Най-големи предизвикателства в началния период на интензивното приложение на доктрината Турция отправя към Съединените щати и НАТО.

 

През 2002-2003 г. правителството на Ердоган води продължителни (девет месеца!) и на моменти драматични преговори със САЩ във връзка с кризата в Ирак и подготвяния американски удар.

 

Американското правителство предлага на Турция срещу съгласие и подкрепа за военно решение на кризата 6 млрд. долара безвъзмездна помощ, 20 млрд. долара кредит, плюс изпращане на 20 000 турски войници в иракски Кюрдистан за защита на турските национални интереси.

 

Когато през март 2003 г. турският парламент накрая отказва да приеме тези условия, решението се посреща като изключителна сензация, като “шок”, “прелом и водораздел” в турско-американските отношения.

 

Но е посрещнато с бурен възторг от близо 50 хиляди демонстранти в Анкара, които се обявяват срещу военната интервенция.

 

Редица коментатори отбелязват съвкупността от фактори за това събитие: масовите антивоенни и антиамерикански настроения, опасността от въвличане на страната в тежък конфликт, който може да застраши на определен етап териториалната й цялост, желанието на част от управляващия елит да се доближи максимално близо до ключовите европейски държави Германия, Франция, Русия.

 

По време на преговорите с американците ЕС дава съгласие да започнат преговори за присъединяване на Турция.

 

Следващият сблъсък е през 2008 г. – Турция дискретно оттегля подкрепата си за Грузия преди военните действия, а по време на конфликта между Русия и Грузия наложи ограничения на американските кораби да влязат в Черно море на основание на международното споразумение от Монтрьо за Проливите и по този начин допринесе за деескалация на конфликта.

 

За пореден път постави на преден план държавно-националния интерес, като загърби очакваната от Запада трансатлантическа солидарност.

 

Третият сблъсък е във връзка с ядрената програма на Иран. Турското правителство изразява разбиране за суверенното право на Иран да се развива технологично по начин, който най-добре съответства на неговите енергийни нужди, и подписва споразумение за енергийно сътрудничество, отказва да подкрепи внесената от САЩ, Франция и Великобритания резолюция в ООН за налагане на санкции на Иран. А на обвиненията на Вашингтон, че променя стратегическата линия на турската политика отговаря, че очевидно някой не може да се освободи от логиката на “студената война”.

 

Примерите са от периода на новата турска политика – неоосманизма. При все това Турция и през тези години остана вярна на задълженията си вътре в НАТО, но извън тях провеждаше линия, която отговаря на нейните собствени интереси. Вашингтон прие промяната в двустранните отношения като естествен резултат от курса на неоосманистите към по-самостоятелна политика, но тъй като нямаше алтернатива, потърси начин да запази дълготрайното стратегическо сътрудничество.

 

Преломът настъпи след посещението на президента Барак Обама в Анкара през 2009 г., което някои турски журналисти нарекоха “историческо”. След него последва обратът в политиката на Турция в Либия и особено в Сирия, а по-късно и в целия Близък изток. Това бе дълбоко отклонение на турските управляващи от дотогавашната им самостоятелна политика. Те нарушиха концептуалното изискване на новата си политика – страната им да не бъде зависима от който и да е едноличен световен играч на сцената.

Спечели ли от това Турция, или загуби? Загуби, и то много. Последвалите нейни ходове го доказват.

 

Когато през 2011 г. се пукна “арабската пролет”, Давутоглу я посрещна възторжено с надеждата Турция да се наложи като покровител на протестиращите срещу диктаторите. От трибуната на меджлиса декларира:

 

Сега се ражда нов Близък изток, където Турция е стопанинът, тя се намира в авангарда на промените, способна да дефинира бъдещето на Близкия изток като лидер на новия регионален ред.”

 

Видяхме способностите й – вместо регионален хегемон се превърна в регионален инструмент на Запада.

 

Вместо “покровител на протестиращите”, подкрепи египетските “Мюсюлмански братя”, и то в момент, когато САЩ, Русия и Китай, Саудитска Арабия, Катар и др. се обявиха против. Изпадна в международна и регионална изолация.

