бяха разрушени много градове. Най-страшното беше, че се взривиха взаимоотношенията между нас и особено между мюсюлманите и двата християнски анклава.

 

Когато става дума за наивността, то тя на сръбски език, дори на нивото на лексиката, е родна сестра на невиността. Но дори и тогава, когато се провалят всички надежди за мирно урегулиране, и тогава е необходимо да се отстоява мирът, защото така ние се превръщаме в “синове на небесния Отец”, както казва Христос. (Евангелие от Матея, Гл. 5, стих 45)

 

Освен Лисабонският договор и планът Кутилиеро, които ни приближаваха към мира, големи надежди за постигането му се появиха през есента на 1993 г. И те са свързани с плана Оуен-Столтенберг. Реализацията на този план би разрешила хърватския проблем в Босна и Херцеговина, който остава и до днес и представлява сериозен източник на нестабилност във Федерацията Босна и Херцеговина, а и в целия регион.

 

— Какви са отношенията Ви с големите държавни дейци и какво отношение имат те към Вашия съдебен процес?

 

— Не съм сигурен, че на обвиненията срещу мен биха се противопоставили най-големите държавни дейци. По време на преговорите ни бях в контакт с някои действително видни преговарящи, които се отличаваха с висок морал и загриженост за ставащото. Те с разбиране се отнасяха към позициите на трети страни, и дори си даваха сметка за греховните действия на Запада в тази война. Но от друга страна, ние виждахме не малко амбициозни, безотговорни и самодоволни бюрократи, които всячески се стремяха да спечелят за своите босове повече, отколкото се искаше от тях, и по този начин съдействаха за продължаване на войната. Такъв бе например покойният посланик Холбрук, който самодоволно заявяваше, че е успял да постигне много повече, отколкото е предвидено в Дейтънския договор. Холбрук смяташе, че ме е принудил да напусна поста в Сръбската демократическа партия, макар и тази функция да не беше публична и напускането на този пост да не беше задължително условие по цитирания договор.

 

Някои от тези амбициозни политици дори се надяваха да получат Нобелова награда за мир и нямате представа с каква злоба се нахвърляха върху мен, когато не ставаше това, което искаха.

 

Дойде време да се каже, че всичко това нямаше никакво отношение нито към нас, сърбите, нито лично към мен, нито към справедливостта. Това не беше някакво ново събитие, а само продължение на предишната война, но вече под формата на преразглеждане на края й и прелюдия към следващите войни.

 

В своите писма до приятелите, писани още през януари 2000 г. (Книгата ми “Нощна кореспонденция”) аз споделям своите предчувствия, че финансовата система на Запада е заплашена от крах и че войната е начин за отлагане и отдалечаване на този крах. Ако не беше 11 септември 2001 г., този финансов крах щеше да настъпи още в първите години на 21 век. Той щеше да дойде по-рано, ако не бяха войните в Афганистан и Ирак и щеше да се отложи още, ако Иран беше по-слаб. Но при всички случаи, това е път към гибелта и краят на този път не се вижда и няма край на жертвите в името на запазването на уродливия модел на световния ред, който започна още през първите години на 21 век.

 

Тези т. нар. господари на световния ред са готови да изменят всичко, но не и себе си. Дори при това, че пред очите им се развиват такива големи икономически държави, като Китай, Япония, Индия, и Бразилия. Те по навик гледат на Русия като източник на заплаха. При все че Русия няма традиции и стремежи да завладява Запада и не води войни с други имперски държави за световния пазар на суровинни ресурси, и не натрапва своята идеология над други.

 

Тогава къде е проблемът! Да допуснем, че става дума за националните ресурси на Русия. Съвсем в началото на нашата криза аз мислех, че това е стремеж да подчинят Сърбия, за да й наложат със сила своите решения. Ако не се брои река Дрина, то Сърбия наистина се оказа подчинена и обсадена и на нея бе наложено това решение. Аналогични планове съществуват и по отношение на Русия и не с цел за водене на военни действия против нея, а за да я подчинят и да й диктуват своята воля. Но това няма да мине. В стиховете на хърватския поет-романтик Мажуранич се казва: Страхувай се от този, който може да приема смъртта без страх от смъртта!” А руснаците, както и сърбите, са свикнали да умират без какъвто и да е патос за такива ценности, като Свободата.