 

В апогея на неоосманизма, края на първото десетилетие на 21 в., Турция беше привлекателен модел за редица арабски държави с успешното съвместяване на светска държава с (умерен) ислям и с икономически просперитет. С усилената вътрешна реислямизация, и особено с подкрепата за Ислямска държава, тя загуби и това предимство стана антимодел.

 

Политиката “нула проблеми със съседите”, така скъпа на сърцето на автора й, се провали най-напред в Близкия изток – кълбо от стратегически интереси на глобалните сили и на амбициите за регионално надмощие на няколко местни играчи. Турция се оказа с “нула добри съседи”. Това не беше заговор на съседите, а самоизолация.

 

С двойствената си политика спрямо Ислямска държава, с бежанската вълна, за която Турция има и свои “заслуги”, с износа на исляма и в Европа, турските управляващи сами подкопаха и малките шансове, които имаха за членство в Европейския съюз.

 

Сума сумарум, събитията след обрата показаха границите на турската мощ и на политическия капацитет на водещите фигури в Анкара.

 

Замаяни от първоначалните си успехи, те не си дадоха сметка, че имат работа с едни от най-трудните субекти в света, надцениха своите сили и възможности и подцениха насрещните. С всеки свой ход те се отдалечават от заявената в доктрината мечта да превърнат Турция в държава-лидер, а и с неогласената претенция и амбиция да заеме мястото си в ислямския свят като мюсюлманска супер сила.

 

Мечта на Ердоган е да стане обединител на ислямския свят.

 

В последно време събитията около Турция и вътре в страната се развиват с изключителна бързина и поставят нови остри проблеми пред управляващите. У Ердоган като че ли се появиха проблясъци за осъзнаване на допуснати грешки и готовност да не ги повтаря. Неотдавна публично той заяви, че сега

няма да направя същата грешка, както през 2003 г.”

 

т.е. да се откаже от пряко участие във войната в Ирак и Сирия. И само след броени дни пак го направи, но вече по друг повод – обстрелът на позиции на сирийски кюрди на тяхна територия. С което показа интереса си този път да се включи във войната със Сирия и да бъде активен участник в събитията в региона. Но ситуацията вече се беше изменила.

 

Сега сирийските кюрди участват много активно като сухопътна сила срещу Ислямска държава. Затова САЩ, а и Франция, ги подкрепят.

 

Ердоган обаче поставя условието:

 

или с нас, или с кюрдите”, което Обама, и не само той, не приема.

 

Защото атаките на Турция срещу сирийските кюрди с неприкрита закана за нахлуване на територията им от турски аскер има опасни, непредвидими последици за регионалния и световния мир.

 

Защото Ердоган иска от САЩ, от НАТО не само съгласие, а и защита, което означава начало на трета световна война.

 

В отговор чу изказвания в НАТО, че “при конфликт с Русия организацията няма да застане зад него”.

 

Междувременно Ердоган успя да се скара и с Путин, и то така, че предизвика и военно напрежение – струпване на военна техника и руски войски на северната и южната граници с Турция

 

Към това следва да се прибави и нарастващото вътрешно напрежение. Във вътрешната си политика Ердоган поляризира страната – половината го боготвори, останалата част го ненавижда от дън душа.

 

В Анадола се води по същество гражданска война с турските кюрди. Кошмарът на Турция – кюрдска държава на нейна територия — придобива все по реални очертания.

 

Според някои съобщения вътре в управляващата Партия на справедливостта и развитието назрява разделение. Военното командване също не е единно по въпроса за военни действия срещу сирийските кюрди. Наблюдатели припомнят, че сегашните военни не са забравили разправата на Ердоган с турски генерали и офицери преди години.

 

Трудно е да се прогнозира изхода от създалата се ситуация. Налага се обаче впечатлението, че Ердоган вече не е полезен за страната си, а за съюзниците на Турция е и опасен.

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;