 

Сърбите загубиха две световни войни в момента, в който англо-американските съюзници, ослепени от техните стереотипи за руска заплаха, им обърнаха гръб и позволиха на Германия да се заеме с преустройството на Европа. По този начин, сърбите, които винаги са били между Изтока и Запада, се устремяват на страната на Русия, която самата в този момент се стреми към Запада. Поради това, захвърляйки сърбите, или по-скоро заставайки срещу тях, нашите англо-американски съюзници загубиха Втората световна война. В началото на Втората световна война се разбра, че никой не е в състояние да противодейства на мирното покоряване на Европа от страна на Германия освен Русия/СССР.

 

Днес живеем при съвършено друга Европа и в друг свят като цяло, в който англо-саксонският фактор погубва Европа. Този фактор именно се обърна и срещу сърбите. По силата на своето географско разположение и заради своя непокорен дух, Сърбия често е индикатор за издигането и падането на империите.

 

Така се достига до съдебния процес над лидерите на непокорните народи, който в този момент е необходим, за да оправдае собствените грехове на подпалвачите на регионални конфликти и като прецедент – безсмислената и безпричинна бомбардировка над малките страни и наказателното преследване на лидерите на тези страни. Заради това не съм уверен, че тези игри се организират от политиците, с които имах възможност да се срещам. Заедно с това, аз мисля че тези игри се ръководят от много влиятелни сили. Повечето от тях са с непопулярни имена и те са представители на бизнеса, а не на политическите кръгове. Става дума за бизнес с краткосрочни интереси, който не е ориентиран към дългосрочни имперски цели. Империите, като правило, са обречени на кратък живот.

 

— Как се водеха преговорите?

 

— Ако става дума за нашите опоненти, то това са най-лошите преговарящи – това са лъжци. При това аз правя разлика между лъжци и измамници, но сега не е мястото и времето да обяснявам това. Лъжците – това са хора без всякакви морални устои, от които не можеш да очакваш спазването на условията на договорите. С такива е най-добре да си нямаш работа. Що се отнася до местните преговарящи, имах добро взаимно разбиране с хърватските лидери, поради обстоятелството, че ние се намирахме в аналогична ситуация и добре се разбирахме взаимно. Може да изглежда абсурдно, но ние разглеждахме мюсюлманите като сърби, които понякога са на страната на хърватите, а всичко това още повече засилваше конфликта между сърбите-мюсюлмани и православната вяра. Аз не мога да разбера защо мюсюлманите не тръгнаха зад Зулфикарпашич. Или зад Абдич. Днес народът би бил щастлив, ако би се съхранила дори и част от Югославия и ако нямаше никаква война.

 

За съжаление, трябва да отбележа, че германските преговарящи въобще не се стремяха да разберат позициите на тримата участници (в преговорите – бел. ред.). Имах усещането, че те са дали клетва да действат против интересите на сърбите. Това е много обидно, тъй като исторически съществува много общо в манталитета на сърбите и немците. С тях имаме дълга история на плодотворно икономическо и културно сътрудничество. Вук Караджич е също част от това сътрудничество. Ако има за какво да завидим на хърватите, то е за продължителния съюз с немците във всички времена и при всички обстоятелства. Най-лесно бе да се водят преговори с посредниците от тези държави, които не са членове на НАТО, т.е. със страните от Азия или Африка. Имам прекрасни впечатления от общуването с представителите на Япония, и то не защото те бяха настроени просръбски, а защото бяха действително заинтересовани от това да разбират страните на преговорите и да се решават проблемите. Имам също добри спомени от общуването с представителите на скандинавските страни.

 

— Как успявате да преживеете това, което става?

 

— Аз лесно понасям престоя си в затвора, вероятно защото работя по 15 часа в денонощието. В края на краищата за мен това не е първият ми престой под стража. Аз имах “честта” да бъда в предварителен арест в Босна в продължение на 11 месеца за “няма нищо”, макар че и за “няма нищо” могат да те задържат само шест месеца. Сега ми предстои да се запозная с няколко хиляди документи, които представляват над три милиона страници. И всичко това трябва да го разбера, да го проумея и да го разпределя по категории в съответствие с темите и свидетелските показания. Огромна помощ ми оказват моите близки колеги, които са добре известни в обществото и особено авторитетните юристи от Сърбия (К. Чавошки и С. Аврамов), а също и писатели и научни работници (М. Иванишевич, А. Маркович и др.), както и специалисти от много други страни. И въпреки това цялата тази документация трябва да премине през моите ръце и да я осмисля, защото фактическата работа в случая я върша аз по-добре от всеки друг.

 

Аз нямам проблеми нито със съня, нито със здравето, аз заспивам и се събуждам с молитва. Бих искал всички хора, когато лягат да спят да се обръщат с простата молитва: “Господи, помилуй”. Ако повтарят дълго тази молитва, то тя при спазване на поста, довежда до невероятни резултати и чудеса. Въобще, аз няколко десетилетия, когато съм в затруднение и не знам как да постъпя, си задавам въпроса: “Господи, какво би направил на моето място?”, тогава отговорът идва от само себе си. Как би постъпил Господ в такава ситуация: той може само да се бори за истината, да се моли и да пости.

 

В затвора не ми се налага да правя планове за всекидневието. Не ми е нужно да изкарвам пари, както това прави д-р Д.Д. Дейвид, тъй като престоят ми и храненето са частично заплатени. Във всичко друго ми помага семейството и приятелите. Всичко останало, човешкото, не изчезва и в затвора, нещо повече, то се засилва. Преди всичко тъгувам по семейството. След това идва нуждата от приятели. Щастлив съм, че имам и едното, и другото. Аз имам голямо и предано семейство, имам много верни приятели, особено старите ми приятели, с които сме заедно вече 50 години. Но въпреки това ми липсват внуците. Много ми се иска да участвам в тяхното възпитание, да играя с тях, да се забавлявам. Но добре, че поне с тях е моята Лиляна.

 

— Какво сънувате?

 

— Със сънищата имам късмет: като правило това са прости и приятни истории. Предполагам, че те са изпълнени със смисъл, но аз нямам време да се занимавам с тяхното тълкуване. Най-често сънувам моите роднини, семейството, а също приятелите, включително и тези, които са на онзи свят, при Бог. Това е още едно доказателство, че сънищата не са нещо обикновено, защото всички, които са си отишли от тук, на Земята, са все още с нас. Разбира се, потребността от хубава музика и литература се чувства ежедневно, но това не е най-важното. За да пишеш, е необходимо много време, трябва да отстраниш от паметта си всички нелитературни кодове на езика, за да заеме тяхното място неразбираемото мислене, размисли в образи и картини, въобще почти първичен мисловен процес. Що се отнася до моите стихове, те понякога ми идват в ума, но рядко, по-често това са стиховете на моите приятели, или на такива ненадминати поети като Негош. В последно време аз често перифразирам неговата мисъл: “На вълка не е нужен лисичият нрав”. Аз мисля, че за мен това означава, че не трябва да хитруваш тогава, когато трябва да се озъбиш и захапеш.

 

— Какво е отношението на Русия към Вашия процес?

 

— За мен са разбираеми причините, поради които руското правителство не се намесва по-активно в този процес. Прагматизмът подсказва, че всяка несправедливост, която е извършена над Сърбия, се е отразила и на руската държава, а по този начин сърбите се привързват още повече към Русия. Не искам да кажа, че точно така мислят стратезите на руското правителство, аз ги разбирам — за тях по-важни са националните интереси, интересът на държавата. Но се страхувам се, че от името на ООН стават такива неща, с които не можем да се гордеем.

 

Заедно с това чувстваме огромната подкрепа на руските писатели, учени, интелектуалци, режисьори и обикновени хора в подкрепа на нашата кауза и това особено за мен е много трогателно. Руските писатели с много, от които съм се срещал в Москва или в Сърбия, имат двоен повод за симпатия към мен: моето литературно творчество, моята борба за свобода и за славянско величие. Но академик Шафаревич, който ме посети заедно със своята жена, въпреки преклонната си възраст, ме поддържа и това прави не като писател, а като учен. Говорейки за акад. Игор Р. Шафаревич(световноизвестен съветски и руски математик, публицист и обществен деец — бел. прев.), аз не мога да не спомена и Академията (Руската академия на науките — бел. прев.) и всички тези, които ни съчувстват и издигат глас в наша подкрепа. Аз чувствам подкрепата и на отделни творци от Съюза на писателите на Русия, а също и на много други асоциации. Що се отнася до Балканите, истинските хора от този район са във връзка с мен. Вие ще се почудите, ако разберете колко много са тези хора, кои са те и от кои страни. Не говоря за моите стари приятели от Русия, Украйна, Словения, Полша, Испания, Португалия, Гърция, България, САЩ, скандинавските страни, Холандия. Аз получавам множество писма в подкрепа от хора, които добре разбират какво се случва. Това ме радва, вдъхновява и вселява надежда, че този свят ще съществува, докато живеят, както и в Содом, справедливи и честни хора. Аз също разбирам и отсъствието на подкрепа от правителството на Сърбия, а също и от страна на балканските държави, знам какъв натиск се оказва върху тях. Подкрепа ще имаме, когато натискът се прекрати и аз съм уверен, че това ще стане със смяната на състава в отделните администрации, които воюваха срещу нас, тогава този натиск действително ще е по-малък.

 

— Как оценявате екипа на Вашите защитници?

 

— На мен наистина ми провървя с моите защитници. Техният брой е ограничен в съответствие с правилата, затова мнозина от тях защитават моите интереси “probono”, т.е. без заплащане. А тези, на които им се плаща, правят непомерно повече от това, което получават. Имам прекрасен адвокат от САЩ, г-н Робинсон, който се справя отлично с въпросите от общото право. В периода, който предшестваше съдебния процес, помощ ми оказваха известни юристи от няколко континента. Сега оттам пристигат млади стажанти и работят по няколко месеца. Това са млади специалисти, които са надежда за спасението на света. Моят опит от общуване с тях опровергава всички заблуди за младежта в техните страни. Те са чистосърдечни, усърдни, привързани към идеята за истината и справедливостта и съм убеден, че те ще си останат завинаги такива. Всички останали мои консултанти и помощници извършват наистина чудеса – те бързо намират многобройни документи и обслужват електронната система. Например, те успяха да открият свидетели, с които на Балканите работят следователи. Това е мащабен съдебен процес, както за прокуратурата, така и за защитата. И всичко това правим, за да се разкрие истината за нашата война.

 

— Какво смятате да правите в случай, че бъдете освободен?

 

— Когато бъда свободен, ще се заема с любимите ми занимания, чието название започва с буквата “П”. Преди тези “П” бяха четири: Семейството (Породица, от сръбски), Приятелите, Психиатрията и Поезията. Сега, не по моя вина, се наложи петото “П” — Политиката. Убеден съм, че за мен най-важните отново ще бъдат: Семейството (породица — от сръбски), приятелите и поезията (в стихове или в проза). Надявам се, че ще успея да наваксам пропуснатото и в общуването с моите внуци. Те много силно ми липсват…

 

Разговорът с Радован Караджич е публикуван в последния брой на сп. “Родная ЛАДОГА”

Лиляна Булатович-Мидич

Тагове: ; ; ; ; ; ; ;